Труден

В сърцето раната със сол лекувам,
сълзи съсздават извори безсолни,
текат към земната утроба,
без надежда и желание за смях.

Слънцето от срам избяга,
Луната в тъмни облаци се спотай,
тишината от уплаха възцари покой
и само ручейчета от сълзи текат.

Изплаках болката, но ледът остана
и нито стон въздишка няма,
в устните гори скръбта
и пусто е около мен сега.

Така мига с дни ги замених,
в очакване на края
или в появата на нещо ново,
ала вред около мен тихо и безбрежно.

Сълзите в спомени се преродиха
земята ме дари с каменени цветя
кристални мъртви, с остриета като на бръснач
огледах се в тях и миг подир това ...

И болно е и пусто е,
сълзи и кръв ги няма вече,
защо от спомените тъй боли,
къде са всички тези хора.

Суважение baci
П.П. Хората са най голямото богатство и искам да съм тъй богат с приятели. Никога не ще забравя старите приятели и този плах опит е за всички, които са мои приятели и за тези с които искам да бъда приятел.

Забележка от Администратора: По молба на потребители, стиховете на baci са отделени от темата Борхес.
Всички биха могли да се насладят на поезията на baci, в тази специално отредена за него тема във форум "Поезия".

Цветните сънища в мен танцуват,
зализах си перчем
и пудра сложих да замажа своята вина,
дори усилих музиката, сякаш аз ще свиря.

Така потънах сред гъвкави тела
и аромат на пудра,
потта потече в струйки,
безпаметен потъвах в тъмнина.

Приятелска ръка на рамото се закова,
музиката вече свиреше в плавен валс,
изпитах неудобство, ръката беше върху мен,
как исках в тоя миг да бъда друг.

За миг затворих аз очи
и всички те изплуваха в мен,
познати близки спомени
със звук и аромат на пролет.

Понесохме се в танца,
танцувах със спомена сякаш той беше там,
сред светлината на прожекторите
дочух аплодисменти, а аз не бях и там.

Спаси ме следващия танц,
оказа се, че трябва да съм сам,
отдадох всичко свое и полетях
с дух и тяло сред безброй звезди.

В полета съсзрях ги всички близки,
скъпи спомени като парк с цветя,
така с цветя към заветната звезда
се оказах толкова щастлив.

С уважение baci
П.П. Как искам в огледалото да е само младостта - или да направим малко бягство сред приятели, а те са толкоз много.......

С трудни метафори и украсени коли,
с принуден смях и настървеност,
следват удари и прахоляк,
кому му пука за ландшафта,
да живей его в нас.

В бясна надпревара събличат дрехи,
останали без срам забравят за мръсните души,
гмуркат се в океана наречен с името любов,
за миг да почистят своета суета,
сега, завинаги и навеки.

Останах сам и в бъркотията се спънах,
паднах от камъка, който забързаните оставиха на пътя,
така се спънаха и други подир мен,
така останахме далеч от океана,
това се случи неслучайно.

Не искахме да сме свидетели,
съдбата така е отредила,
в океана да надникнат в дълбините,
да усетят любовта,
или поне това което забързаните си мислеха така,
така в океана удавиха се без чуства, но с мисъл.

Как в този океан горчив и тъй примамен,
диги за вълнолом да построим,
така, че да няма повече забързани,
осъдени, измамени,
може би ще трябва пътя с камъни да подредим,
с табелка помогнете вълнолома да строим.

С уважение baci
П.П. Писаното е за хора с по малко его и разбиращи от метафори. Нека литературната критика я потопим в океана от любов.

И кой е тоз съдник,
осъждащ себе си като велик
или пък кат роб,
решил с думи да нахрани всички,
разбил оковите на догми
остарели, бунтуващ се
и осъдил себе си на робство.

И кой е тоз съдник,
решил да бъде малко груб,
в своя смях като съдия
и бунтар на мислите,
защо не е и в чуствата
на хората повярвали,
че и утре и те ще бъдат там.

