И в тоя свят на изненади,
когато любовта замира
и няма празнични камбани
и може би умирам...
Когато всички стари чувства
изливам върху бялата хартия,
отново мислейки,че е изкуство...
Напълвам чашата да пия.
И жадно пресъздавам сока
на отблъсната реалност,
а ти си тук, но мокър
от страх и от баналност.
Вратата е отворена широко.
Стъпките ми ситнят по паважа.
Подтискам в мен дълбоко
болката и ще ти покажа..
Светът не се заключва в тебе.
Аз също съм прекрасна нота
и мерзост в душата стене
и това не е път към моята Голгота.
Протягайки ръце да приютя
прегръдката ти,може би загинах..
А може би сега ще полетя
на крилете на безмълвна лира.
И може би сега ще съм сама
и може би не ще умирам,
защото нося на крилете любовта
а тя е Бог и не загива.
Отритната,щастлива и една
мога ли да спра съдбата?
И тя пристига шеметно добра,
за да отвори пак вратата-
към щастието плачещо в мен,
пред чувставата,които не загубих
И ето-идва светъл ден,
когато няма да се мятам до полуда,
когато пак ще продължа
и няма спомена да ме измъчва.
Крилете ще разперя,ще летя
ще избягам от Земята-кръчма..
Макар да искам да крещя
и пак,и пак-че те обичам,
забърсвайки поредната сълза
с мрачна нежност вече те отричам.
31.07.2005 |
Списания
