Филопътия
На Нея…
На Керуак…
На пътуващите мъдреци…
Живец. Прах. Приближаване. По- скоро движение, от колкото пристигане. Все неща, чрез които се опитвам да посоча моя път сред множеството други. Скиталстваме, братя. Скиталстваме и съобзираме късове на вечното. Като погледа на онова куче. Там в края на един измъчен и вековен град на сменящи се вяри. Поглед, който докосна очите ми, влезе в тях и в онова, което е зад тях и ми показа, че е моят собствен. И докато гледахме тъй към нищо и всичко едва не ни отнесе един забързал се човек.
Кога започва пътят. Къде? Сега ли? Като творя върху листи? Или при първата крачка. Тогава ли, когато препрочиташ мастилената история? Всъщност вероятно започва в мечтите и идеите. Във вярата всъщност. Кое нещо някога е спряло? Вълшебно е и удивитено. Мъдро е... И “Пътната песничка” на Толкин сякаш не подритва началото на пътетърсенето. Не зная, братя, от къде започва и къде ще свърши. Границите на хартията знам само. И когато прекосявам редовете пак оставям пътека зад себе си. Неясна. Потънала в мъглявост.
Ето как срещнах един от началните мигове на вечността, който застанал в средата й се разстила назад и напред във всичкото (в себе си). Краката свикват с тежеста на сърцата ни, прибрани в големите, усмихнати раници. Забиваме поглед във возила от преди десетилетия и мислено се возим в тях. От към гърбовете ни се задава непозната тогава и до изгарящ копнеж познавана сега кола. Дълго ще я спомняме тая кола и все ще ни се струва, че в онзи момент, когато я видяхме за пръв път, тя вече е била в ума ни и готовите ни за запълване сърца. В нея - проста, но огромна душа. Разбираща всичко и нищо душа. Една вселена от народна мъдрост и обикновена, но мощна доброта. Тая душа ни купува кафе и кола, като заявява, че колкото повече пръска тия хартиени билети за материя, толкова повече те се завръщат при нея. Изпраща ни и дори нагърбва товара, които носим. Изкарва ни на удобна позиция за пътепродължението към светлината.
Отваряме вратите на огромното возило за пренасяне на човешки удобства. Едва сме успели да си разменим по две прости думи за огромната енергия, която се отделя и поглъща в една хубава среща. От возилото ни посрещат с чужда словесност. Чуждост, която сближава- това е английският език. Говорим в чистота и свалени обуща за страната на лалетата и позволеността, където не след дълго сме и поканени. Шеговито наближаваме “ауър уей” [(нашият път), път всъщност на всичко и всички] и се разделяме интернационално.
Крачим вече сред позната топлина. Планинската ни обител ни прегръща и зарежда с живец, и сигурност. Правим планове и оставяме обърканите хора да се объркват в разпиленият си свят. Взимат ни каменоберачи, които вече са ни предупредили, че ще ни застигнат и качат. Другари... Покатерваме се върху возилото- звяр от втората всеобщо человешка война... Буквално се покатерваме върху му, тъй като ни настаняват в каруцерията- право върху камъните (прочутите камъни от селото с градско име; всъщност с неговите камъни се градят и са изградени множество български домове... не е случайно странното име, което ти боде очите от табелата)
Сега сме във висините и сякаш настигаме душите си. Виждаме нашият любим свят от един Зил височина и онемяваме от всеъгловата му красота. Пред нас са се разгърнали полята и леките възвишения. Те остават назад, а още по назад са ги обгърнали големите им недостъпни планински събратя. Шарено стадо овце пъпли по дълечните поляни и старецът овчар прибира многоцветието на селото.
