Труден

Мъничка снежинка нежност подари ми,
живота и остана миг в очите насълнени,
частица студ е нейната целувка,
с тръпнещо сърце ще я диря всяка зима.

Покривка снежна загърна цветовете,
почисти всички рани и обиди,
върховете са вече недостъпни,
мъгла обгръща празнотата в нас.

Безмислени и ехидни мисли идват,
вият снежни бури и ветрове различни,
вещаят празници и смях сърдечен,
дали пък не танцува снежинката сега.

Ритъм, музика и песен в едно,
разтварят звуците си бързи,
непонятни, но преливат с думи,
водопадни пръски ме докосват,
огряни в слънчева ефирна дъга,
пътека тайна за безчет сърца.

Играят клавиши и струни,
кога с болката тръпките идват,
кога от тръпки изпадам в транс,
забравил на всички и всичко,
в унеса полета реален е миг,
танцувам с тяло, ръце и душа.

С наслада в ритъма телата танцуват,
неподвластни на себе си звуци са те,
различни и еднакви, а ритъма общ е,
няма умора, погледи криви и грозни,
за ритъма и чувствата няма канони,
който го може нека танцува и лети.

Листопадни жълти багри,
постилат пътя ми към теб,
във вятъра долита твоя смях,
а нежните слова са се спотайли.

Бучка в гърлото засяда,
в очите сълзите ни блестят,
сърцата се докосват,
времето за миг се спира.

Съгреших с думи и не си признах,
поисках прошка, но не от страх,
не и за кураж, а от яд изпитах злоба,
отровен от гаврата с думи и дела.

Очи и хищни нокти разкъсват всичко,
в изкривени устни ярост се таи,
поглъщат късчета изгубени мечти,
смилат мисли и плюят с ругатни.

Защо ли слънцето го има в тоя миг,
защо на показ злото днес е,
жажда мъчи алчна завист,
скрито озлобление вини без срам.

Молитва, сещам се в труден миг,
благодарност и умиление в успехите,
запълват сивото и приглушава фалша,
не се обръщам за сбогом с мрака.

Край или начало - граници невидими,
бележим успехи с радост или смях,
от грешките боли ни, спасението де е,
остават спомени, стремежи и мечти.

Чувствата като ненужни дрехи си отиват,
а в края на едно начало е същността,
съблечена е истината за прозрението,
разбиране и его бавно си отиват...

Краят на едно начало е с граници в безкрая,
изнизват се с бързина и ни ги виним
и само обичта във скръбни сълзи скрита,
оставаме безсилни, слаби в участта.

Невидимост с форми и сравнения,
с край, начало и скрити граници,
единствено остава светла диря и проблясък,
пламъче или искрица - светлинка за всички.

Червени линии кръщават "избора",
да съм различен и освободен от суета,
нима сърцето ще танцува цветно,
щом нямам нужда от това,
да взимам белязана взаимност,
и все фалшиво да припявам в хор,
безочливо да се надсмивам или страдам,
да разрушавам с вятъра и да не разбирам,
топлина да не усещам, светлината да не виждам,
покръстване, предлагане и то от сърце,
да бъда в рамките с аршин оразмерен,
подреден, окъпан, цветист и по желан,
прекръстен и не сега и за кой ли път,
така обречен или просто зачертан,
с червени, кръстосано обречени черти,
по които бавно капе утешението,
еднаквостта, различността, безвремието
или просто - иронията за мечти.

В сърцето ми са,
спомени желани,
идващи като мечти
и отлитащи с тъга.

В дъжда разтварят се,
пожелания несретни,
като захвърлени слова
и ненужни мокри дрехи.

Глъч и смях отекват бавно,
разбулват сенки и миражи,
къде била е истината
или е скрита нежността.

Така в съня ми тук си,
близо в спомените,
чувам твоя смях
или са слънчеви лъчи....

