Труден

БАЛАДА
Бойко Ламбровски

Преди време в държавите сантиментални
един трубадур не постъпи похвално

Вмето белите пътища да обикаля
той взе, че се влюби в дъщерята на краля.

Цял ден и свиреше тъжни балади,
а край него танцуваше циганка млада.

Но веднъж се отвори прозорчето скрито
глас и нежен и властен - от горе попита:

- Ей, обичаш ли свойта принцеса, Свирачо?
Той подгъна коляно и стисна клепачи.

- Щом обичаш, свири денонощно; желая
трайността на любовния бяс да узная

Три дни и три нощи свири без почивка
не потърси храна, и вода, и завивка.

Само вярната циганка редом стоеше
и челого му гладеше с длан и мълчеше.

На четвъртия ден от прозорчето скрито
глас и нежен и властен попита сърдито:

- Ей, обичаш ли свойта принцеса, Свирачо?
Той подгъна коляно и стисна клепачи.

- Щом обичаш, доказвай! Така се обича!
Изгони тая циганка - тя те отвлича.

Трубадурът зад себе си бавно погледна
с непознати очи, и танцьорката бедна

без да каже и дума, с унила походка
се отправи към свойта последна разходка...

И лютнята пак зазвънтя денонощно
още по безответно, прекрасно и мощно.

На десетия ден от прозорчето скрито
глас и нежен и властен отново попита:

- Ей, обичаш ли свойта принцеса, Свирачо?
Той подгъна коляно и стисна клепачи.

Щом обичаш, хвърли тая свирка креслива!
Любовта ти - половината в нея отива!

Сякаш гръм трубадура в сърцето удари
той потръпна и клюмна над лютнята стара.

След това я целуна, изправи главата,
и я блъсна с невиждана сила в земята.

- Да, разбрах, че обичаш - принцесата рече. -
но сега си върви, неразумни човече

По нататък не е интересно - ти даже
свирка вече си нямаш; какво ще ми кажеш?

Дръж - за хляб и за вино
Прозвънна жълтица
А прозореца хлопна - ръка в ръкавица.

Марш
Бойко Ламбровски

Ние псуваме, и пеем, и насипваме барут.
Попът ни е преподобен, капитнана ни е лют.
Мачтите ни са високи, такелажът ни е в ред.
Галеонът ни е тумбест, топовете ни безчет.
Имаме сланина в трюма, а на кърмата светец!
Който се съмнява в нещо, е предател и глупец!
Хей, окаяни народи, дето бог е непознат,
слушайте какво ви казва по-достойния ви брат!
Ние носим кралски указ и полезни сечива.
Ние носим най-добрите и най-верните слова.
Тия, дето ни приемат, ще въздигнем и дарим.
Милостта ни е голяма, кръстът ни непобедим!
Тия, дето са различни, трябва да се покорят.
Мачтите ни са високи, топовете ни лъщят.
Тия, дето възразяват ще затрием без следа.
Ние носим ред и правда, ние носим Свобода!

***
Бойко Ламбровски

Приветствайте разстроения маг.
Безсолните му сълзи да избършем
сега, момиче, и с добро все пак
да го изпратим. Фокусът му свърши.

Каквото бе научил, изигра
пред нас той щедро. Даже се опита
да съчинява нови номера,
за да изтръгне някаква възхита.

Сърцато ръкопляскахме, дете.
Стараехме се да ни омагьосат -
цилиндърът му смачкан на кюфте,
несръчността, шегите нескопосни...

Ала не би. В ехиедн полумрак
той сбира реквизита си окъсан
Приветствайте разстроения маг
подобно гладиатори смъртта си.

Аз искам да прочета вашите любими поезии на любими автори...
А ВИЕ... Искате ли да ги споделите?

***
Аз не съм Христòвата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите ­
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък ­ заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена...
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христòвата невеста ­
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене ­
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак ­ за Христòвата невеста.

Маргарита Петкова

Тя ми е най-най-най-Любимата поетеса

Оптимистичен декаданс

На децата ми

Нямам вяра да ви нахраня.
Вярата ми взе, че умря.
Имам белези, имам рани
и - надявам се - честа гора.

