Труден

Отдавна ми се иска да поговорим за човешките взаимоотношения , но все се надявах някой друг да пусне темата

Ще нахвърлям размислите си по темата с по няколко реда , и ще се надявам да се включите ,Приятели ,със своето разбиране по този въпрос.

Преди време четох ,,Седемте навика на високоефективните хора " на Стивън Кови и там се говореше за трите етапа в развитието на човека - силна зависимост в детските години , независимост ( или поне стремеж към нея ) в младежките години и ВЗАИМОЗАВИСИМОСТ . И че ако хората осъзнаят взаимозависимостта си и подчинят на нея отношенията помежду си , света би бил друг...Тогава още не се бях замисляла за Единноста , за Цялото и бях впечатлена от идеята на Кови . Взаимозависими отделни еденици от Голямото Цяло ...Навсякъде , където успявах да я приложа - тя работеше и създавах добри взаимоотношения . Но понякога забравях за нея и ...

Онази вечер в чата един приятел каза, че от Дънов прочел , че в отношенията между двама души ( мъж и жена ) трябва да има триъгълник -тя, той и Той... Замислих се ...Не трябва ли Той да присъства във всички взаимоотношения между хората ? Защо не Го допускаме , защо Го забравяме ? Бог е Любов и ако третата страна в триъгълника е Любовта , няма да има проблемни взаимоотношения ...

Мислех си и за друго ...Приятелите от Трудния сайт знаят вече че Животът е Взаимоотношения.Че Животът е Движение , защото взаимоотношенията създават движение.И че тези взаимоотношения съществуват между двете части на Бога- Тяло и Дух ... Твърде далече на пръв поглед от идеята за човешките взаимоотношения , но не забравяме ли всъщност точно това ? Отнасяме почти всичко към Тялото - материята ...Най-мрачните , най-черните краски в човешките взаимоотношения се пораждат от материалното в нас , от отказа ни да допуснем Духа в нас и между нас ...Обиждаме се, сърдим се, караме се , мразим се ... букет от човешки емоции и чувства .Дори и чувството, което наричаме любов, обич , става повод за негативни взаимоотношения. Но ако допуснем във взаимоотношенията си Духа,Любовта , би ли било така ?

Има и една теория , според която всеки от нас е огледало за другия . Когато някой ни харесва , симпатичен и приятен ни е , то в огледалото виждаме хубавите си качества. Когато някой ни дразни , не можем да го понасяме , не го харесваме - тогава огледалото ни показва собствените ни недостатъци - понякога доста изкривени и уголемени , за да привлече вниманието ни върху тях и да ги видим . Но колко хора се замислят и над тази теория ? Колко си вземат поука от урока в огледалото ?

В архива на сайта има една приказка за Малката Душа и Слънцето , в която бихме могли да намерим отговори на въпросите за човешките взаимоотношения. Стига да търсим такива , стига да сме с отворено за такива уроци съзнание . На мен лично тя ми помогна да оправя взаимоотношенията си с двама души , при които не можах да приложа нищо от другото , което вече ,,знаех" .

Знаем, че е необходимо единствено и само да бъдем Добри, да Обичаме другите части на Цялото , както себе си...Но най-често Егото ни взема превес и удавяме Обичта си в емоции и чувства като обида,раздразнение, неприязън, омраза, яд ,гняв... Защо ? Защо отнасяме всичко към себе си, приемаме лично дори и онова , което не се отнася до нас , поставяме се за център на вселената и смятаме , че всичко се върти около нас ? Отказваме да ,,влезем в обувките " на другия и да погледнем с неговия поглед на нещата , отказваме да разберем, че всеки живее в собствен ,,свят" и не допускаме , че другите светове са толкова истински, колкото и нашия ... Защо ?

Извън тези размисли би могло да се поговори много за конретни взаимоотношения - деца-родители, мъж-жена,колеги, приятели, съседи, роднини ...Да споделим опит от реални ситуации . Да си помогнем един на друг с изживян опит . Или просто да поговорим за човешките взаимоотношения ...


P.S. А тук има още едно мнение по темата . Откъса е от ,,Разговори с Бога " на Нийл Уолш - http://www.truden.com/modules.php?name=News&file=article&sid=115

Ето я най-сетне и темата !

