Труден

Гностически произведения и писатели

Александър Мен


Гностически произведения
Учители и секти на гностиците
Писмени паметници на древния гностицизъм
Василид (ІІ в.)
Валентин (Valentinus) (ок. 100 - ок. 161)
Рудолф Щайнер (1861-1925). Антропософия (като тълкуване на Библията)
Апокрифи
Аграфи - незаписаните изречения, приписвани на Иисус Христос

Гностически произведения
Гностическите произведения представляват многообразна религиозна литература от първите векове на християнството, създадена в кръга на гностиците.

Гностици (от гръц. gnosis 'знание, познание, наука') е прието да се наричат представителите на религиозни течения, опитващи се да съчетаят евангелието с източно-елинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през ІІ-ІІІ в., но влиянието му е по-продължително. Една гностична секта съществува и в наше време (мандеите, от арам. манда 'знание').

Тъй като от гностичните среди са произлезли няколко евангелия, деяния, послания и откровения, които претендират за истинност, гностицизмът принадлежи не само към областта на църковната история, но и към сферата на библиоложката наука. Това е още по-очевидно от факта, че отделни гностически писатели вероятно са имали за прототип досиноптичната традиция.

Учители и секти на гностиците
За един от първите гностици се смята самарянинът Симон Хитонски (Деян 8:9-24). След него се нареждат: Доситей, Менандър, Юстин Гностик, Керинт, Саторнил, Василид, Валентин, Карпокрит и техните последователи, а също и групата на каинитите, нахашените (офитите) и др. Особено място в гностицизма заема Маркион Синопски, който всъщност не е гностик, но е близък до гностиците по някои въпроси.

Писмени паметници на древния гностицизъм
До средата на ХХ в. са известни броени паметници (Пастис София, Тайната на великото Слово, Ев. от Мария, Оди на Соломон). Сведения за останалите се черпят от полемични произведения на отците на църквата и древните църковни писатели (св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, Климент Александрийски, Тертулиан, св. Епифаний Кипърски, Евсевий Кесарийски, блаж. Августин, блаж. Йероним и др.). Тези сведения създават доста пъстра картина на секти, учения и школи, чиито системи често си противоречат една на друга. Дори в характеристиката на една и съща доктрина полемистите често се разминават (напр. св. Ириней Лионски и св. Иполит Римски описват различно системата на гностика Валентин). Достъпът до гностическите книги става възможен едва след 1945 г., когато в Египет, близо до Наг Хамади (Хенобоскион), е намерена цяла гностична библиотека, скрита в монашеско гробище. Тя съдържа тринадесет сборника, включващи петдесет и три трактата. Всички те са преведени от гръцки на коптски език. Библиотеката е събрана от иноците, обитаващи първите монашески селища в края на ІV в., вероятно още докато е бил жив преп. Пахомий, основателя на монашеството с общ бит (Наг Хамади се намира недалече от първата му обител). Но гръцките оригинали на книгите водят началото си от по-ранно време (ІІ, ІІІ в.) и може би дори от края на І век. Мандейските паметници стават известни още през ХІХ в., а през 20-те години на ХХ в. са открити нови (но всичките със среновековен произход).

Интерпретацията на гностицизма е до ден днешен предмет на научни дискусии. Има няколко възгледа за това явление в религиозната история.

1. Отците на църквата, а след тях Неандър и Харнак разглеждат гностицизма като резултат от проникване в църквата на елинизирани източни доктрини, т.е. виждат в него християнска ерес, или, както се изразява Харнак, "силна елинизация на християнството".

2. Други автори (напр. Ренан, Бусе и Бултман) определят гностицизма като определен стадий от развитието на синкретичната ирано-вавилонска религия, която се появява преди християнството и се опитва да го асимилира. Вариант на тази хипотеза намираме в митологичната теория (Древс), според която християнството произлиза от гностицизма.