Когато няма плам и огън няма,
светлината в любов се транформира,
убива всичко гнило от зародиш,
идеите в камък ги втърдява,
звука с писък се заменя
и греховете стават много,
коя душа да заклеймим сега.

И кой е тоз съдник,
решил като водач да бъде роб
и в робство по лъжичка светлина да дава,
заслужилите в пиедестал да награждава,
на несъгласните устите пък да затваря,
опазвайки каноните и догмите
и всичко сякаш е безверие - бунтар.

И кой е тоз съдник,
всеки знае, един е съдията,
думите изречени с чуство
и думите изплетени с мисли,
красивото и празното,
абсурда на бъдеш сега и утре
просто такъв, а не роб на идологеми.

С пуканки и семки,
с лакти си пробивам път,
на място ми вече друг се перчи,
зализал алаброс като гамен.

Следва хватка пуканки летят,
семки сеем, а още мача не е почнал,
така доволен с омачкан лик,
отпушвам гърло за началото на мача.

За кой ли път измислена засада,
за кой ли път дузпа свири рефера на мача,
за кой ли път контузиха без фал играчи,
меле подир меле и всичко е продажно.

Останал и без глас прибирам се в нас,
телевизира показва футбола навън,
дори не мисля колко струва този мач,
нито пък за колко рефера се е продал.

Снегът стопи се в моя дом,
кокичета израсли през снега,
опитаха очите ни да спрат,
слънцето за миг усмихнато поспря.

Загледахме в тази нежност
и открихме смелостта да бъдеш пръв,
с камбанките как брулят зимата в нас
и детското за миг е пак с нас.

В очите детски радост аз съзрях,
с ръка протегната към пролетта
и в миг се счу закана за разправа,
а детската ръка камбанките им милваше.

В очите детски радост вече няма,
уплахата с въпрос е заменила,
камбанките се омърлушиха
и вече няма ги децата.

Порастнаха и отлетяха,
гнезда извиха,
дом си съградиха
и кокичета отново пак растът.

Дали ще има пак закани,
дали заканата втърди гръдта,
сърцето в буца лед
и вечна зима има там.

Сълзите бисери безценни,
слънцето стопли ни всички,
но пак ги има,
деца и много зима.

П.П. Пред очите на хората слънцето свети еднакво, но не всички хора желаят да стоплят телата си и сърцето си. Аз имам океан от чуства и много малко мисъл - това ме прави да ви обичам всичките макар зад видимото да има още един окаен трудно познаваем защото той не в мислите, а в чуствата, които не подлежат на логическо обяснение.
Не желая да бъда сравнен с когото и да било и ако моите писания предизвикват у вас негативни чуства, то или изтрийте написаното или го преместете където смятате за подходящо /не тая обида, а желание да се стоплите от моите думи/.

Палаво съм аз дете на Баба Марта,
Пижо ме наричат мен,
аз обичам моята си баба
и бели да правя в моите игри.

Така аз срещнах Пенда,
с кошничка в ръка,
песничка си пееше,
като перце по пътя вятъра я вееше.

Като я зърнах сякаш кукла аз видях,
плени тя моето сърце от раз,
дори забравих аз белите,
къс кокиче и подадох с ръка.

Усмивката изгря като слънце,
на устните на Пенда е като кокиче,
на моето лице като лунички,
а в бабината ми усмивка пролетта дойде.

Азбуката вече зная.
думите ми бързат,
скачат тук и галят там,
нечие ухо съдрано,
моли се за тиишина и тук и там.

Кому отдах себи си,
кому ограбих чуствата,
кому приятел съм,
кому с омраза надарих,
кому е нужна яснота.

Дори когато вън е светло тук е мрак,
къде да скрия чуствата от мен,
мислите са моя господар,
копнежите с мечти зарих,
свободата не доставя радост, а тъга.

И на прозореца запя врабче,
подскачаше и много смешно е,
аромат влетя на пролетни цветя,
сетивата в мен събудиха духа,
изправих се и тръгнах по света.

Сбогувах се със самота в мен,
срешнах аз познати, приятелите стари,
с други близък пожелах да стана,
вече гре усмивката по моето лице,
приятно гали ме смехът ........

