Труден

rakel написа:

Важното е да се стремим да бъдем по-добри.

Добре дошла Ракел

Ivaylo написа:

Да, наистина въпроса за комуникацияа е доста обширен. Според мен тук пак опираме до правилата. Правилата, които са ни наложени от обществото. Например там са ни научили, че думата "смотаняк" е обида. И ако някой от "нормалното" общество ни каже, че сме смотаняци, ще го разберем като обида. Обаче в друго общество (нашето) тази дума вече не е обида, а нещо съвсем друго.

Правилата, Иво според мене не са ни наложени от обществото, а от нас самите. Ние сме част от това, което наричаш общество, и как би следвало нещо което сме ние да ни налага нещо като правила?! Делението на обществото на "нормално" и наше е абсурдно, тъй като самата граница между нормално и наше е измамна. В нормалното общество не вирее ли нашето общество?!
Ако не си в обществото нямаш нужда от правилата и си извън тях!, но именно взаимоотношенията в човешкото общество пораждат правилата и са правилата. Човек не забравя , че живее в това общество съставено също от подобни нему. И всеки има своята истина и своята справедливост.
Правилата възникват и се развиват с възникването и развитието на човешкото общество. Те се зараждат като обществена потребност, отстояваща интересите на тази форма на човешко общество. Извън това общество, извън отношенията в него те не съществуват, не могат да се проявят в своята иманентна същност. Можеш ли да напуснеш това общество?! можеш ли да се отречеш от взаимоотношенията, които то поражда?! Друг е въпросът как в това общество ще съумееш да запазиш идентичността си. Идентичността е, разбира се, усещането за самия себе си. Когато човек се погледне в огледалото и се запита: "Кой съм аз? ", отговорът, който си дава, е неговата идентичност. Естествено в обществото не виждаме собственото си отражение, не виждаме и не възприемаме себе си като част от него. Обществото се състои от индивиди, намиращи се в движение. Не е ли самото признаване на факта, че обществото ни налага правила, поставянето на правило?!
Обществото е форма, която има сложна структура и динамика. Всяка форма има принципни граници и се приема с определени правила, чрез които тя е ограничена вътре в себе си.

Основен проблем е да се определи екзистенцията в общата структура на съществуването. Човек участва в разкриването на обществото, в осъществяването му и във взаимоотношенията които то поражда. Той не съществува вън от тях.

Под общество имам предвид всички - родителите, училището, приятелите и т.н.
Аз не деля обществата. Идеята беше, че по разбирането за думите, в случая "смотаняк", различните групи хора мислят различно. Иначе си права, че границата е измамна или поне много тънка.
Иначе не съм имал предвид да напуснем обществото. Нали знаеш, нищо не можем да променим, освен нашето разбиране.

Като сте отворили дума за смисъла на "смотаняк", та се замислих. Ето и нашето скромно общество на "Трудните хора" е част от обществото, ама значи ли това че има еднаквост между всички малки общества съставящи голямото човешко общество. Както сме различни човеците, не са ли така различни и малките общности съставени от приятели, или колеги, или роднини? Даже и "Трудното общество" е достатъчно шарено с присъствието си на толкова различни мнения, но комай сме се събрали в името на нещо, което рядко е основна тема в много от другите малки общности
Но честно не ми се говореше за толкова общо разбиране на общество, в момента ме вълнува повече мъничкото общественце, в което всеки от нас ежедневно живее (семейството).Темата за семейството май не сме я обсъждали в личен контекст тук....пък после може да си поговорим за секс, любовници, приятели... та ако щете за домашни любимци Тази тема беше зачекната на няколко пъти на други места, комай е по-добре да я обсъдим където и е мястото.
Според вас какво е едно семейство?
И когато има лоши взаимоотношения между родителите в едно семейство, при наличието на деца, трябва ли на всяка цена да се държи заедно това семейство в името на дечицата?
Страдат ли децата от лошите взаимоотношения в семейството или биха страдали повече ако родителите им се разделят?
Голяма трагедия ли е за децата на разделени родители, акта и наличието на раздяла?
Бихте ли останали в такова невъзможно съжителство заради децата си и как бихте живели с "невъзможния" си партньор?
Въобще споделете се, Приятели, кажете си мнението, опита за семейството, в което сте, или сте напуснали , или създавате, или смятате да създадете...нещата в едно такова малко общественце, изградено на лични взаимоотношения

Здравейте, Приятели!
Ей в този форум и аз имам въпросчета и ще ми е приятно да споделите мнението си!