3. Трети (Г. Йонас) смятат, че гностицизмът от първите векове на християнството е само една от проявите на теософията, която се възражда под различни форми във всички времена. Тази гледна точка се потвърждава от много факти. Гностични тенденции във вид на опити да се намери истинската религия чрез сливане на източната мистика, окултизма и синкретичното езичество с философското съзерцание наистина са съпровождали духовната история на човечеството от епохата на елинизма до наши дни. Духът на гностическата теософия присъства в александрийското юдейство и в неоплатонизма, в неопитагорианството и в античните мистерии, в манихейската религия и в кабала. Западното средновековие го познава под формата на албигойството (катаризма), а източното - под формата на богомилството и павликянството. Гностични елементи присъстват в учението на Бруно, Парацелз и Бьоме. В ново време гностицизмът се възражда в теософията и антропософията, а също така в синкретичните ориенталски секти (кришнаити и т.н.).

Но както сочи преводачката и изследователката на текстовете от Наг Хамади Трофимова, гностицизмът от първите векове на християнството е специфична форма на мироглед, която не трябва да се откъсва от историческия контекст. В тази си форма гностицизмът е бил несъмнено особена интерпретация на християнството в духа на крайния спиритизъм. Нито един дохристиянски документ, който може да бъде признат за гностичен в прекия смисъл на думата, не е намерен. Ръкописите от Наг Хамади доказват, че гностицизмът е използвал християнски източници, а не обратното. Във връзка с това гностицизмът се дели на:

източен, който е зависел повече от юдейството, маздеизма, вавилонската митология, и
западен, който води началото си от учението на Платон и неопитагорийците.
Това деление е доста условно, тъй като науката не разполага с изчерпателен брой паметници, а гностицизмът се характеризира с непостоянство и неяснота на представите си, които често преминават от една доктрина в друга.

Основите на гностичния мироглед могат да се определят само в най-общи черти. Разногласието на източниците, усложнения символизъм и стремежът към езотеризъм не позволяват да се обособи единна стройна концепция.

Гностицизмът е безусловно "религия на спасението". Теолозите й се колебаят между пантеизма и дуализма, но в основата си тя е монистична. Над всичко стои непознаваемото съкровено Божество. То създава сложна йерархия от духовни сили (еони), които с отдалечаването си от Божеството все повече се доближават до хаоса и небитието. Една от йерархиите, Световната душа (Ахамот, София), съблазнена от своеволието, се оказва в плен на материята. Материалното й състояние е низше, изпълнено със страдания. Така "светът се е появил по грешка" (Ев. от Филип, 99).

Страдащата Душа на света страда във всеки човек. Единствена възможност за нейното спасение е да познае небесния си произход и да се освободи от оковите на материята. Това съвпада напълно с доктрината на древноиндийската философия за авидя (санскр., букв. “липса на знания”), която пречи на човека да постигне тъждеството си с Абсолютното. За да бъде спасена Световната душа, на земята е изпратен един от еоните, Христос, който, съединявайки се с човека Исус, разкрива на избрани и посветени хора тайната на истинското познание (гносиса). Преди него юдейският народ е бил ръководен от един от еоните, Демиург (Създателя). В сравнение с най-високите еони той е бил ограничено и низше същество. Според една версия той се противопоставил ожесточено на Спасителя и подбудил враговете му да го разпънат. В момента на разпятието обаче Христос напуснал Исус и възтържествувал над тъмните сили. Според друга версия Демиург, подобно на Симеон Богоприемец, посрещнал радостно Христос, признал своето незнание и му отстъпил мястото си. Тялото на Исус Христос е било призрачно (докетизъм), затова и страданията му са били илюзорни. Да разберат истината, разкрита от Исус, могат само "духовните" хора, на "плътските" това не е дадено. "Духовните" трябва да намерят по пътя на екстатичното съзерцание покой в Единия. Във връзка с тази концепция се почитат враговете на Демиург - Каин и Змията (евр. нахаш, откъдето произлиза названието нахашени, или офти от гръц. ofi~ - 'змия'). Сотерологията на гностичните писатели има два нюанса. При Василид крайна цел на спасението е пълното разтваряне в Единия, "великото неведение" на безсъзнателното, а при Валентин - пълнотата на света и радостта на Душата, върнала се при своя Баща. Материята и тези, които са били нейни роби, ще изчезнат. Ще останат само "духовните" в "пълен покой".