У дома сме и когато слънцето се скрива някъде на запад ние отпочинало обхождаме познатите места. Спираме се “на пода под звездите” за да поговорим за думите. С думи говорим за думи. Тя твърди, че те са грозни и низши, а аз съм пленен от красотата на езика й, и от магията на онова, за което разговаряме. Оприличавам думите с идеите и всичко, което създава света. Казвам й, че рисува думи и че аз изписвам образи. Опитвам се да я накарам да приеме думата през своя свят и чрез нейни думи (мисли). Опиянен съм - думите са всичко. Те - чрез нас (ние сме всичко чрез тях) създават, сътворяват света. Хиляди неща изчезват, защото не знаят за себе си, и защото не са назовани. Нещата, казвам, съществуват или защото мислят или защото са мислени. Това предполага самото съществуване.
Звездите ни изпращат учудени от къснофилософският ни разговор, а ние се дивим на тяхната среднощна бляскавост и любопитство. Раздразнени сме повече от всякога от различията си и начина по- който си приличаме именно заради тях. Раздразнено се обичаме...
Настъпва нов ден. Нови поемания и изпращания. В мълчаливост приближаваме към също тъй безмълвното море. Откарват ни високи скорости и тиха музика. Пристигаме на едно тъжно, каменно място. Разгръщаме малкият си дом някъде по гръбнака на тъгата и разтоварваме сърцата си там вътре. На сутринта те са се пропили целите в замисленост и тъга. Морето е на крачка, а не можеш да го докоснеш. Има знаци, напомнящи за непознати, които са го докоснали веднъж и завинаги. Полетели към вечността и изгубили се в нея. Бягаме от пошлостта и тъжнотата на това място. Бягаме от себе си и в надежда разглеждаме света пред себе си, където сме скрити пак ние. Или просто- от себе си и към себе си бягаме.
Домът ни е вече близо до постижимото море. Сега обаче то е тъжно в постижимостта си. В него тук се къпе цивилизацията. За да не останем сами с празни стомаси аз се отправям на кратко пътешествие по дирите на храната. Натъжен съм и пиша до нея... Мисля си колко сме студени всички в тая жега. Сами сме. Ние сме, но всеки поотделно. “И няма нищо по- ярко” . Тя... Аз... Ние. Вие. Сами. Всички сме скитници разнищващи тъгата. Сещам се за ония северни народи и за хорицата дето живеят върху лед. Колко по- топли са от нас. Мечтая за някой загърнат в кожи ескимос, които с премръзнали мустаци и без предразсъдъци да разтрие нос в моя собствен. Ледът е по- топъл от тъжните ни сърца.
И сякаш в отговор на мъката ми един самотен човек ме взима за компания и следващите три часа пия ракия с местните майстори рибари. Казват ми- пийни една ракия и една вода и цял живот ще искаш да се връщаш тука. Ракия си пил- вода недей да пиеш. Самотния казва, че преди двадесет и повече години е дошъл тук и изривайки цялата земя едва е успял да си купи къщурката колкото шепа, до която подпалваме гърлата си. Двадесет и повече години и той все е тук. При рибарите- сам рибар. Със смешките, вицовете и живота. Сам сред всички самотни светии. Ловци на живот, от първоначалото на живота- водата.
Тръгвам от там, след като сме пренесли и един телевизор и си мисля - Боже, навсякъде може да се живее. Стига само да има хора и да не искаш много. Все ще се намери някой, които заменя живот за работа- пак изпълнена с живот. Какви кръгове на мисълта... Нося мъдрости и дъх на ракия на изгорялата ми под слънцето любов. Разказвам и всичко ще е станало и що съм мислил, а тя обичливо се сгушва на гърдите ми (изпълнени сега с вечерно спокойствие и вяра в хубостта и неповторимостта на живота).
