Труден

baci, виждам, че темата, в която публикуваш личните си произведения, има вече доста постинги - дотук 55, и всички твои, с много малко изключения.

Форум "Поезия" е за дискусии, за споделяне и обсъждане. Когато един автор публикува дълго време, без да получи отзиви, това се превръща в самоцелен моноспектакъл.

Предложението ми като редактор е да продължиш да публикуваш в лично Списание или Дневник - нашият сайт предлага всички възможности за изява, независимо от жанр и тематика. Ако имаш въпроси за конкретни свои произведения, или за произведения на други автори, които са ти направили впечатление, и би желал да получиш отговори, критика, съвети, си добре дошъл да попиташ/споделиш и т.н. и тук във форума.
Желая ти творчески успехи!

svetulka написа:

baci Форум "Поезия" е за дискусии, за споделяне и обсъждане. Когато един автор публикува дълго време, без да получи отзиви, това се превръща в самоцелен моноспектакъл.

Има някакви нови правила за публикуване на лично творчество във форума или ... ?

elan написа:

Има някакви нови правила за публикуване на лично творчество във форума или ... ?

Svetulka все пак изрази едно свое предложение, та сме далече от каквито и да било правила .

svetulka написа:

Предложението ми като редактор е да продължиш да публикуваш в лично Списание или Дневник

В така изложеното петостишие не мога да не доловя безбройните повторения на гол, голи, умрял, умряли, умряли с дрехи, дрехи, други и прочие. И за какво толкоз повторения baci?

Относно метафората Ви,

baci написа:

Родил се с дрехи, гол умрял,

наистина не я разбирам.

Обърнете внимание и на правописните си грешки: “умряли” и "люпитството".

Дойдохте и пожелахте да ме уважите,
на гостуване и на раздумка,
дали със чувства тъй добри,
бъдете все така добре дошли!

Пред вас не крия слабостите свои,
несършенството не ми е чуждо,
не съм притворен и дори язвителен,
от гозби сладки и солени си хапнете,
със здраве сте дошли и се усмихнете.

Тук отдавна си седя и отдавна пиша,
дали е нужна критика или похвала,
открийте суетата в моето сърце,
като приемане на нещо хубаво и лошо,
като в бъдещ ден - с вяра и с надежда.

Приспах отдавна онзи порив, страст
да се доказвам с епитет е глупост,
та днес съм силен, утре слаб
и от това се ражда болката и радостта,
иначе приемане не ще да има.

Желания и пожелания за епитети има,
суетата властва сякаш няма край,
обидно е да делим, да преписваме
и да виним онова, що егото ни иска,
та тук сме само миг от вечността.

Добре сте ми дошли и добре заварили,
похапнахте от гозбите ми вкусни,
те не са богати, но пък са от сърце,
тук всички винаги сте ми добре дошли,
дали пък аз не пиша само за един?

baci написа:

да се доказвам с епитет е глупост

Като Ви чета baci и се питам със сладки или солени епитети ще ни гощавате, след като сме ви добре дошли?!

Дефиниция за разбираемост с понятия горчиви,
но не и за приемане на моята различност,
хапките солени са за някои – това е очевадно
и търсят съпричастност и похвала само,
там дето дреме любопитството като саблазън.

Не е трудно да съм друг и да пригласям с вас,
по - трудно е да си един, edno, petel, baci
и всички несъгласни дето не припяват в хор,
та нали музика се пише от една душа, с вкус един
и не в клише, в понятия и определения.

Та всичко дето веч го има и лошо е, и хубаво е,
така и в бъдеще ще следват красиво с грозно,
докато времето изтрие спомени, следи и суети,
а светлина близка и далечна така ще ни е нужна,
и всичко що тежи ще дърпа все назад, назад.

Да опишеш всичко в едно и да си разбран,
ето аз не диря разбираемост, а приемане,
за да ме разберете - пак на гости ми елате,
обувки кални оставете вън и в очи ме погледнете
там ще видите моите сълзи на радост и тъга.

Епитети и предрасъдъци поне за миг
нека да изхвърлим вън, та да бъдеш друг
и можеш да си хапнеш от своята суетност,
кога на гости ходим си или и това ще е война,
където пак ще закървят илюзии и егоизъм.

Смесване на теми и да не си разбран,
каква е таз загриженост, какво ли вътре се таи,
това което в очите сведени се крие и не се намира,
пътя очертан в очакванията, но не и от участта,
аз вече съм приет и разбран от един, а вие....

Стеле се мъгла в спомените близки,
нечии следи есента с дъжда изми,
узрели плодове - загнили и вонящи,
гневно сякаш в звуците пригласят,
листопад от мисли, апатия за целостта.

Тъжно гъбата изтри уханието вън,
парцаливи чувства се стаиха,
дрямка във безмълвна нищета,
като прокоба от камбанен звън,
възпира се и стене тук и там.