За гностиците християнството е висша абсолютна религия, но според тяхното тълкуване. От Христос, учели гностиците, хората са разбрали, че могат да открият своята единоприродност с Бога. Творецът, за когото се говори в Стария Завет, не е можел да даде истинско знание поради своята уж ограничена природа. Но той не се разглежда като зло начало. По този начин гностиците се опитали да решат проблема за съотношението между двата Завета. Тъмен полюс за тях била материята, което водело до краен спиритизъм и аскетизъм (а понякога до иморализъм, тъй като плътските дела според тях нямали реално значение). Само Маркион съвсем определено характеризира старозаветния Бог като зло начало.

Цялата тази доктрина с призива си да се търси истината само в самовглъбяването, с отказа си от активно нравствено служене, с езическата си христология и пантеистична сотерология, с откъсването на Стария Завет от Новия Завет, с учението си за материята като зло е коренно противоречива на основите на християнството. Затова св. отци на църквата се противопоставяли на влиянието на гностицизма, който бил особено опасен с това, че се развивал вътре в църквата, прикривайки се с християнска фразеология (терминът "гностик" за църковните учители от онова време има и положителен нюанс, напр. за Климент Александрийски и Ориген).

Гностическите евангелия (Ев. на истината, Ев. от Тома, Ев. от Филип и др.) се отличават с висока художественост, приповдигнат стил и по форма са преди всичко логии. Авторите им се интересуват не от земния живот на реалния Богочовек, а само от поученията на небесния еон, разкриващ тайната на спасителния живот и "знанието". Така напр. всички изречения в Ев от Тома започват с думите "Исус каза" и само рядко включват диалог на Иисус със слушателите и учениците му. На пръв поглед това Евангелие много напомня каноничните. Но при внимателен прочит става очевидно, че е далече от истинската Добра вест. Основна задача е да "познаеш себе си" (Ев. от Тома), а чрез това - своята причастност към Божеството. Добрият пастир спасява не просто заблудената овца, а най-голямата ("духовния" човек), която обича повече от останалите деветдесет и девет (Ев. от Тома, 111). Божието царство е "изход от мъките, които телесните страдания причиняват" (Книга на Тома, 145). Христос е представен като еманация на патеистичното Божество. "Исус каза: аз съм светлината, която е върху всички, аз съм всичко - всичко е произлязло от мене и всичко се върна при мене. Разсечи дърво: аз съм там; вдигни камък и ще ме намериш там" (Ев. от Тома, 81).

В гностическите писания има препратки към Стария Завет като към авторитетен източник (особено в Разяснение за Душата). Но в цялостта си той се признава за "мъртъв" (Ев. от Тома, 57). Учението на Христос е претълкувано в духа на спиритизма, с акцент върху самовглъбяването и медитацията над образи от гностичната митология (историята на Душата и еоните). Световната душа е получила "бащината божественост, за да се обнови, за да я приемат отново там, където е била първоначално (подчерт. - А.М.). Това е възкресение от мъртвите. Това е спасение от пленничеството. Това е въздигане към небесата. Това е пътят към Бащата" (Разяснение за душата, 134).

Подобен принцип е по-характерен за Веданте или Платон, отколкото за библейската традиция. Въпреки това, тъй като някои гностически секти и произведения са били още генетично свързани с юдейската среда, не е изключено в тях да има отзвуци от истинското предание. В Ев. от Тома се поставя високо Яков, Божия брат (13), макар че се отрича обрязването. Възможно е това Евангелие да не е просто преработка на каноничните текстове. Явно авторът му е имал на разположение някои недостигнали до нас древни логии и аграфи.

Но да се признаят Евангелието от Тома и аналогичните му произведения за източник на новозаветна писменост не позволяват нито хронологически съображения, нито очевидната им наситеност с дух, който не е характерен за Христовото евангелие. Гностицизмът е искал да го подмени с гръко-източен спиритизъм и вглъбеност в себе си, която позволява да се гледа на човека като на резултат от грешка и падение. "Не случайно привържениците на гностичния и християнския път са спорели жестоко помежду си. Вместо физическо неучастие в действителността, вместо преживяване от естетически тип, обещаващо усещане за хармония в личния екстатичен порив, християнството призовавало към нови отношения между хората, изисквало да се изпълни нов нравствен дълг. Това бил път на религиозна етика и именно затова, че е бил път на етика, а следователно на пряко участие в живота, е привличал към себе си; догмите на християнската религия побеждавали овехтяващите нравствени норми на античното общество" (М. К. Трофимова).