Вървя умислен, унесен, замечтан,
блуждаещи очи не търсят нищо,
като в сън минават страсти покрай мен,
не усещам хапещия студ и мраз.

Далечен път ни свързва и разделя,
пътуване като в снежен сън,
кристално чиста белота е,
лъчезарен смях ехти от твоето лице.

Празници докосват суета вън,
обречени на задлъжнялост,
прелитат дните в шум и блясък,
търсещи признание или копнеж.

Дали е празник спомена за теб,
топлината на гласа ти чувам,
в мен танцуват думи неизречени,
доказвайки, че няма делник.

Съшити мънички мечти,
ограждат вътрешния мир,
страж в утрешния ден,
изпитание от миналото,
със зараснали накриво чувства,
лодката не дири бряг,
а доказване за кой ли път.

Океан с мръсни помисли,
съблазън дебне нейде,
затварят се посоки,
пътища са гробници,
бодлива тел ръждясва,
грозен птичи смях ехти.

Оковано е и небето,
сякаш облаци притискат,
скриват светлината,
мрак цари сега,
тишината ще ни властва,

Заключени сърца,
пишат с тъжни думи,
участ прималяла,
бавно отмалява.

Затваря всеки своя мир,
самичък топли думи да реди,
спомените да забрави бързо.

Далечни, близки,
отчуждени са.

Затваряне под забравяне ........

Кокичета като белички камбанки,
огласят днешния тържествен ден,
родил и дал на този свят нежен глас,
усмивка лъчезарна и много топлинка.

Дъжда и той в захлас танцува,
рони бавно капчици дъждовни,
сякаш подарява себе си сега,
с пожелание и толкова надежда.

Подарък скромен, но от сърце,
дарявам, но всъщност получавам,
толкова прекрасни приятелски ръце,
искрици в очите и неизречени слова.

И в отминалите дни ехти смеха,
тъжните и весели неща са тук,
това що свързва разстояния,
стопява времето и сякаш сме едно.

Родени с обич и надежда,
с пожелания за здраве
и късмет ни сгряват,
да са топлинка в пътя ни
и като мънички камбанки,
да огласят непринуденост
и усмивки лъчезарни.

В бяло и червено са сътворени,
прегърнати завинаги,
частици нежност са,
закичени те пазители са,
опора в нерешителност,
кураж в труден миг
и стремеж към чистота и обич.

Аве Баце, нема ли най-накрая да се научиш да пишеш?!?
Ми вземи книжки, чети - пък може и нещо да ти остане в главата.
От хиляди опити ... как едно не изкара мераклийски?!?
Не ме разбирай погрешно за този ми пост, ама ми свърши търпението.

Скука и суета сковава,
обречена обида отдавна,
идва, с иск и изрича,
егоизъм и егоцентризъм,
бавно бърза, бягство -
влиза взлом и си вярва,
с кал се кичи и капризи,
златни знания забравя,
чака чеки в чакалня,
рани да разравя и руши,
в дълг е днес добричкия,
утре с удари ще удавя,
радост ридания ще ражда,
гордост гони гид,
в дълг е доблестта,
жални жестове са жестокост,
мрачни мисли и милост,
лъч лъжовен лъсва,
трябва тишина,
покой, фантазия,
хилави щуротии,
царственост, шум,
ясни .....разкаляни следи.

И отмина без да ме усетиш,
с поглед и мънички сълзи в очите,
но странно пустош в тях съзрях,
сякаш вледени спомените ни близки.

Опитах да потърся изгубения смях,
във времето отблизо и далеч,
дарило ме с трепети и с толкова очаквания,
с несбъднати мечти и с пожелания.

Сега и в утрешния ден погледа ще бяга,
да скрие срама от собствената ми слабост,
от далечно минало и сегашни срещи,
разминавания и спомени от младостта ни.

Дали в младостта любовта е вечна пролет,
а в есента плодовете все горчат и угниват,
сякаш зимата потропва на всеки праг,
за да остане топлината на обичта ни помежду ни.