Труден

Песен като дланите ми, измръзнали, но толкова живи...
Чувам как през тишината ми разказваш приказки.... Трепет, Пълнота, Празнота.
Къде съм аз сред тези думи? Отново изгубена или отново намерена?
Шепот.... Сред това се ражда магията, и аз чувам едно замечтано камъче да ми говори с онзи глас, който е познат само на тишината...
Да, студено е, но има ли значение това щом някъде сред този студ аз се уча да летя?
Досега пълзях, бавно, почти се влачех. А виж ме сега – уча се да летя.
Няма значение, че е студено... Мога дори и слепешката да се хвърля от хълма. Не ме интересува дали ще падна. Преди това ще съм се докоснало до моментната свобода.
Дори със себе си бих прегърнала страха...
Мога и с него да летя, защото е част от мен....
Затворени очи, разперени криле, студ отвън, но отвътре извираща топлина...
Любов...
Толкова много ви обичам...
Там където намерих любовта си, се слях с вас и виждам красотата ви...
Знам, че и вие можете да я виждате. Само изпълнете себе си с чистота...
Извира, но няма да изригне. Аз съм го пуснала на свобода и то сега се учи как да бъде свободно....
Влюбена съм във вас истински и ви позволявам да правите с мен каквото пожелаете...
Хулете ме, плюйте ме... Всяка обида ще съживявам в себе си и ще се науча да летя с нея.
Хулители, убийци, осквернители – истински ви обичам макар вие да сте слепи за любовта...
Не си мислете, че страдам от несподелена любов... Думата страдание за любовта е неприсъща.
Любовта е хармония, а където я няма – няма и любов.
С любовта си аз разпръсквам себе си из вселената и дори нямам желание да събирам частите си...
Харесвам се... така... свободна, неопределена, слята със всичко...
Тази любов е отвъд Това и във Онова...
Докосвам ви с целувките си... изпълвам се с любов, защото иначе няма да мога да полетя.
Няма полет, без любов.
Защото тя дава криле. Готова да се отдаде, разпръсне и потъне... Все едно къде... В нищото...

Akashia