Сред известните основатели на завършени гностически системи от II век се открояват Василид, проповядвал в Александрия и в Антиохия и Валентин - в Египет.
Светлина върху учението на гностиците внася откритата през 1945 г. край Наг-Хамади (Горен Египет) голяма колекция от папируси от IV век, коптски преводи на гръцки оригинали от II-III век. Сред християнските гностически писания са „Евангелие на Тома”, „Евангелие на истината”, „Послание до Регин”, „Евангелие на Филип”.

Благодаря за предложението и за изчерпателното обяснение.
Форумът е създаден и очаква вашите теми и мнения.
Убеден съм, че има какво да научим във Форум Гностицизъм.

Поздрави и Успехи
Труден

Тази тема се намираше във Форум Предложения за Форуми
След създаването на форум Гностицизъм, тя бе преместена в него.

Благодаря ти, Труден! Аз предложих създаването на този форум, но забравих да се логна в сайта и предложението ми остана анонимно.

За вас приятели, които проявяват интерес към този форум прилагам:

Кратък гностически речник
1 Базилид - (2 в.сл.Хр.), Александрия, учител, основател на гностическа школа. (б.пр.)
2 Валентиниан - (2 в.сл.Хр.), Египет, християнски мистик, воден за гностик. (б.пр.)
3 Гносис (гр.) - знание, познание. (б.пр.)
4 Маркион - (2 в.сл.Хр.), основател на маркионската секта, дуалистична интерпретация на Бога. (б.пр.)
5 Пневматик - "човек на духа", от пневма (гр.) - дух. (б.пр.)
6 Докетическо (гр.) - привидно, на ужким. (б.пр.)
7 Плерома (гр.) - отвъдният, "истинският" свят. (б.пр.)
8 Еони (гр.) - ангелоподобни сили, изпълващи плеромата. (б.пр.)
9 Есхатологическо предусловие (Vorbehalt) - вярващите ще бъдат спасени едва след настъпването на края на този свят, докато гностиците вярват, че са вече спасени, тук и сега. (б.пр.)
10 Сотирия (гр.) - спасение. (б.пр.)
11 Extra nos (лат.) - независимо от нас. (б.пр.)
12 Наг Хамади - град в Египет, край който в 1945 е намерена гностическа "библиотека" от 4 в., състояща се от 13 папирусови кодекса на коптски език; находка от изключително значение за проучването на гносиса и херметизма. (б.пр.)
13 Иреней - (2 в.) гръцки богослов, епископ на Лион, отявлен противник на гносиса. (б.пр.)
14 Sub specie Christi (лат.) - с оглед на Христос. (б.пр.)
15 De natura deorum (лат.) - "За природата на боговете", произведение на Цицерон, 1 в.пр.Хр. (б.пр.)


---
Бележки:
3 Гносис (гр.) - знание, познание. (б.пр.)
γνώση (η) [Гно̀си] – знание

5 Пневматик - "човек на духа", от пневма (гр.) - дух. (б.пр.)
πνεύμα (το) [пнѐвма] – дух;
πνευματικός, -ή, -ό [пневматико̀с]– духовен

6 Докетическо (гр.) - привидно, на ужким. (б.пр.)
δοκέω - "изглежда"

10 Сотирия (гр.) - спасение. (б.пр.)
σωτηρία (η) [сотирѝа] – спасение

Ще приведа един текст от Рихард Хайнцман посветен на това учение като се въздържам от коментари засега

