Ето ви един много ИНТЕРЕСЕН поглед върху Йоханесбург.
Виждате ли, колко различни Йоханесбурги има в Южна Африка.
Всеки град, всяко селце, всяка уличка е сътворена в сърцето на хората минали или живеещи там.
И един и същи град е толкова различен, колкото са и хората в него, и минали през него.
Преди време написах едно есе за Пловдивски вестник, което забраних да се публикува след направените журналистически промени.
Предлагам ви го като допълнение към темата за Йоханесбург.
*************************
На чашка кафе с Пловдив
Здравей, Пловдив
Среща ме твоята Т. Т. в Интернета, и вика:
- Заповядай на чашка кафе с Пловдив.
Е, не ми го каза точно така, ама така ми се иска и така го приех.
Та, ето ме на твоята най-хубава улица. Коя е тя?
Най- хубавата.
Я колко магазини, кафенета и хубави хора.
...И хубави стъклени врати и витрини.
Ето едно добро кафене. Тука ще седнем.
Е, това е, което го няма в Южна Африка – хубави сервитьорки.
- Едно еспресо, моля... и бира. Българска, че вносната ми омръзна последните осем години.
Какво? Нали щяхме да сме на чашка кафе!?
Аз бирата я пия без чаша.
Та какво казах за ЮАР?
Аха. Сервитьорките... Жените, де...
А мъжете навсякъде са еднакви – ЕРБАПИ.
Ама да се зпознаем първо.
Аз тебе те познавам много добре.
А аз съм Николай Сисоев. Името ми русее, но съм си чист българин.
Николай идва от кръстницата ми Николина, а Сисоев от пра-дядо ми Сисой.
Като се родил, дошъл попа да го запише. Попитал бащата какво ще е името.
А той не успял да запомни името, което жената и родата измислили за синът му. Стъписал се човекът, и незнайно защо се сетил за името на дружинният си командир от руско-турската война, който бил руснак. И изръсил: “ Сисой.”
Роден съм 1957 г. в Белене, на Дунава във влашко семейство, та от там ми е и любовта към румънската народна музика.
Жена ми Анелия е най-добрата съпруга на света. А синът ми Денислав и дъщеря ми Надежда – най-добрите деца, които съм мечтал да имам.
От две годишната си възраст съм израстнал в Плевен, където баща ми беше военен музикант. И за да не се “скъса” музикантската нишка, завърших Сержантско Средно Военно Музикално Училище “Маестро Георги Атанасов” в София. Кларинетист.
И хоп – на мястото на баща си във военния оркестър на Плевен.
Та, тука му е мястото да спомена, защо те познавам, Пловдив.
Защото ако познаваш пловдивчанин, познаваш и Пловдив.
Най-добрият ми приятел от военното училище беше пловдивчанинът Йордан Танков.
Като дойдох в ЮАР, пак пловдивчанин ми помогна да си стъпя на краката.
Запознах се с Илия Лесев на третия ден от пристигането ми. Случайно. На улицата в Йоханесбург. И той музикант.
- Не е за тебе тука – вика ми. – Ела в Претория. Ще ти помогна с каквото мога.
И от тогава та до сега, все ми помага.
Той е от тези, дето в чужбина прави хората да мислят за България само с главни букви. От музикант, се “прекфалифицира” на компютърен програмист и сега е един от много ценените специалисти в Йоханесбург и Претория.
Та, познавам те, Пловдив. И сме Приятели.
То и аз не се спрях само на музиката. След единадесет години в армията, станах леяр на алуминий. После сервитьор, барман, таксиджия, продавач на пазара, държах под аренда две заведения и накрая като всички пишман бизнесмени свърших парите. С последните си купих билет за ЮАР, а жената и децата разпродаваха имуществото, за да изкарат някак си докато им пратя билети.
Не искам да ползвам думата късмет, но на деветия месец всички бяхме заедно в Претория. И до сега, вече осем години.
Южна Африка е хубава страна.
Хората са дружелюбни. Тука не можеш да се почувстваш като чужденец.
Когато бях най-притеснен, тукашен ми предложи къщата си за живеене. Пари ми даде да се оправя.
А притеснение имаше. Спомням си в един период ядяхме само ориз на фурна. Ама само ориз. Е, с доматена консерва за цвят.
С идването на демокрацията в ЮАР, престъпноста ескалира в небивали размери. Познато,а?
Това мене никога не ме е засягало, освен когато при обир на съседната къща, един искаше да ме гърми, но му падна пълнителя на пистолета и се отказа...
А, щях да излъжа. Точно след срещата ми с вашия Илия, се прибирах пеша към хотела. Не щеш ли, с мене се изравнява един черен пешеходец и ми показва нож.
