Труден

А защо да се връщаме там? Нали вървим напред?? Да не забравяме, че всичко ни учи на нещо. Емоциите ни учат на много. Ако се лишим от тях може би наистина ще се върнем там откъдето сме тръгнали. С други думи ще стоим на едно място.... а това пък защо?

Биси, по-малко да мислиш за часовете по литература, когато говориш за Онова

Метафорите са нужни, само когато обикновените думи са слаби.
Къде отиваш ти, че се страхуваш да не седиш на едно място?
Твоят път има една линия, и тя се нарича твой ЖИВОТ. Ако през това време стигнеш НЯКЪДЕ, значи не напразно си вървяла.
Ама ако не стигнеш никъде, от къде ще почнеш следващият път?
От НИКЪДЕ не се почва.
Почва се от НЯКЪДЕ.

Това "НЯКЪДЕ" е за което аз говоря.

Може да кажем, че Цялото ЕВОЛЮИРА, (макар да не е много правилно)
ама не е задължително да отнасяме тази ЕВОЛЮЦИЯ към всеки отделен човек.

е нали и аз това казвам, че трябва да стигнем до Някъде...

Биси, ти попита:

Цитат:

А защо да се връщаме там?

А аз ти казах, че трябва да отидем НЯКЪДЕ.
Понеже няма друго "място" освен ТУКА и ТАМ, не можем да го наречем "връщане" в смисъл на регресия. Чат ли си?

Връщането там е ЕДИНСТВЕНАТА крайна точка на това, което бихме могли да наречем прогресия в човешкия живот.

bisi написа:

Какво според вас представлява съвършената тишина? дали това означава непремено да не се чува нито звук? споделете Следващият пост до някъде изразява моето мнение за съвършената тишина

За тишината!
Какво е тишината? Тишината звучи. Някак странно този звук заковава в мен, но за миг и отмира. По скоро бих го оприличила на музика.........
Музика, която не мени ритъма, звученето и смисълът си. А той е единен с този за идеята на смисъла като цяло - идеята на завладяването. Попадаш неусетно в тясната и прегръдка, която по -скоро прилича на клопка погодена от съдбата, а не от вътрешната нагласа за нея. Неоприличим звук, прекалено сложен за слухът ми, неразгадаем за съзнанието ми, неуловим за мисълта ми.
Да слушаш тишината е все едно да ядеш захарен памук................
още преди да си отворил уста той вече се топи между небцето и езикът ти, и колкото повече лапаш толкова по-малко гълташ. Същото е и с тишината колкото повече се напрягаш да я проумееш, толкова пъти проумяваш, че това е нещо недосегамо, съществуващо само по- себе си, неотъджествимо в мисълта, неоприличимо..............въображаема картина или мисъл. Тя не може да се види, не може да се докосне, не може да се оприличи, но може да се усети. Защото тишината не е извън нас, тя е в нас самите.
Ами това е моята гледна точка все пак, може и нещата да не стоят съвсем така

Да, много интересна тема
Мен кучета не ме лаят , колкото и да са злобни. Попаднах наскоро в една къща, където имаше 3 особено злобни кучета (ротвайлер), стопанката ме предупреди да вървя много близо до нея , очаквайки да тръгнат към нас. За нейно огромно очудване кучетата дори не станаха от местата си, само гледаха към нас. От своя страна аз бях напълно спокойна, може би животните усещат страха и когато той липсва не реагират агресивно.
За съжаление врабчета не са ми кацали на рамото макар, че бих се радвала на такова чудо...

И мен много рядко ме лаят. Случвало ми се куче да ми лае от някой двор, аз да се обърна към него и да му се усмихна, и то спира.

Тишината е могъща, тишината е в звуците, но това е истинната тишина, онази Тишина, която е ненарушима. Тя е хармония. Тя е очистена от дуалност. Тя е Тя.
Тя има собствено звучене, трептене...чрез трептението на звуците й докосвам Сиянието, което е трептене на Едното, негов пулс, сърце, отражение.
Тишината е Покой.

Тишина
Мълчание
Безмълвие
Ни мисъл, нито думи, нито писък,
ни приплъзване в таз Самота.
Ела, вземи ме
и разлей остатъка,
В туй тяло пламенната страст възпри.
Отровата на заблуждението се впива
там гдето Тътенът бучи.

От Тишина до Болка
“Шум” е хаотичното съчетание на звуци с различна честота и променяща се във времето сила. Шумът е нежеланият звук, оказващ вредно въздействие върху човешкият ум, той нарушава различните сигнално-акустични връзки на хората помежду им, със самите себе си и с природата.
“Тогава Животът ми отговори тъй и при това си затули изящните уши:
- О, Заратустра, не плющи толкова страшно с бича си! Ти знаеш това нали: шумът убива мислите,...”
Ницше-Тъй рече Заратустра

Източниците на шума, са със динамично променящи се нива и честотен състав.
Безшумната сфера е сферата на тишината , която не е напълно тиха.
Тишината, чийто звуци са безгласни, подобряват акустичната ни среда, в която всичко се разтапя, в тишината звуците са някак си топящи се в шумоленето, шепота...
Сред шумоленето на листата, всред есенният им танц долавям шепот, шепотът на стареенето и смъртта. Преходите към Покой.
Отново е тихо, тихо и пак тихо.
Самотата е най-явна в Тишината. Тишината е могъща и когато се вслушаш в нея могъществото й те изпълва и раздира.
И според мене преди да стигнеш до разума, трябва да стигнеш до Тишината.
Тишината е тази, която те кара да разсъждаваш, да търсиш, да разгадаваш, да разкриваш и да осветяваш.
Тишината пробужда душата към размишление. Тя е ненарушимата хармония на самотата. Самотникът стъпва...в стъпките на усамотението си твори неповлиян от чувствата, опиянен от разума, неповлиян от разума, опиянен от чувствата.
Там където господстват чувствата, умира разума.
Вслушването в тишината е вслушване в Себе Си, в онова “АЗ”, което е истинно и ненарушимо. Онова “Аз” земното ни Аз.
“Прагът на чуването” е праг на усещането за часът на Тишината...това е разливането ни в Покоя, чрез трептението ни в Тишината, ни озарява Сиянието.
“Прагът на чуването” е и “глухотата”, топенето на леда и превръщането му в това от което произлиза Чистата Вода.
Съзерцанието на тази тишина, сетивността й, възприятието й в представите ни е в Самото Себе Си.
Шумът и Тишината са в звуците. Без звученето си Тишината не е Тишина, а Шумът – Шум. Но над тишината полага воал Хармонията, докато над Шумът господар е Хаосът.
И в най-тихата тишина се реят звуци, и в най силният тътен се долавя тишина.
Звуците се гонят едни други и когато се опиташ да ги срежеш, да ги чуеш, да ги приковеш Те те помитат като торнадо.
И грачат!
Тишината не е Тишина!
Тя е нещо блудкаво, неназовимо...в тайната й всичко се изгубва и всичко създава.
В тайната на нощта, където тишината се разстила навред без начало и без край, в своята безформеност, освободена от понятията за нещата...
Тишината разкъсваше булото и блесваше в своята Голота.
Звуците и формите й се разтапяха освободени от всякакви граници.
Като змия свлякла кожата си.
Съвършената Тишина ли?!
Тя ли бе това?!
Отвъд своята замръзналост и овещественост формите преминават в безформеност, топят се като захар, разтичат се като акварел...този сюрреализъм къса връзката със света.
Ние се разтваряме в Самите Себе си.