Гносисът

Тук не става въпрос за някакво теоретико-познавателно учение. Гносисът ( стгр. γνοσις – знание) е по-скоро едно религиозно – философско движение имащо голямо историко – философско значение. При това иде реч за многослоен, преминаващ през различни религии феномен на едно учение за спасението достинало разцвет през 2в. Сл. Хр. ,чиито генезис не е изследван докрай. В него се откриват елементи от гръко – ориенталски религии а също така иудео – християнски идеи, както и отгласи от философски мисловни модели. Във всичките си варианти, обаче гносисът е нещо повече от само някакъв синкретизъм; той не е само сборуване на разнообразни съдържателни твърдения. Независимо дали се и,ма предвид елинистическият, късно – иудейският или ранно – християнския гносис, интенцията и основната структура са едни и същи: става дума за конкретното положение на човека в света, проблемът за злото и освобождението на човека от тази негативно определена ситуация. При етиологичното разгръщане на човешкото саморазбиране, възприемано изключително като отчуждение и несъщинско битие, развитите системи на гностицизмът изявяват определени основни черти, които биват различно модифицирани в отделните случай.
Основоположен е радикалният космически дуализъм. Кокретната материалната действителност на света е зла. Тя е подвластна на враждебни сили и е сводима към един негативен първопринцип. На изначалното зло противостои истинният, познаваемият и трансцендентен Бог, разбиран катот демирг или творец на този свят. Заедно с това на онтологическия съответства един антропологически дуализъм. По истинната си същност човекът е равен на божественото и на изначалното благо. Самият той неговото духовно измерение, е една искра от божествената светлина окована в материалното тяло. Враждебните сили на този свят полагат всички усилия, за да държат човека в неведение за неговият истинен божествен произход. Чрез един мит, които в различни съдържателни модификации повествува за отвъдното падение на човека, бива обяснявано как се е стигнало до настоящето състояние на несъщинско битие и заедно с това прави разбираем стремежът към освобождение. Пътят към това освобождение е гносисът, познавателното взиране в истинната природа на човека. Чрез това познание духовната душа се освобождава от оковите на негативността на материята и се единява с Бога, респективно с Божеството. В хетеродоксалният християнски гносис спасителят е Христос, защото той носи благовестието водещо към това познание. Затова той по същността си не може да принадлежи на този свят. Ввсичко при него което е характерно за света е само привидност, както учи докетизма една ранна христологична ерес.
Философските елементи в тази обща струтура на гностицизма могат лесно да бъдат посочени. Платоническото λογιστικόν звучи в него не по – малко от Аристотеловият νους . Дуализмът има голямо значение както за неговото формиране, така и при по – нататъшните му въздеиствия върху историята на мисълта. Свързаното с него решение на теодицеята е особенна съблазън за ранното християнство.

Основна грешка при разглеждането на Ученията представящи Знанието за Онова (Бог), е че те биват поставяни до Философията, която е ОПОЗНАВАЩА наука.
Опознаването чрез анализиране на субективни и обективни понятия и същности не е Знание.
То е ДОГАЖДАНЕ за Истината - НАПИПВАНЕ в тъмното, където е анализиращият.

Когато човек обсъжда Учения като Будизма, Зороастраизма, Гностицизма и много други, включително и Християнството, се опитва да намира паралели и различия в тях.
Паралелите са търсени, за да се намери влиянието на едно учение върху друго, а различията - за да се изведе едно от тях като НАЙ-ИСТИНСКО, чрез "грешките" и "недоглежданията" на останалите

Всички философски, теоложки, социални, научни и прочие анализи на Ученията за Бог са само ОПОЗНАВАЩИ - търсещи да напипат Истината, поради което, логично е да бъдат поставени в категорията "ДОГАЖДАНЕ".

Истина е единствено Онова, което не анализира, а обяснява Своята Същност.
Истината не възниква вследствие на АНАЛИЗ, а се ИЗЯВЯВА чрез Себе-споделяне.
Анализът води до ИНФОРМАЦИЯ, чиято истинност е предполагаема, поради невъзможността обектът на анализ да бъде усетен като Собствена Същност. По-скоро, АНАЛИЗЪТ показва същността на анализиращият...

Всяка еквилибристика с казаното от Гностиците, Будистите, Зороастраистите... е една УМНОСТ не познаваща Същността на дискутираното като вкус, а само като информация за вкуса.