Ако сме нишки на една тъкан,всички ние се докосваме по между си.Нашето докосване е нашето взаимоотношение.Без взаимоотношения няма живот.Ако се огледаш ще видиш,че всичко дори в нашата материална вселена е в резултат на взаимоотношенията(взаиомозависимостите).
На мен ми се струва,че когато Любовта се появи в любовта,любовта изглежда малка,твърде малка.любовта би се изгубила в Любовта.
Любовта(Тази чиято противоположност е омразата) е тясна.А Божествената Любов дори не си прилича със земната.
Когато търсим връзка между Любовта и любовта ние търсим и сравнението.А Любовта не се сравнява.
И затова си мисля,че не могат да съществуват в тебе заедно.

Цитат:

Но колко хора се замислят и над тази теория ? Колко си вземат поука от урока в огледалото ?

Мисля, че твърде малко хора се замислят над тази теория,защото тя никак не е изгодна.Когато човек се дразни,наранява,изпитва омраза..съвест го гони.И за оправдание не пред някой друг,а пред самия себе си насочва вината в другия,търси нещо външно.
Всичко е в нас, а ние си мислим,че е извън нас...
А егото ни взима превес,защото ние не сме осъзнали неговата илюзия.А как се осзънава тази илюзия ...все още търся...

И някак си една идея ми се загнездва в главата ми : Че Взаимоотношението между Човека и Духа е най-вече в БОРБАТА....


"Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася; не се гордее,не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не дуржи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява , всичко търпи.
Любовта никога не отпада; другите дарби обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; знание ли е , ще се прекрати.
Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати."

Любовта не е изкуство, защото изкуството е частично, а любовта е абсолют. Или я има , или не. Насила няма любов. Няма и формула за любов, защото любовта не се култивира, защото е чудо, което всеки може да изпита в сърцето си, когато забрави егоизма си, себе си, когато е готов на всичко за някой друг, без дори да се замисля, и без никакво съмнение.
А човек е способен на това, но егото му почти винаги нашепва да търси своето, разумът подсъзнателно диктува съмнението, битието създава заблуди и ги внушава на сетивата. Така любовта бива задушавана, затваряна в оковите на егоизма и заблудите на предразсъдъка. После човек си мисли, че постепенно се учи да обича, а всъщност, той само се бори със себе си, за да позволи на любовта да излезе от оковите, които и е поставял.
Любовта е смисълът на човешкото съществуване, защото в нея човек превъзмогва слабостта си и в нея е всемогъщ. Любовта е абсолютна.

А бе хубава тема, ама два дълги постинга, кажи речи са я развили и изчерпали!
Аз какво да кажа!? Само ще повторя горното!
Ами хората реагират по коментирания по-горе начин по ИНЕРЦИЯ, защото така им е по-удобно и лесно, защото е лесно да се робува на стереотипи и така нататък!
По интересно е дали онези, които разбираме безмислието и погрешността на такова поведение можем да променим нещо в себе си!

Ами можем стига да искаме и да сме упорити и да изключим разума и грижите и да позволим да ни владее само Любовта!
Трудно , но не и непостижимо!

Как да стане?
Вероятно всеки го открива сам за себе си!Опитваме се да се учим от грешките си... и така!

Хм... Много хора искаха да говорим за взаимоотношенията , пък сега гледам , че нещо няма ,,наплив" да се изкажат ...
И понеже се каза, че с Акашия сме били вдигнали високо летвата, ще взема да я смъкна малко надолу , по-близо до земята. Какво ще кажете например за един напълно земен и най-често срещан пример за взаимоотношения между деца и родители. Като казвам деца , не визирам само тези на възраст до 20 години .Защото и на 40 си оставаме деца за своите родители )
Та защо , дори и когато поне едната страна има разбирането за различния начин на мислене в поколенията, пак не се намира общ език между тях ? Повечето хора обичат децата си .И повечето деца родителите си. И въпреки това конфликтните ситуации са ежедневие . Отказваме да приемем , че всеки има своя си живот тук, своята си мисия , своето си право да избере как да постъпи ( извини ме Труден , за израза , но не намирам други думи да го изкажа общоразбираемо То правото на избор не се признава от някои , камо ли да им се каже, че нито те , нито децата им имат избора да постъпят по друг начин ) Защо е трудно да се приеме , че детето има свое разбиране и то може да е по-добро и по-вярно от нашето ? Отказваме и да допуснем, че децата не ни принадлежат и с нищо не са ни длъжни. Оправдаваме се , че всичко което правим , е заради децата и дори не ни интересува те искат ли го. Дори ги манипулираме с това, което сме ,,направили" за тях. И когато те станат родители -кръга се завърта наново и те попадат в същите ситуации. Защо ? Кой ще разкъса този омагьосан кръг щом дори разбирането ни не винаги ни помага да спрем инерцията ?