Надменност изпепелява,
с горест неразбрана,
тесногръдието е на почит,
дори сърце да няма - нека да вали,
няма веч следи и светлини.

Подражание като на съревнование,
сякаш нещо липсва, куца, драска,
иска, а не достига, няма си крила,
с пера окичени са натежали от дъжда,
очакват полет, а гъбите растат .....

Това е за теб, Baci. Как мислиш - това дали е стихоплетство?

Коя е тази сила,
към която вдигаме
и очи, и ръце
и на глас дори се молим?
Бог? Вселена? Разум?
Или кръст разколен?
Какво ни прави слаби
какво кръвта
във вените ни движи?
Сила? Разум?
Или страх от края ближен?
Какво ни прави хора
и какво ни крепи
като риби
без вода да оцеляваме?
Кое ни дава дух
във огъня
със боси пръсти
да нагазваме?
Воля? Жажда за живот?
Надежда
от кошмарни сънища изплувала.
И как кръщаваме без поп
най-паметните дни
на своето мъдруване?

BACI, ето и това е за теб!!! Въпроси, въпроси.....

Кой ориса ни
под покрив от звезди
слепи да проглеждаме?
Кой изтръгна
от душите ни стрели
с които вечно се замеряме?
Кой от дните ни откъсна
простия човешки смях,
кой внуши ни,
че да обичаме,
праведност не е, а грях?
Кой?
Кой ме подтиква да задавам
неспирно тези въпроси?
Кой? Кой ме кара да страдам
за куци, сакати и боси?
Кой? Кой ме кара да вдигам
и очите, и ръцете си нагоре
и без глас останала, без воля
със сърцето си само да се моля?
Кой? Кой?
Затрупват ме въпроси....
А силуетът ми,
врязан в свежест синя
на утрото крилата носи!

С твоите очи погледах в себе си -
смаях се от тази бяла светлина,
даряваща с обич, живот и радост
в сегашния прекрасен миг,
там в безкрая, сред звездното небе.

С две ръце е сътворен един живот,
творец с дела от обич споделена,
раздаваща се не за слава и суета,
без тъмни сенки и скрупули притворни
където други в мрак се лутат.

Щастие е да избираш слънчев път,
щом усмивки и весел смях царят,
спечелени с труд и всеотдайност,
без скрити помисли и без резерви,
а с обич в сърцето, за всичко и за всички.

А въпроси все ще има, докато сме живи
и отговори все ще дирим докато ни има,
не всички хора ходят по слънчеви пътеки,
не с обич в сърцата и не с човешка топлинка,
не всички могат да погледнат с твоите очи.

Погледа ми там е сред витото хоро,
където играчите са мънички искри,
раздаващи се - без да искат нищо,
просто светят си и е светло с тях.

Вглеждам се във танца пърхащ,
сякаш търся себе си - и тук и там,
кога с непохватност и грешни стъпки,
сякаш губя ритъм, но това съм аз.

Седя и наблюдавам кръшните тела,
любувам се - сякаш са едно сърце,
хорото бързо усмирява страстите без чет,
личи умората, искри в очите, потните чела.

И моя ред идва с теб да заиграя,
кръшна ръченица или дискомаратон,
за мъничко откъснати заедно летим,
а музиката влива свежи сили в нас.

Редуват се подир това разни танци,
веселба и пак искрици светлинка,
миг оставащ и в утрешния ден,
светлинка в очите като звезди.

Въпроси, бързане, искане и миг пощада,
сякаш в притиснали чела нервно нещо бърка,
трябва, а дори въпроса е незнаен, не разбира
и не приема тикове с гримаса сякаш времето изпуска.

Пясъчни следи и вълнолом от грозни птичи крясък,
потъват мидени черупки и сякаш се обезличават,
няма грам обреченост и съпричастност дори сега,
когато пак опита е неуспешен и нещо все гнети.

Звуци от вятърно шумолене като пожълтели мисли,
бягат и се разпиляват сякаш празнотата няма дъно,
обречени приятели дори не вкусват ябълките райски,
окуцели и с проскубани спомени са се притаили.

Очите извор за наслада бяха,
от клон на клон надзъртах в душите,
опитвах плодове и без покана,
но плодовете сладки ми горчаха.

Сърцето си на показ давах,
лицемерно думите редих,
раздавах обич, ала бе лъжа,
нима е чудно, че съм неразбран.

Далечни планове редях,
мечтите илюзорни сътворих,
подир гърнето свое тичах,
капак останах и сега съм тук.

Обида има в моите очи,
сърцето сякаш не тупти,
отивам си обиден и не спирам,
това съм дал и толкоз мога.

Разбих преградата към моето сърце,
разбих и сърцето си подир това,
обиден пърхам пак сега и отвисоко,
прелитам там над мрак и тъмнина