Ще я хвана гората. Заклевам се.
Тя е мойта съдба и прокоба.
Знам - до корена пада семето.
Няма как - ще ми найдете гроба.

Маргарита Петкова

На отечеството

Не клетва - ще ти дам душа,
която нивга не подвежда,
и аз понякога греша -
но дишам с вярната надежда,
че ти си вечна.
Като пръст,
като Мадара и Марица.
Над тебе Ботевия кръст
стои като юнашка птица.
Отечество,
аз малък път
от историята ти ще мина.
Но ако вкусих вечността -
то тя е в думата Родина.
Ти сбираш вяра и нива,
реки, балкани и клисури,
неревоятна синева
в една история от бури.
В покой тържествен нека спят
героите на твоите ери.
Ти беше мъчен кръстопът
на много племена и вери.

България!
Земя и дом
на страшни чувства и предания,
звезда на късен хоризонт,
любов в изгубени надежди.
Една зора от стремена,
която пее или плаче.
И като тъмна светлина
гори под моите клепачи.

***

Исках две брази да изора.
Две крини едро жито да засея.
После да приседна на софра,
със селяни да пия и да пея.

Исках стиснал стар, чепат кривак
да кротна стадо в дъхава ливада.
А вечер в чорбица от спанак
да квася залци корави със баба.

Исках преди дядо да умре
да смъкне старата си потна риза
-Носия я синко ти -да ми рече -
На господа не ща да я харижа.

Исках две бразди да изора
със дядовата потна риза
и щях да знам - дори и да умра
в две крини жито ще раста наблизо.

Завръщане

Привечер, и нищо се не чува.
В здрачината селска тишина.
Добър вечер! Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.

Мама ме целува, в двете длани
мъжко неизбръснато лице.
Две сълзи запазени от лани
скрити в най-дълбокото сърце.

Ябълки в шепите събрани,
прясно сирене и стар ошаф.
Думите й, малко неразбрани,
слушам аз и ням и гологлав.

Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян.

Някъде в детинството му плуват
кучета, волове и жита.
Добър вечер, мама ме целува,
мене ме целува радостта.

Павел Матев

Сине, майка ти днес си отива.
Ти разбираш ли, а?
Не, не бива.

Не, не бива да знаеш, че вече
тя ще бъде далече, далече
и че никога, никога няма
ти да кажеш на някого "мама".

Ето, тръгва със куфар в ръката,
дай ръка, да отворим вратата
и да видим как чужда, нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.

Ти не й се сърди, и аз няма
все пак, ние мъже сме с теб двама,
ти си вече голям, ти си батко,
няма сам да си ти - имаш татко,
няма сам да съм аз - имам тебе,
ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето, виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето,
ето Мечо, кубчета ето.

И не казвай, не казвай, не бива,
че е лоша, защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към ненужната своя тайна.
Само стискай юмручето здраво,
усмихни ми се, хайде, браво.
Своя татко хвани за ръката
да затворим след нея вратата.

Н.Йорданов

ПИСМО ДО МАМА

Павел Матев

Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта - прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.

***

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Маргарита Петкова

Каква принцеса бях, каква принцеса!
Как влюбваха се принцовете в мене!
Безгрижно, лекомислено, божествено
живеех – пренебрегнала вретеното.
Как покорявах всичко само с поглед!
Бях вятърничава и мъдра – всякаква.
За мен мъжете стъпваха във огъня.
И тайно във съня си ме изплакваха.
Каква принцеса бях... Но ме докоснаха
очите ти – две остриета сини.
Прибрах короната, разгоних гостите
и те приех – в едно със орисията си.
Какво си мислиш – че изтлява миналото?
Че край си има всяка женска лудост?
Повярвай ми – макар след сто години
принцесата във мен пак ще се събуди.

ГОРА И МЕЧКИ

В гората щъкат разни буболечки...
Ала къде са рунтавите мечки?! -
Не срещнах нито лоша, ни добра...
Гора без мечки мигар е гора?!

А в зоопарка мечката е в клетка!
И мечка без гора е тъжна гледка...


Петко Колев