Как според вас бихме могли да разрешим съществуващи вече проблеми във взаимоотношенията и такива, които са в етап на възникване?
Какво е нужно за постигането на хармония във самите взаимоотношения?

Мойто скромно мнение е и то се появи ненадейно вчера в мойта красива главица) Та то е, че значителна част от проблемите възникват следствие на нашата гордост, да не кажа че основно се дължат на това какви смотаняци сме.
Колкото по-насериозно се вземаме себе си и знанието си и всичката там чувствителност и емоции които си мислиме, че имаме правото да демострираме и имаме в едни отношения, толкова повече затъваме в сложни и неприятни за нас взаимоотношения и проблеми. А ще кажете хубаво, ако аз съм смирен и НЕсмотаняк, как се реагира на проблемите възникнали вседствие на комуникация със смотаняците около мен, ами откъде да съм сигурна, че всички с които комуникирам са смотаняци, това аз ли го определям? А ако някой е смотаняк, това мой проблем ли е?
Не знам все още какви биха били проблемите ми с другите човеци, вседствие на мойто решение да не се взимам насериозно, не съм сигурна, че няма да направя грешки, но определено досега ми спести предъвкването на няколко обиди по мой адрес и цялата горчилка с това. Толко ли пък съм важната аз, че да възприемам всичко лично касаещо ме, ако някой ме е обидил, може просто да е търсил легенче където да си излее помийката) Ми да си я лее, кой му пречи...
Но знам че рискувам лоши отношения и неразбиране с хора на които държа или такива които ще дойдат с добро при мен, за да споделят ЛЮБОВ и моята емоционалност би могла да види в думите им гордост, която липсва, обида която липсва...и ред други от илюзиите на смотаняка.
Засега се справям успешно с визуализацията на мойта дребност, представям си се като габърче на стената, може ли нещо да ме засегне, като габърче..? Нямам си нищо мое, даже и стената на която съм боднато не е моя, пуснала ме е там да си се забода, някой ме е направил и той ме е боднал. От мен се иска само, да се осъзная като габърче, иначе се мисля за супер важната персона, обидчива, наранена, неразбрана, поругана, с една дума смотаняк
ви с мойта приказка за габърчето и не влагайте в нея повече от това което е, иначе ще ме изкарате смотаняк, още по-жалко ако се засегнете, тогава който се засегне, ще е ...

Приятелството се крепи на доброта! Само в доброто познаваш приятелството...там където съмнението към Приятеля ни гложди убива самото приятелство с него. Понякога сме неспособни да оценим приятелството ни насреща, заслепени от липсата на зримост. Чувствата, емоциите, страстите на които сме подвластни ни повличат към погибел. Знам, Приятели мои, че думите ми ще бъдат изтълкувани погрешно, но тези които ги тълкуват погрешно не са ми приятели. Приятелят прощава, приятелят е съизтрадващ болката на другия, приятелят винаги се раздава. В Приятелството има неимоверна красота. Красота, която те обгръща и изпълва. Съзирането на тази красота лежи в плитчината на дълбокото, а за достигнем до тази плитчина е нужна Любов и себераздаване. О, ако съзирате колко красота и нежност лъха от Приятелството, то бихте ....пожертвували всичко за него.
То е като с приятеля си да бъдете Едно, то е като да изпълнявате акробатика, на чиято малки деца ръкопляскат. Това е като валс, всичко подлежи на сливане и съгласуваност, на отдаване и..потапяне в самият танц. То е неописуемо! То е като художник и картината му.