- Не. Благодаря – викам – Не ми трябва нож.
Щото там по улици и сфетофари продават какво ли не.
А оня:
- Дай парите!
Чак тогава видях, че около мене има четирима още, чакащи да се изпълни “сделката”.
Какъв “бизнес” с Българин, бе?
Те не знаят, че ако бях добър бизнесмен, нямаше да съм тука сега.
И не се пазарих. Бой!
Как съм се бил с петима, не си спомням, но напуснах “договарянето” със скъсан панталон и всичките си пари стиснати здраво в ръката.
В началото нямах отношение към черните. (Тука думата “негър” е обида)
После ги намразих. (Много естествено, след подобно преживяване)
Сега ги Обичам. (Най-естественото, до което трябва да стигне човек)
Естествено е в ЮАР да има голяма престъпност.
Черните са много бедни. Живеят в такива места, където Българската колиба е лукс. Да не говорим за липсата на вода, тоалетни и подобни необходими за живот условия. И въпреки всичко са по-щастливи от мнозинството Българи.
Вече няма апартеид, но онази неприязън(да не кажа омраза) между бели и черни още си седи.
И защо се мразят?
Дошъл белият преди няколко стотин години, облякъл черния в дрехи, вкарал го в църквата, направил го слуга и го намразил.
Черният пък, преди няколко стотин години се заселил около местата на белия, облякъл се в дрехи, влязъл в църквата, станал слуга на белия и го намразил.
Защо се мразят?
Заради различията?
Че кой е еднакъв с другия?
И аз съм Българин и оня е българин. Но аз работя като дърводелец, а него го хващат да краде бисерни миди... Хайде сега да намразят Българите заради оня?
Знаят ни тука. Мно-о-го добре ни знаят.
Знаят ни футбола(и добрия и лошия).
Знаят ни като интелигентни и работливи. И е много естествено да се срещат и интелигентни и неработливи българи. Но тукашните никога не споменават вторите. Е, понякога го правят във вестниците, но в много кратки линий, че да не отварят очите на своите си мързеливци.
Не. Южна Африка е хубаво място.
Не е като България но... пък се живее доста по-добре.
То сега ако ме попита човек, с този акъл не бих напуснал България. Но стореното е сторено. Питат ме, дали мисля за връщане. Не мисля за нищо. Което дойде-то е. Така се живее най-лесно. И най-истински.
Какво толкова му мислите и се притеснявате.
Бях в България преди две години и ви видях.
- Как да не ги мразя, бе? – вика ми един градски. - Гледай с какви обувки ходя!
Ходи със скъсаните обувки, мрази и се чувства като в ада.
Гледам го след някое време и му викам:
- Пак със скъсаните обувки,а? Не можа да ги закърпи омразата ти.
“На тебе ти е лесно” – сигурно си мислите.
“Лесното” е отношение към живота. Притеснението не решава проблема. Омразата не вреди на мразения а на мразещия.
Един приятел от ЮАР се разболя. Излезе от болницата и ми идва на гости.
- Знаеш ли – вика ми, - от какво се разболях? От омраза. Намразих го, че не
ми плати за работата, та чак в болницата влязох. Накрая в себе си му простих и започнах да се моля, дано поне направи пари с моите пари. И оздравях.
Та, всичко е ваше отношение. Нека то да е Добро. То е само за ваше добро.
И не си мислете, че другият е по-добре. То е негово добро. Вие гледайте вашето.
В началото тука работех за по десет ранда(тукашната валута) на ден. С това можех да си купя хляб и мляко. Гледах как бедните черни си купуват кока-кола и си виках: “Не са бедни те”. Но не им завиждах. Радвах се, защото знаех, че и аз ще мога, щом те могат.
Живеехме трима в една стая. Единия учеше за изпити, а с другия си търсехме по-платена работа. Идва един ден наш познат и показва обява, че търсели “cabinetmaker”. Моя английски беше почти петдесет думи. Дугия беше живял в Англия, този с обявата, старо африканско куче, но и тримата не знаехме какво е това. Отиваме на местото, а то се оказва, че е частна влакова композиция за разходки на богаташи. Идва шефа и пита колко време сме работили като кабинетмеикъри. Естествено, че сме работили почти цял живот това. Колко ще искаме? Нека първо да видим какво искате от нас. Човека ни повежда към влака и обяснява, че трябва да се обзаведе със стилни дървени мебели, които да изглеждат като стари и да са много красиви. Едва тогава разбрахме, че кандидатстваме за дърводелци. Остави ни човека да си помислим и да му кажем какво заплащане на час искаме. Викам на познатия си:
- Това е сериозна работа. Аз трион съм хващал само в час по трудово обучение. А тука с машини трябва да работим. Ама ако трябва да се пазарим, ще искаме като за майстори. Щото човека майстори търси. Та цената ни ще е по 30 ранда на час.
