Тихо е. Всичко спи, даже и едва личащите се бледи звезди обгърнати в тъмно-син приспивен облачен прах. Аз съм единствената будна. И междукащите светлини излизащи от съседните прозорци вече се унасят в своето оттегчение. От виелицата днес няма и следа, даже и леките дъждовни капки звучат като приспивна песен. Гълабите по мъртво-тихите тераси не показват и признак на живот. Време е само да вземеш един стол, да седнеш до прозрачния прозорец и да си представиш, че той не съществува. Да си представиш, че между теб и носещата се навън тишина няма преграда. Да видиш света през изкрящобели очи, да се огледаш в това което те заобикаля, да го пречистиш, да го възвишиш, да вникнеш в него, за да го разбереш. Гълабите... Най-чистите същества в цялата безбрежна вселена. Всяка студена, но изкряща, тъмно-синя капка дъжд пролята от огромното и чисто небе и погълната от сухата кафява земя носи на всяко от тези малки пернати същества капка любов и нежност на техните малки, свити от великата, властваща омраза на този свят сърца и така ги изпълва с щастливо блаженство, което никой друг на този широкоплещест свят не може или не иска да им даде. И когато тези малки душички, в тези малки телца се изпълнят с достатъчно любовна енергия, и се издуят като нежни, кървавочервени, току-що напомпени плондерчета те се пръсват на милиарди много малки парченца. Тогава прашната, коравасърдечна земя разтваря своите разранени от пълния с егоизъм и войни свят пръсти и заграбва неочаквано и жестоко малките организми здрави и дишащи до преди миг, а сега гниещи в калните бездни на човешката жестокост и изкупващи грешките на един разпадащ се народ, на една разпаднала се нация. Но в този момент се появява сребърното кълбо на света и изпраща своите безцветни, но безценни и спасителни лъчи към вече почти отчаяните частици, даващи и последната си капка аленочервено за да се съберат в едно цяло, да им порастът криле и да се отправят към някоя звезда в тъй силно желаното небе. И чакайки, и знаейки, че са чакани се появаяват блестъщопрозрачните линии и ги залепват като безцветно лепило, донасайки им безкрайно удоволствие и несравнима радост. Безпомощното небе оценява този жест и в знак на своята съпричастност и огромна благодарност разсейва тъмните разярени облаци и обсипва луната със своя златен прашец. А после товаря своя тъмен вход, който на момента светва от трильоните златисто-сребристи огънчета, които палаво и нежно щипват и леко целуват всяка минаваща невинна и уплашена душа, приготвят я за дългия път който я очаква до нейната собствена, самотна все още звезда. И така докато те не изчезнат от погледа на всички.
26. 06. 2002 г |
Списания
