Труден

Два дни преди 8-ми март, ми се прииска да пусна тема със стихове, посветени на Жената, които са докоснали сърцата ни по някакъв начин...

Аз започвам със стихотворението на В.Ханчев :


Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Пред тебе все ще се прекланям, мила,
пред тебе - силата и слабостта.
Отде получи тази земна сила,
за да окриляш в мене радостта?

Започна ли над листа да се мъча,
започна ли да падам в пропастта,
ръцете ти - два бели лунни лъча -
отново ме издигат над света.

Евтим Евтимов

ПАВЕЛ МАТЕВ

Замиращите стъпки на жената
и гаснещия в здрача светъл шал ...
И чувам – непознати и познати –
сигналите на тягостна печал.

Коя бе ти, която си замина?
Вълшебница ли страстна или грях?
Орисница? Полубогиня –
вестителка на сълзи и на смях?

С какво ме надари? Със много рани.
И сред обичаните бях ли пръв?
Навярно си от многото измами
на моята виновно – грешна кръв.

На диренето тъмно – краен смисъл.
Утеха – в безответния копнеж,
стих, който никога не съм написал,
и неразумен – в разума – метеж.

След упрек неизречен ли замина,
горчивите ли чувства долови?
Недадената обич ли изстина?
Или съм много закъснял, уви?

А звуците от стъпките треперят
и здрачът се превръща в мрак могъщ.
И аз стоя – самотен като жерав –
от всички изоставен изведнъж.

***

Случайност – ти бъди благословена!
Опазена от сенки и от дъжд,
тя се яви при мене изведнъж
и като синя птица вдъхновена.

И аз не мога да не обожавам
мига, когато след безброй беди,
сърцата ни – разбити от вражди
възкръсват от любов и си прощават.

О, колко съм те търсил и съм писал
неспомняни в тъгите стихове
за есенни разделни ветрове
със усредена в тебе мисъл!

За теб в нетрезви вечери устата ми е пила
все страстно-отмъстителни вина,
за разума ми – мразена жена,
за моето сърце – безкрайно мила.

Сега си тука. Обич ли те кара
да бъдеш с мене мила и добра,
за страдала душа – излъчена зора
и от невяра – безусловна вяра.

Възхвала на жените


Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов...
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън...
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти... Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!


И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен...
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх... За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги... Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави... Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти... И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов...
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!

Христо Фотев