Сутринта бавно иде и ние правим прозорче, през което да видим изгряващото слънце. Тя не му се сърди, че вчера то почервени здравата й кожа и сега миловидно го очаква. Облаците ни изпълват с напрегнатост тъй като с всеки отлитащ миг променят цвета си. Всичко е застинало в очакване. И ето го - иде. Слънцето. Протяга се, изтяга се, както казва един приятел и без да бърза разпръсва дребните нему облаци. Слънчевата пътека сочи към очите на всеки и напомня как всеки има и трябва да намери своя път. Задачата е изпълнена- лятото дойде. Сбогуваме се с новите приятелства и потегляме. Качва ни една по “тийн” широка душа, от която дори не изискваме превоз. Говорим така, сякаш се познаваме от детство и се разделяме хванали по братски широките си и силни длани.
Ех, братя! Няма нищо по- хубаво от това да видиш съмишленици, да им помахаш, да ги отличиш- тях и себе си от останалите и да им пожелаеш лек и успешен път. И така по цялта любима наша родина. Да се подминавате по няколко пъти и накрая да се срещнете в думи. Да получите кайсии за кураж, от чиито костилки в бъдеще ще бъдат сътворени брошки, пропити с духа на пътя. Брошки, спомнящи ни за оная среща край морските селца и несподеленото желание за по бира в Бургас.
Тъжно- весели усмивки и прегръдки с неземна доброта. Катми- пак сладки и солени, като веселото и тъжното, и разлято кафе по “усмихнатите” вече достатъчно измърсени панталони. И така- тръгваме за дома. Бързо, бързо докато раниците (сърцата) ни са на земята ни взема един човек без възраст, който продава младото си возило. На сред пътя ни свършва бензина и този спокоен човек взима празно шише и вдига палец, за да отиде до близката закусвалня за автомобили. Доверява ни колата си и ни подарява приятелство. Аз понечвам да изляза от колата, но след това се подавам от вратата към небето и питам нея и него, небето, как става така. Какво е това чудо живота? Как така ние тук, в тази кола с тези мисли? И това следобедно слънце, което разкрива истинските цветове на полята, пътя и дълечните селца.
Новият ни приятел се връща и казва, че ако не успеем да запалим автомобила ще се помолим на оня горе. Колата се стряска от това и тихичко закъркорва... Потегляме и взаимно разменяме идеите си за великата сила, дето ръководи всичкотата- тоест себе си. Прекарваме незабравими часове с този религиозен философ, който е открил смирението. Той ни благодари за това, че изгонихме самотата му и ние отново крачим един след друг близо до и все пак по пътя.
Взима ни една душа, дето е живяла много и навсякъде и ни разказва главно за живота си в страната на неограничените възможности. Тая душа, която е имала всичко в себе си и извън себе си, и която сега съзнава, че живота е кратък, и че в него има време само за живеене.
Оставя ни близо до родното място и ние изпращаме с поздрав един пътник като нас, който не след дълго се среща с тая душа. Там сме от където тръгнахме и сме усмихнати. Същото ли е мястото и били ли сме някога всъщност тук? Нищо сякаш не се е променило и сякаш с това никога, нищо няма да бъде същото.
Разделяме се по- мъдри от всичко и оставаме всеки със себе си. Аз се оглеждам и виждам хора... Стотици хора, които се оглеждат в мен и натоварената ми с раници същност. Приятелю, ти си и не си всеки един от тях. Олеле, какъв свят само. И колко много очи изпълнени с пътища. Сега се сещам за Керуак и мисля, че той в пътуванията си губи пътя, Губи се сред многотата и затова рано отпътува към нещо по-високо, нещо което може би ще го доближи малко повече до него самия. Всъщност всеки път е най- истинен и най- добър. Не съдя ничий път, а го съпоставям с моя собствен и пак стигам до мисълта, че той е неизбежно неповторим и единствен- собственият път.
За нея мисля сега и как се нуждая от пространството в очите й. За онзи блясък и готовност да остане с мен навсякъде и всякак. Стоплям се и я зова стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка се прибирам за да пътувам по хъртията. Към вас да пътувам и към нея. Да пътувам на където очите и сърцето ми смятат, че чрез себе си ще открия себе си.
Не мога да спра да пътувам... |
Списания