Знам, че се случва това, което трябва да се случи ...И че всичко, което се случва е само за да ни припомни кои сме ... Но защо така упорито не искаме да си спомним ?

и ако на някой му се струва такава,то значи не се е замислил много много.
Човешките взаимоотношения са много и ранообразни,изависят от дълбочината на възприятията.Освен това не всеки има потребността да напише нещо,понякога може само и да се чете.
И така,няма да си служа с дебели книги и цитати(макар,че си признавам звучат страхотно)просто ще кажа собственото си мнение.
Ами уча се от хората,тези които идват да търсят помощ при мен(това е част от работата ми)Просто тези измъчени и болни хора ми помагат всеки работен ден,да стана по добра,да давам любов заедно с помощтта,да бъда човек,и да разбера ,че всички сме едно.

Пак съм аз Тези дни се случиха разни случки, на мен и на близки хора около мен, които пак ме върнаха към темата за човешките взаимоотношения. Виждам , че разговор не се получава, но се надявам да нямате нищо против , че си размишлявам на ,,глас" във форума

Питам си се аз , толкова ли не можем да поукротим егото си или нямаме разбирането, та все в конфликтни ситуации се набъркваме ?... Предположения ли правим , оценки-осъждане ли даваме или какво , та все някой се чувства засегнат ? Имам една колежка , която по принцип е много приветлив човек и избягва конфликтните ситуации. В даден момент обаче не само се ,,затваря" , но и видимо проявява сърдито отношение. Преди се питах с дни какво точно съм направила, къде съм сгрешила , за да се държи така , но сега знам , че докато не ,,узрее" да излее това, което е в нея , няма смисъл да се човъркам. Запазвам доброто си отношения и се правя, че не забелязвам нейното ( което изглежда много глупаво отстрани ) , но в крайна сметка само така я довеждам до ,,узряването" . И винаги се оказва, че тя е сърдита на базата на някакви нейни преположения , нямащи нищо общо с моите мисли, думи или дела ... Е, питам се , толкова ли е трудно да седнем и да поговорим с отсрещния човек , да се изясним очи в очи , а все правим предположения и оценки ? Аз самата много пъти съм правила тази грешка и после все съм се питала от къде е този страх да седна и да се изясня , защо все отлагам, а през това време се въртят какви ли не предположения относно поведението, отношението или някоя изтървана дума от другия човек... Гордостта и суетата ми ли са по-силни от разбирането ми за това, как би трябвало да постъпя ? Или ревността , желанието да бъдем единствени за някого и цялото му внимание да е за нас ? Една приятелка постоянно ми разиграва сцени на обидена, защото например днес не съм и се обадила или защото ме видяла да пия кафе някъде с друга позната... И колкото и да и обяснявам , че я обичам , че я ценя , но че не мога да и посветя всичкото си свободно време , все едно сипвам вода в пясък .Ефекта е до следващия път ...Значи не е и само до разговор за изясняване между двамата , има и нещо, което си го носим в нас ... Аз също съм усещала в себе си онова малко ,сърдито човече , дето се дразни от нечие поведение или отношение. И въпреки, че не съм го демонстрирала явно ( или поне не всеки път ) , факта, че го има в мен е достатъчен за да ме притеснява .Много често виждам в другите като огледало себе си , но не винаги се сещам за това и не винаги отражението ми дава вярна препратка към мен. Много пъти си оставам с въпросите защо трябваше да ми се случи тази ситуация и не намирам отговорите...Много пъти спонтанно и искрено съм споделяла мнението си за някого с него , мислейки че сме достатъчно близки , за да го приеме без да се засяга и съм грешала.Не само не съм се питала дали той иска да се споделя с него , а не съм си задавала и въпроса аз как бих се почувствала , ако той сподели с мен по същия начин неговото мнение за мен...Радваме се само на положителните оценки и не ни се иска да ни показват недостатъците и грешките . Защо ? Егото ни ли боледува от това ?

Убедена съм в едно обаче - всичко е вътре в нас , нищо не ни идва от вън.Никой не ни е виновен , не би могъл да ни манипулира или да ни обиди, ако в нас има правилното разбиране . А то как се постига ? Лесно би било ако сме постигнали състоянието на Духа , наречено Любов... Но дотогава ? Установих , че и правилото ми да не правя на друг онова , което не бих искала да направят на мен , не ми помага в някои ситуации на взаимоотношения . Аз ли не го прилагам правилно или разбирането ми не е вярното ? Или просто го забравям понякога ?