“Роб ли си? Тогава не можеш да бъдеш приятел.
Тиран ли си? Тогава не можеш да имаш приятели”.
Ницше

“И често чрез любовта човек иска само да прескочи завистта. И често човек напада и създава враг, за да скрие, че сам е уязвим за нападки.
“Бъди поне мой враг!” – така говори истинската страхопочит, която няма смелост да моли за приятелство.
Ако иска човек да има приятел, трябва заради него да желае да води война: а за да води война, трябва да умее да бъде враг.
В своя приятел човек трябва да почита и врага си.
Можеш ли да се приближиш досам твоя приятел, без да преминеш на негова страна?
В своя приятел човек трябва да има най-добрия си враг. Ти трябва със сърцето си да бъдеш най-близо до него, когато се опълчваш срещу него“.
Ницше
Може някой да съзре жестокост в думите ми. Но това не е жестокост. Приятелят бива заслепен от своята “сляпа горест”. Повярвайте ми, аз зная как говори тази сляпа горест, щото тя е говорела и на мен. Тази горест помита всичко що се изпречи на пътя й, и след себе си остава само разруха. Кой е тоя дето би подслонил разрухата под крилото си?!
Обичайте приятеля си! и както казва Ницше : “Приятелят ти трябва да бъде майстор в разгадаване и мълчание”...

Обичам Ви, Приятели!

Лесно е да обичаш Приятеля си...
Трудно е да обичаш враговете си...

Но си мисля, че постигне ли се това, значи е постигната Любовта...

Голяма радост носи Приятелството, ала съмнението в него го убива.

Щом се съмняваш в Приятеля, достоен ли си да си му Приятел?!
Не се ли съмняваш първо в себе си!
Както себе си обичаш, тъй трябва да отнесеш тази обич към приятеля си.
Ала който не обича достатъчно Приятеля си, той първо себе си не обича, и оттам трябва да тръгне, инак не може да обича и ближните си.
А не обича ли себе си, то не обича и Този от който идва.
Такъв човек не може да има Приятели.
Този човек не познава обичта.

"Този, който в себе си таи пристрастие, а казва Обичам, той не изпълнява Закона - Любов.
Този, който казва "не мразя", но разделя на християни и всички останали, той не изпълнява Закона - Любов.
Този, който казва "Обичам", но не го проявява в делата си, той не изпълнява Закона - Любов."
Труден

“Според вас, човек на къде тръгва? Към слънцето. Не, първо човек пуща корени към себе си, а после Вече мисли да върви към другите. Да тръгнете към себе си, на ваш език, това значи да влезете в себе си. От глагола "тръгвам" са излезли още два глагола: влизам и излизам. За да влезете и излезете отнякъде, първо требва да сте тръгнали. В който момент искате да влезете не къде, подразбирам, че сте тръгнали Вече. И в който момент искате да излезете отнякъде, пак под разбирам, че сте тръгнали.”
Дънов

Тръгнете към себе си Приятели, за да намерите Приятели.
Към своята Същност, щото тя е Всичко.
Кой е пътят към Себе Си? Вътрешният ни път. Той е път към Бога. Първо в него трябва да влезем, инак не можем да имаме Приятели.
Само Бог Люби.



Благодаря ти, Боже за Приятелите, които ми даваш!

Сонче

Тъгата се носи като по течението на река, разпенена и мътна и ражда още тъга. Кърви из себе си тъгата и спуска цвета си по течението. Ала чий цвят е това?
Запленена из цвета, не виждам ли, как той се размива в коритото на реката и остава размит в нея!
Следователно тъгата не е тъга, тя бива цвят от цветовете.
Мисълта дето ражда този цвят, бива приломена...
Мисълта има начало и край, тя е преходна, тоест не е...
Така и цветът не е.
Той не съществува самостойно.
Той се разстича в нюанси из цялата картина...
Всеки е замесен в картината като цвят от нея и в това е красотата на самото изкуство като цвят от нея.
Ала тъй като цветът не съществува самостойно, а чрез останалите, то той бива петно от картината, нейн нюанс и прелива в другите.
Как се заражда цвета?
Заражда се във взаимоотношение с останалите, той не съществува без тях.
Така и той не би могъл да бъде чист цвят, щото е съчетание от всички останали.
И така, какво сме Ние?
Нюанси от картината. Тя не би съществувала вън от нас, както и ние не бихме вън от нея.
И това е Живота, картина от взаимоотношения.
Жива творба, в която сам Той ни твори....като нюанс, петно от нея.

Пропастта се разтваря
по-самият й ръб
се стичат сълзите,
По-самият й ръб
“Аз” се изправям отново и отново
и падам в нея.
Като в омагьосана картина
като в жива творба
Той ни рисува,
а в нас е Той,
а ние сме несътворени, незавършени...