Отворили сме нашия сив затвор и през малкият отвор отлитат сърцата ни. Мечтаят за места далечни на тази прошарена сивост. Вечно копнеем по далечината. Тази в очите, в сърцата. Обгърнатата в мъгла и мистичност далечина. Бягаме към нея със слух и зрение. С очи и уши бягаме. А тя все е далече. Нали това е далечината? Как всъщност да настигнеш далечината, когато тя все бяга за да бъде това, което е?
Спретнали сме си малко състезание ние хората. Състезание по различно живеене. Старецът отдавна е седнал на старият стол. Столът проскърцва и споделя старостта на стария. Погледът вероятно съзира минали неща. Бъстунът леко и трептящо сякаш се опитва да ги догони.
Каааде и към какво гледа този поглед? Какво търси? Защо?
Чаши.Чаши.Чаши.Чаши.Чаши. Още малко и думите щяха да се пукнат и изчезнат. Но къде отиват чашите в своята чашавост? Защо са чаши ако не се пълнят и ако начервени устни не прегръщат ръбовете им? И как така хукнали една след друга да не станат на влак, който носи кафе от Колумбия. Китай... Бразилия. Нова Бразилия и Скалистите планини на един друг континент. Разливат се чашите- вагони и превръщат света в една обърканост с аромат на кафе и бодрост.
Уплетох нощта, драги, в тая словестност. Уплетох себе си в нея и чрез нея, и аз станах нощ. Простирам се навсякъде сега и поглъщам всичко. В звуците съм и в проблясъците на тоя новонощен мрак. От далече ви виждам и сега аз съм далечината...
Несвързаност, но ритмичност. Хуха- луха- буха- бум!
Идваме от някъде, за някъде, а все сме никъде. Иди та разбери! Къде да ида, като незная сега къде съм? А защо съм? И защо ми е? Айде де! Неможело да се пише така. Кой ако не аз определя това. Тра- ла- ла.
Трябва ни трева под кръката за да крачим. Онзи отгоре вероятно е създал краката заедно с тревата. Предизвиквам нещата, колкото и несвързано да пиша. А и каква свързаност, когато едва мога да си спомня какво съм бил вчера. Чудя се зная ли стойността на зачрекнатата дума. Чудя се какво да започна с това и къде да го свърша. За кого да пиша и за какво, когато думите вече са само средство. Къде изчезна магията? Не... Това не е отчаяност. Надежда е- за един свят на романтични небеса и доброносещи звуци. За звуци ще пиша- само че като пропиша. |
Списания