Бих се радвала на съветите ви, Приятели

Няма да те оставя,Елан,на това поле

Има един такъв момент,че не всеки човек възприема живота на земята като мисия,за повечето то е просто даденост...
Разбира се,че е естествено да има пропаст между поколенията и тази пропаст да се нарича Разбиране(Неразбиране).Аз го изживявам всеки момент.Не можеш да промениш другия.
Много често родителите смятат,че децата им са ТЕХНИ,че са техни притежания,че са тесто в ръцете им и те трябва да извят фигурата.
Но както казваше Халил Джубран : "Вашите деца не из вас,а чрез вас"
Нищо не можеш да направиш освен да приемеш Не/Разбиранията.Не можеш да промениш човека според собствените си представи.
Твоята истина е за твоят си свят...
Нека се научим да приемаме неразбиранията и разбиранията си.Не можеш насила да сториш нищо.Когато узрее,плодът сам пада на земята

Смятате ли , че са възможни реални човешки взаимоотношения между виртуално запознали се и комуникиращи хора ? Т.е. взаимотношенията , които възникват във форумите и чатовете - реални ли са или са въображаеми ? ( изплозвам думата ,,реален" в общоприетия смисъл за обозначаване на ,,истинско" ).

Според мен взаимоотношенията в Интернет са дори по-истински от реалния живот. В Интернет не се намесва визуалното впечетление между двама души. Което обикновено е по-добре. Няма предразсъдъци. Аз си говоря еднакво добре както и с доста по-малки, така и с доста по-големи. А в реалния живот няма как да стане.

Реални взаимоотношения, доколкото няма необходимост от физически контакт смятам, че са вазможни и доказателство е този сайт, най-вече чата в него (успешно определен от Акашия като пространство от Любов).
Човешките отношения, колкото по-близо са до Любовта, толкова по-малко се влиаят от пространствено-времевите ограничния.

Общуването...
не знам дали има значение дали е виртуално или реално,но знам че ако е изпълнено с Любов е истинско.
Нима можете да кажете,че реалните взаимоотношения са истински...Не ...те дори са по-фалшиви...побрани са в интригите на хората,които сляпо се блъскат в стената на собственото си его.
Материята е ограничение.Но за това,което е отвъд нея...граници няма
Обичам ви - било то виртуални или реални !

Вярно е както казваш. Но и общуването на живо си има предимства. Например езика на тялото, на жестовете. На живо много по-трудно можеш да излъжиш събеседника си. В Интернет може да лъжеш и да се представяш за такъв, какъвто не си.

Ако приемем , че виртуалните взаимоотношения са изчистени от предубедености , предразсъдъци и представи, защо тогава и в тях се появяват недоразумения ? Иво,можеш ли да кажеш , че всички твои виртуални взаимоотношения са прекрасни ?

Не се ли получава така, че взаимоотношавайки си виртуално , пак да си изграждаме представи за човека отсреща и когато се случи да имаме реален ( на живо) контакт с този човек , разочаровани от представите, които сме си изградили , да реагираме негативно ? Не се ли случва да реагираме негативно и без да сме имали контакт на живо с някого , само защото той е казал ( написал) нещо не отговарящо на представите ни за него ? Не запълваме ли много често емоционални ,,дупки " в себе си с виртуални контакти , самозаблуждавайки се до такава степен , че да пораждаме в себе си дори очаквания ?

Аз само си питам , наблюдавайки различни мои и на приятели виртуални познанства . Вие ако искате споделете вашите наблюдения

Elan, не мога да кажа, че всички виртуални отношения са прекрасни. Стават и разочарования, нормално е. И в Интернет хората имат очаквания един спрямо друг. А имаш ли очаквания, може да очакваш и разочарование
Права, си наистина си изграждаме престава за човека отсреща. И тук пак стигаме до въпроса с очакванията.
За емоционалните дупки - така е Когато човек се чувства самотен, нормално е да търси някой да си говори. Ама зависи какво очаква от отсрещния - дали само да си говорят, или да стават истински приятели.
Питаш за моя опит - ами така като се замисля, в момента най-добрите ми приятели са тези, с които първо съм си говорил по Интернет, а после сме се видяли. С някои дори не съм се виждал на живоАма съм сигурен, че няма да се разочаровам, като се видим