Дъжда на времето угаси огъня в мен,
битки за спомени и чуства бушуват вес ден,
мига във вечност се превърна,
навън праха в кал се разтопи.

Кални потоци отрупват нежността,
светлината сякаш се цеди в облака на любовта,
стрела пронизва точно в сърцето,
блика кръв и дъжд вали.

Потока кален за миг обагрен,
стопли си дирите и продължи,
уплаха, горест има и посях тъга,
колко е безмълвно и горещо.

Влажни спомени и сълзите нови,
подхранват този дъжд,
изля се дъжд, порой се зароди,
изрови кълна в нас и трябва да сее пак.

Две крачки напред, една встрани,
така безспир оставам да броя,
дните с тъмнина редя,
очаквам времето да полети.

С какво е по добра клетката за птици,
има светлина, но къде да скрие своя срам,
а искат тя да пее и публиката си има,
но няма глас, а буца срам заседна там.

Няма публика в мойта клетка,
свободата да бъда сам е наказание,
прокълнат светлото стопи се в мрак,
тихо е и мислите ми само глухо удрят,
сърцето спи в своя зимен сън.

Клетка, кафез, все ограничения за моя дух,
свободен и същевременно самотен,
жадува прикован от нара,
края и началото на волен птичи хор.

Не си сам ...Как така ще си сам ?...
Ето, идвам ти на гости , макар и със едно отдавнашно стихче ...



Светлината на утрото ме изпълва със сили
да започна новия ден със любов.
А лъчите на слънцето ме закачат игриво
и припомнят ми сякаш , че съм в този живот.

Както винаги започвам деня със въпроси
На които всеки отговор води до нов въпрос.
Няма край това питане , няма спиране…
И така ще е до последния земен час.

Вече знам аз коя съм, защо съм ,
знам къде съм и къде искам да бъда.
Някак все не успявам обаче
да открия пътя до там през живота.

Разни малки пътечки отбиват ме
и привличат ме странни причини ,
и целта ми в копнежи размива се,
и делят ме от нея светлинни години .

Аз си крача напред устремена и влюбена
Във живота , във хората и в красотата…
И не страдам ,че отбивките малки ме бавят ,
Те уроци са истински и преживяни.

Вярвам в себе си , в своя глас вътрешен ,
знам , че всичко от мене зависи .
И дори да е бавно мойто израстване
то все пак към съвършенство стреми се .

Добър е днес деня за мен,
празнични фанфари в мен тръбят,
гълъбче донесе вест,
фея гостенка ще ми бъде днес.

В бистрия поток измих душата си,
облякох най свидните си дрехи,
гозби тежки наредих,
музиканти са ми всички птички днес.

Вятъра лекичко повя,
въздуха с аромат го напои,
на пролетни цветя ни замириса
и слънчеви лъчи окъпаха деня.

Лекичко отворих примижалите очи,
зърнах и останах безсловестен,
дивна красота ме изпепели ,
просто омагьосан от вълшебството като втрештен стоях.

Хвана лекичко ме тя с ръка,
над мойте крака се съжали и седнахме,
така без глас се взирахме един в друг
и говорехме си за хиляди неща.

Забравихме дори да хапнем,
сякаш миг оказа се деня,
притъмня и птичките доволни отлетяха,
с мъничко тъга трябваше да се разделим.

Така очаквам края на нощта,
новия ден е изпълнен с надежда за моята фея,
гостенка да ми бъде пак,
вече мисля как да я посрешна и зарадвам

Каня всички на гости!
Моля заповядайте и добре сте ми дошли!

Добре заварил, домакине

А ето и днешния ми подарък

Цитат:

Всяка трудност е нова възможност. Всеки проблем е ново желание. Всяко падане – ново изправяне . Всяка болка – ново пречистване . Всяка усмивка е ново приятелство . Всяка мисъл е нова действителност. Всеки човек е нова Вселена . Нищо не е такова , каквото е …

Пак ще намина някой ден