Така и стана. Наеха ни и двамата. Договорът беше до завършване на композицията. Но ми направи парите за билетите на моето семейство.
Та така станах дърводелец. Вече седем години и половина работя тази професия и съм доволен. Хората и те са доволни от мене. По-добро от това има ли?
Иначе Южна Африка е хубаво място.
Не. Не ви дразня.
Просто искам да кажа, че я обичам.
Но не е такава, каквато си я мислех. Аз си представях екзотика, буйна растителност, малки градчета, много пари.
Растителноста е много бедна в по-голямата част на страната. Предимно храсти. Буш, както му се вика тука. Страната е разположена на плато със средна височина около 1400м надморско ниво. Това прави климата във вътрешността много приятен, въпреки топлата географска ширина. Непривичното за нас българите е, че денонощните температурни амплитуди са доста големи. През зимата денем темепературата достига до 20 градуса, а нощем пада до 5-0 градуса. Провинция Гаутенг, където са Йоханесбург и Претория е икономическата зона на страната. Винаги се намира работа за добри специалисти. Но ЮАР определено не е мястото за емигриране и правене на пари. Още няма установени емиграционни закони.
Градовете тука са разположени на широко. Няма високо строителство, което определя по-големите граници на града. Кварталите в Йоханесбург изгеждат по-скоро като отделни малки градчета. Те така са и възникнали по времето на тукашната златна треска.
Богата държава, но белите просяци започват да стават все по-много на кръстовищата. Тука кръстовището със сфетофар е като бит-пазар. Докато си на червено ти предлагат и можеш да си купиш не само вестник, но и безалкохолно, пликове за смет, аксесоари за мобилния телефон, закачалки за гардероба, играчка за детето, цветя за жената, и каквото още ви хрумне. Ако си мислете, че нещо не може да се купи, ще го намерите след като преминете сфетофара, в ляво на пътния банкет (движението тука е ляво), където може да си купите дори холова гарнитура, и двеста килограмов дървен слон.
Обичам я Южна Африка. Почти колкото България. Ама почти...
Има нещо в нея, което не може да се обясни. То е това, което ми даде мир и ме накара да се обърна към Онова, което вие наричате Бог.
Не. Не съм го намерил в църквата. Тука църкви много. Ама много и всякакви. Църковници – колкото ви душа пожелае. Ама търсещите Бога са малко. А намиращите, още по-малко. Защото с парите си го търсят.
А Той се намира само с Любов.
Но всичко е от полза. Точно в спора с един църковник, покълна желанието ми да намеря. Така се роди и първата ми книга “Покана за Безсмъртие”. Написах я като на сън. Като в треска.
Това е книга повече за църковниците. Да им припомня какво каза Исус, и какво са разбрали те.
Предлагах я за публикуване къде ли не в България. Никой не я прие. Една млада жена – Българка в Америка прочела книгата в Интернет и ми предложи да я публикува. Не че е богата. Не и за парите. А заради книгата.
Чрез тебе, Пловдив искам да благодаря пред България на перникчанката Полина Огнянова.
Книгата се продава някъде из България, и на площад Славейков в София, но всеки който поиска може да я намери в моята Интернет Страница
http://geocities.com/truden
Там ще намерите и втората ми книга “Писма до Вас”. Съдържаща четеридесет и едно писма, в които се опитвам да обясня, какво е това, което хората наричат Бог и какъв е Пътят към Него. Вземете тази книга. Прочетете я. Лесна и приятна е. Внимавайте с каква интонация я четете. Защото някои казват, че била написана с много поучителен тон. Всичко зависи от “тона” с който я четете. Не съм вложил нищо повече и по-малко от Любов.
Ако някой иска, нека да я издаде. Пари не искам. Ако нещо ми се иска, то е човешката Любов. С “Л”.
Защо ми викат Труден, ли?
Ако сега лесно ме разбирате, то е защото за лесни неща си говорим. Но когато се стигне до Другото, някои ме намразват от неразбиране.
Но аз Обичам всички.
И това повечето хора най-трудно го разбират.
Да-а...
Иначе кафето си го биваше.
- Още една бира, моля...
Николай Сисоев – Труден
**********************************
Поздрави
Труден
Списания
)
дена сме тука и още не сме си подредили багажа, имайте милост - по-нататък и пътепис може да ви спретнa...или да ви нарисувам 
...