Показателно (като анти-логика) е пристрастното разчепкване на всяко учение.
Макар винаги да съм казвал, че първото от което съм вкусил е Библията, аз винаги съм бил представян от християните като "съблазън" и "прелест".
И макар твърде малко да съм споменавал Кроули, когото Обичам не повече от Исус, за църковниците аз стоя много близо до сатаната, който изкривява божието Слово.
Не скромността да дам пример със себе си, идва от необходимостта да покажа НАСТОЯЩЕТО на всяко НЕ ПРИЕМАНЕ.
Защото когато кажа, че по същият начин и Исус не е бил приет, аз пак съм обвиняван в "прелест".
Така биват обвинявани и не приемани всички Пророци, Светии, Богове... и както още вие ги наричате.

Аз винаги съм казвал: Ако искаш да убиеш нещо - АНАЛИЗИРАЙ го.
Правете своите анализи за нещата, които ви пречат.
Не АНАЛИЗИРАЙТЕ това, което искате да намерите.
Вие още го нямате, а вече искате да го убиете...

Аз също съм на позицията, че логицизираното познание умъртвява живата тъкан на всеки обект представящ се като предмет за човека. Дори самото опредметяване вече ме отдалечава от вътрешното единство в което се намирам с този обект. Цялото логицизирано познание стъпва на множество условности. Последните са изкуствено създавани от човешкият разум с цел позитивно познаване на нещата. Но има и нещо друго това е пътят на апофатизмът в познанието, които като че остава единствената възможност да се изказваме по тези въпроси. Съгласен съм че в същността на познанието ни има нещо счупено, повредено което предполага невъзможност за пълно достигане до търсеното. Бих казал че от познанието ни до светът сам по себе си има непреодолима бариера.. но също съм съгласен и с Бергсон ,които извежда на преден план интуицията в познанието, тя вече не умъртвява така както интелекта срещаният предмет. Анализът не е самоцелен той трябва да способства за ориентир на ирационалното в човека ,което да се добере до преживяване на дадената реалност.

Труден, А може ли да ни обясниш по-подробно как се анализира дадена мисъл?

Кой е тоя дето твори илюзията ни?! Несъзнавано подпрагово пленени на сянката си имаща емоционална природа. Всъщност нямам нищо против емоцията и екстазът те са моя човешка същност, независимо от това, че емоцията заслепява.
Нека моето Аз се разлее в пагубната й страст, нека плътта ми поддаде на изкушението.
Що да се отричам от това да бъда човек?!
Има толкова красота, ефирна, нежна, мелодия като коприна. Нека се отдам на изкушението та нали за това го осъзнавам, щото вкусвам от сладостта му. И ако грехът ми е първороден, а аз съм продаден под греха, то грехът съм Аз, с цялата си порочност, която ме върти в своя кръг на суетата, захвърля ме още по надолу в бездната. А какво е бездната?! Блаженство, страст, чувство, желание.
Болезненото драпане да изляза навън, вън от бездната може и да се окаже вяло и напусто, щото Аз е самата бездна. Аз расте в своите граници, а границите се намират в своята неограниченост. Аз е бездна, вън от Аз е целостността. Аз има соматична основа. Аз е обърканост.
Целостността включва и несъзнаваното, а именно то стои вън от бездната. Несъзнаваното е необхванато от нищо. То е само със себе си. Целостността влючва Аза в себе си, но не се изчерпва с него. Аз е осъзнатост, но не е осъзнатост на целостността. Аз като осъзнатост предполага разграничаване на противоположности. Тази осъзнатост се съдържа в цялостната личност. В тази цялостна личност като архетип стои Бог, а в него няма разделение на субект-обект, няма деление на нещата, няма явления и форми.

“Теологията на Майстер Екхарт познава едно “божество”, което освен единността и съществуването не притежава никакво друго качество; това божество “става”, то още не е господар на себе си и представлява абсолютно тъждество на противоположностите: “Но простата му природа е откъм форма безформена, откъм ставане - неставаща, откъм съществуване – несъществуваща, откъм нещата – нищо” и т. н. Съединяването на противоположностите означава неосъзнатост, защото, докъдето се простира човешката логика, осъзнатостта предполага разграничаване на субекта от обекта и отношение между тях. Там, където (още) няма “друго”, съзнанието не е възможно.”

