Труден

Нещо искам да напиша –
Казва си човекът и въздиша.
Нещо за търсените чудеса,
За погледите, вперени в небеса,

За надеждата, от Бога ни дарена
Или за любовта несподелена.
За сълзите, отронени в мрак,
За мечтите, оцеляващ все пак,

За вярата, далеч от злото скрита
Или за горчилката изпита.
За чувството да си човек,
За смелостта да следваш път нелек.

За избора да търсиш надалеч,
А не да спреш пътуването веч
И в някоя крайпътна долина
да споделиш с някой свойта самота.

Не мога това да опиша –
Решава човекът и вече не въздиша.
Че думите за чувствата са в нас,
Но не могат да се изрекат на глас.

Намираш ги във нечий поглед син
Или във срещнат дух неукротим,
Във въздуха, поет с наслада,
В звездата, която за теб пада –

За да изречеш мечтата си на глас
В отредения за нея час
Или да усетиш поличба незрима
За пролет, макар да си сред зима.

'Не мога това да опиша –
Решава човекът и вече не въздиша.
Че думите за чувствата са в нас,
Но не могат да се изрекат на глас.

Намираш ги във нечий поглед син
Или във срещнат дух неукротим,
Във въздуха, поет с наслада,
В звездата, която за теб пада –'


Намираш ги във-
усета ,че -себе-то-
е най-голямата измама-
че няма
'аз и другите' -
а плетеницата от всички-
и болката до смърт-
въпросът-
как?
да не на-пуснеш нечия ръка-
/която в мрака пада по твоята ужасяваща вина/
без да откъснат твоята
и да я схрускат
и
ти да чуваш хруптенето на собствените пръсти-
в нечия назъбена уста...