Изпратено от Странник
Цял живот измамници обичам
Стоя си в празната стая и си мисля за всички тях - за всеки един лъжец, който съм обичала...
Може би той е поредния, но какво мога да направя? - Нищо!
За всеки един от тях бях готова да умра, както сега за него...
Те ли са прекалено добри лъжци или аз съм прекалено глупава? Може би и двете,но болката ме задушава, тя е в мен и избива от очите ми.
"Обичам те" - така се кълнеше всеки от тях.
Любов? - не вярвам.
И на него не вярвам, поне не сега, не скоро... Отново плачът ми ме задушава.
Отново покривам очите си с длани след, което се изправям, поглеждам пред мен в празното пространство - празно като самата мен в момента.
Лицето ми изглежда ледено, очите ми - безчуствени, но мен не ме плаши това как изглеждам, а това как се чувствам, а аз се чувствам...чувствам се...мъртва отвътре.
Поглеждам се в огледалото и виждам едно непознато за мен лице, докосвам студената повърхност с пръсти сякъш като опарена от нещо се отдръпвам от огледалото.
Коя съм аз? Какво по дяволите се е случило с онова вечно усмихнато момиче, което се радваше на живота и грабеше от него с пълни шепи?
Къде е тя - нея, която всички обичаха и уважаха, тя която изслушваше хората и им помагаше с каквото можеше. Тя, която мислеше преди всичко за другите, а след това за себе си...
Къде е онова момиче, което с усмивката си караше хората край него също да се усмихват? Къде е тя, къде е тя... Коя си ти?
Ти, която си мислиш за края, ти на чието лице усмивката се появява толкова често, колкото снегът се появява в Сахара...
Ти, която нямаш приятели, защото ги прогони със егоизма и себелюбието си...
Ти пораждаща в хората съжаление, а не уважение...
Какво се промени?
Какво променихте в мен?
Защо взехте живота ми, защо ми го отнехте?
Върнете ми усмивката, проклети да сте...върнете ми я, моля ви! Измамници, измамници, защо разрушихте света ми, защо го направихте?
Не искам да плача повече, не искам хорското съжаление, искам да се усмихвам отново, искам да помагам на хората, искам отново да имам приятели...искам отново да съм аз... Но вие не ме, чувате вие сега отнемате живота от други...
Бавно заставам на колене и в тишината отново се чува едва сподавения ми плач.
Сълзите се гонят по страните ми, играят си, напускат ме завинаги. Те се разбиват на пода, както преди време се разбиха мечтите и чувствата ми.Изтривам с ръка сълзите си."
Аз съм по-силна!
Аз ще се справя!
Мога го!".
Изправям се по-решителна от всякога, очите ми горят, тялото ми трепери. Взимам якето си и излизам навън - отивам при него, той който може би може да ми помогне.
Студът облива тялото ми. Пронизва ме и се опитва да ме спре, но аз вървя, вече нищо не може да ме спре...вече не.
Гледам как вятърът си играе с листата - така като някога те си играха с чувствата ми, но този път тъгата не успява да ме завладее.
Минало...ще боли и ще преболи...ще го забравя и ще бъда щастлива...минало...болезнено, но и толкова поучително...
Ето го и него, чаровен, но толкова нереален... Той се приближава до мен и започва да се опитва да ме омае с красиви думи."
Обичам те! Къде беше до сега?..." - изгледвам го пренебрежително и...и просто...просто си тръгвам. Не мога да гледам с какво презрение ме гледа, не не мога.
Ето, че още една сълза се търкаля по лицето ми...поредният. Мога и без теб, знам го. Знам, че живота ми ще си остане провал...знам го, но може и да мине с по-малко сълзи...
Продължавам пътя си още по-решена, че мога да успея поне малко да подредя живота си.
Знам, че като се прибера ще погледна албумчето пълно с вашите снимки и отново ще ме обхване носталгия, но този път ще бъда спокойна, защото осъзнах, че колкото и да плача за вас, колкото и да ви търся вие вече залъгвате други.
Няма да си позволявам да мисля за вас, няма да ви позволя отново да ме лъжете, защото покрай тези лъжи може би съм изпуснала истинската любов, но...може би тя отново ще мине покрай мен и тогава няма да я изпусна...
Публикувано - 17 11 2005 в 13:50 BG