“ Както божеството е в същината си без съзнание, такъв е и човекът, който живее в Бога. В проповедта си за “бедните духом” (Матей 5:3) Учителят казва: “Човекът с такава бедност има всичко, което е бил, когато не е живял по никакъв начин, нито в себе си, нито в истината, нито в Бога. Той е така чист и изпразнен от всякакво познание, че никакво знание за Бога не живее в него; защото, докато е бил във вечната природа на Бога, в него не е живяла друга природа: онова, което е било живо в него, е самият той. Затова казваме, че този човек е така изпразнен от своето собствено знание, както е бил, когато не е бил нищо; той оставя Бог да прави това, което иска и стои така празен, както когато е дошъл от Бога”.

Карл Юнг

Искам да въведа една съществено уточние изхождаики от умонастроението на концепцията за колективното безсъзнателно за Юнг -"Бог е функция на безсъзнателното" Или своего рода архетип. Това е принципно положение от което той изхожда при трактовката която дава на религията. Така че тук се изключва всякакво съществуване на Бога извън психическото или подсъзнателното. представата за Бог е съизмерима със халюцинациите или сънищата които не следва да имат реалност.

ТАзи думичка "Бог" има нещастливата съдба да бъде всячески икривявана ,тълкувана претътлкувана и не знам още в какви пози още поставяна.

Здравей ,Сонче ,извинявай по горе бях аз но не се логнах

Здравей, Галин!

Представата за Бог като архетипна символика на цялостната личност в никакъв случай не отрича съществуването на Бога. Самата символна амплификация се възприема психологически. Юнг не изключва съществуването на Бога, той разглежда съществуването на Бога.

..."Емпирически обаче цялостната личност се проявява спонтанно под формата на специфични символи, като цялостност, разпознаваема преди всичко като мандала и многобройните и варианти. Историята удостоверява, че тези символи са образи на Бога".

"така Христос е най-близката за нас аналогия на цялостната личност и нейното значение. Ако добре разбираме, тук не става въпрос за някаква изкуствена или произволна, а за реално съществуваща и действена колективна ценност, чиято действителност не зависи от това дали субектът я съзнава или не."
Карл Юнг

Е Галин, отговарям ти със цитат от самият Юнг.

Бог не е представа! Бог го Има!
Юнг, прави една психологическа характеристика на символа “Христос”:


"Докато Христос е истинският образ на Бога, по-подобие на който човекът вътре в нас е създаден невидим, безтелесен и безсмъртен."
К. Юнг

Психологическото понятие за цялостна личност у Юнг, отчасти е изведено от познанието за Антропоса (цялостния човек), отчасти проявяващо се спонтанно в несъзнаваното под формата на архетип. Движейки се в рамките на архетипната символика Юнг не изчерпва съществуването на Бога като:

Galinskia написа:

представата за Бог е съизмерима със халюцинациите или сънищата които не следва да имат реалност

а го измества в една "психична реалност" разкриваща се емпирично.


"Психологията е емпирична наука и се занимава с реални неща."
Карл Юнг

Архетипът е сведен до трансцендентното! Трансценденталната идея за цялостната личност служеща за работна хипотеза в никой случай не бива да се сравнява със съвършеният Христос, тъй като е символ и продукт на познанието и не се гради нито на вярата, нито на метафизиката:
"а върху наблюдението, че при определени обстоятелства несъзнаваното спонтанно произвежда архетипен символ на целостността."
К. Юнг


Психологическият архетип се отнася до един нов "психически факт":

"нито пък даден факт престава да бъде реален, поради това, че може да се определи като психичен. Психиката е действителност пар екселанс."
К. Юнг

Оттук следва, че архетипният образ на Бога в психологията на Юнг е действителен, тъй както съществуването на Бога в една "психична реалност".
Архетипът е парадокс, а самата парадоксалност е характерна за трансцендентността, отразяваща своята неподдаваща се на описание природа.
Мен доказателства за Бога не са ми нужни, щото който търси доказателства няма вяра в Бога и стои далече от Бога.

Бог може и да е "психична реалност" в психологията на Юнг, но това не го прави "несъществуващ", а обратното разкрива го емпирично, като в същото време достига до неговата трансцендентност.

Сонче,

Здравей Сонче!
Не може да допускаме такива свободни интерпретации на Юнг представяйки го за метафизик той не е метафизик той рабити с фактически материал и отрича спекулативната ,чистата мисъл. Именно за да избегне метафизиката той свежда идеята за Бог до безсъзнателното .На такъв Бог не можеш да се молиш тъй като той е пласт на твоята психика . Бог е архетип това е достатъчно за да го няма . Къде Юнг говори за обективното съществуване на архетипът, това е недопустимо за него ,понеже това е метафизика ,а той е емпирик . Задачата на Юнг въобще не опира до Божието битие ,той говори за преживяванията на човек и психическите му състояния. Ние можем да изведем съществуването му чрез архетипът и аз съм съгласен ,(на мене също не ми е нужно рационално доказателство а то е и невъзможно, всичко е до сърцето) ,но не можем да препишем на Юнг такава позиция понеже той съзнателно я избягва .Ние сме тези които правим метафизически прочит на неговите архетипи,но това на него му е чуждо. Така че ако говорим за Юнг да не се отделяме от неговите методологически предпоставки , а те са емпиристки, въпреки че неговоте архетипи могат да се нарекат и вродени идеи или трансцендентални по Кант .
Не виждам как може да се разтълкуват тукашните позиции във форумите когато не се посочва източникът и контекстът. В противен случай такива определения като трансцедентално не могат да станат ясни .Не знам дали знаеш колко различни смисъла и прочита има това понятие във философията.
...”Емпирически обаче цялостната личност се проявява спонтанно под формата на специфични символи, като цялостност, разпознаваема преди всичко като мандала и многобройните и варианти. Историята удостоверява, че тези символи са образи на Бога”. Чуи как звучи това в моите уши Първо достатъчно е да посочим че той говори за "емпирически" поглед .Следва свеждането на Исус до колективна ценност за да се избегне метафизиката, която предполага обективното му битие . Това е атеистична теза Христос е субективизиран психологически, така е при Юнг той не е метафизик.
Просто нека да не излизаме извън това което Юнг предпоставя когато искаме да говорим обективно за неговите идей. Пак казвам при него няма метафизика .
Аз не съм почитател на Юнг и неговата психология на религията именно поради психологизирането на битието на бога. Иначе казано свеждането му до функция на безсъзнателното. Психичната реалност при него не е метафизическа т.е. няма обективно съществуване ,извън съзнанието и психиката , тя е реална с реалносатта на субективното преживяване. Точно защото психологията е емпирична наука и като такава тя не може да излезе от методологическите си рамки изключващи обективността на Бога. Това непрекъснато натякване у него за емпиричност е съвсем показателно за това. Несъзнаваното или ирационалното при него няма обективно битие за разлика от волунтаризма на Шопенхауер или Ницше. Затова и архетипът не е сведен до трансцендентното а е до иманентното (вътрешно присъщото, не независимото от съзнанието)на подсъзнателното. ДА правилно е че даден факт не престава да бъде реален ,доколкото е психичен. Психиката е действителност, но това не значи че Бог е действителен извън психиката , той е такъв само в нея. Юнг не хипостазира понятието Бог ,не го идеализира. ДА точно така е архетипния образ на Бог е деиствителен ,но не и неговото битие извън този образ от психическата реалност.
Това което казваш "Съществуването на Бога е една психическа реалност" именно значи че Бог не Е ,извън нашата психическа реалност .Тези неща са много тънки ,но те очертават границата между метафизика и позитивизъм. Затова и при ЮНг не се достига до никаква трансцендентност , трансцедентността не е своиствена на позитивизмът понеже тя въвлича в метафизиката.

Да не вземеш днеска да се ядосваш с мен нали имаме празник
Желая ти весело изкарване и много целувки