Изкачвам се бавно по чакълестия селски път. По цялата му дължина се стичат къде по-големи, къде по-малки вади вода. Приятно е, защото прескачайки ги, забравям, че вървя по прашния път. От ляво шуми и буйната селска река и долу, в ниското, където е тепавицата, се суетят някакви хора. Шумът от околния свят само засилва усещането за бучене в собствената ми глава, но зная, че това скоро ще отмине.
Стъпка след стъпка се изкачвам нагоре и скоро достигам до широката поляна, където гражданите на София пекат телата си на слънцето в събота и неделя, разбира се, ако времето е хубаво. Тук се отваря красива котловина, прорязана на две по средата от буйната река. Началото е на широките удобни поляни с единични дървета тук-таме – идеални места за съботно-неделно мързелуване. По склоновете отстрани започват гъсти и прохладни букови гори. Хората даже са спретнали рибарник и заслон с камина за скара. Въобще – идилия.
По-нагоре поляните свършват и започва горският пояс. Поглеждайки нагоре, у мен се създава усещането, че гъстата гора се стича като къдрава зелена вода от склоновете и иска да залее поляните, но това така и не става и хората могат спокойно да се излежават. А те дали въобще виждат “заплахата”? Както и да е. Отправям се към това развълнувано море, което въпреки своето вълнение почти не е мръднало от толкова години. Отивам да се гмурна в него…
Скоро навлизам в прохладата на гората. Непрекъснато ми се налага да прескачам малките вади течащи по пътеката. Къде прескачам, къде джапам. Многото дъждове са превърнали семплата, малка река в мрежа от ревящи и шуртящи потоци. Достигам до малкия брод, където обикновено преминавам на другия бряг. Сега обаче, няма брод а от другата страна виждам не просто брега, а бреговете на множество острови, обградени от разклоненията на реката. Чудя се откъде да премина, а тя изобщо не се интересува от мен и бърза в лудия си бяг надолу към селото, по-голямата река, после още по-голямата река, морето… Ама аз ли няма да намеря път? Намирам, и още как. Винаги има път, винаги има начин. На другия бряг положението е още “по-водно”. Напредвам бавно нагоре, ходейки ту по трева, ту по вода. Пътеката се е превърнала в не много широк, но пълноводен ручей. Предшественици са оформили бледи очертания на алтернативни пътеки. Лутам се известно време по тях, докато голямата гора замени ниските храсти. Навлизам в свежата и тъмната влага на буките. Тя се съчетава чудесно с все по-отдалечаващия се шум на реката, далече надолу в дерето. Стъпките ми се нижат по склона и бавно, но методично ме носят нагоре. Внимавам да не настъпя някой от многото охлюви, някои с черупки, други – “бездомни”. Достигам до едно място, където е почти невъзможно да се мине. Пътеката е наводнена, а от двете й страни се издигат гъсти храсти и скали. Плащам на шипките митническа такса, изразена в няколко драскотини, и продължавам напред. Пред мен се открива малката поляна, която познавам добре и винаги използвам за почивка, когато идвам по тези места.
Сядам на един удобен камък и изваждам храна от раницата. Веднага към мен се спускат ентусиазирани мушици и от всякакъм вид и размер, всяка със своите си предпочитания. По камъка лазят мравки, които вече са подхванали няколко паднали трохи от хляба и ги мъкнат към мравуняка. Една мравка-войник се разхожда бавно, точно до кутията със сиренето. Подавам й доста едро парче сирене. Миг на изненада, после лека паника от непознатото и достойно оттегляне. Май не е гладна. По-интересни са две игриви, жълти пеперуди. Първо се лепват за презрамките на раницата, а после и за връзките на обувките ми. Протягам ръка към тях и те хвръкват. Въртят се наоколо, но аз чакам и след малко едната пеперуда каца на пръста ми. Веднага разгъва хобота и започва да смуче влагата по кожата ми. Много особено усещане има от допира на това нежно хоботче до кожата.
Скоро поемам отново. Зная, че пътеката от години е заличена от гъстата трева, защото вече тук рядко минават хора, а и да има някакви остатъци от нея, те със сигурност са наводнени точно в този момент. Затова поемам на посоки нагоре по склона. С усилие се катеря по дебелия слой опадали листа между падналите клони и покритите с мъх големи камъни. Трудно е, но тишината и величествената хладина на гората са опияняващи. Няма дори и лек полъх на вятъра, което прави сенчестата тишина още по-дълбока. Достигам до малка площадка, където спирам, защото тя ми се струва много удобна… и странна. Рояците от мухи, които ме следват отдавна, само това чакат и веднага оформят облак около главата ми. Зная, че това, което ги привлича, са многобройните ми мисли жужащи в главата ми също като натрапчиви, досадни мухи. Мястото и атмосферата наистина са много предразполагащи. Полека, краката ми сами тръгват и започвам да вървя бавно. Минутите се нижат и стъпките ми постепенно оформят кръг в редките треви и опадалите листа. Старая се да не обръщам внимание на мухите и да задържам позицията на тялото и ръцете, но това е невъзможно и трябва почти непрекъснато да махам с ръце. За щастие няма комари, които в случая, биха ме направили на игленик. Само 2-3 се мотаят около мен, но лесно ги отпъждам. За нещастие има някакви много малки мушици, толкова малки, че в началото не можах да ги видя. Та те хапят толкова болезнено, че болката е непоносима, а зачервените белези, които оставя ухапването им, се задържат по 2-3 дни, както установих в последствие. Колкото и странно да изглежда, неудобствата и постоянното ангажиране на вниманието с насекомите, ми помагат да забравя за тревожните си мисли и да се отпусна. Усещам как вече главата ми е почти празна. Остава само вниманието към нещата около мен – насекомите (на първо място), дърветата, планината, лекият полъх на вятъра… Постепенно светът се оформя около мен. Случвало ми се е и преди, но не предполагам, че е толкова красив, толкова вълнуващ и естествен. Дърветата се издигат величествени навсякъде около мен, заселили стръмния склон на планината. Някакво хладно спокойствие се излъчва от тях, спокойствие, което се стеле бавно наоколо и обзема цялото пространство. И странно как това усещане (защото то е усещане) едновременно се излъчва от някакъв невидим център, в който се намират всички дървета, и в същото време е застинало неподвижно, сякаш във вечността.
Но така е с всичко. Листата на дърветата, поклащани едва-едва от леките и непостоянни повеи на вятъра, шумоленето, което се чува, покритите с мъх камъни, излъчващи хладна зелена влага далечния отсрещен склон на планината, сенките… Всичко е толкова спокойно, тихо и естествено. Толкова… А близкият ручей? В началото той е едно натрапчиво, постоянно бърборене. Сега вече е музика, шепот, който ме носи някъде много, много далеч. Но дали ме носи далеч? Колко далеч бих могъл да достигна навътре в себе си? Погледът ми неволно се спира на него. Заглеждам се във водата и лудия й бяг надолу. Постепенно сякаш движението спира и реката застива като на снимка. И в същото време тя продължава да се движи, да тече. Тази течаща вода се излива миг след миг, час след час, ден след ден и това движение продължава вечно. Движението във вечността, повтарящият се миг след миг еднакъв момент, прави реката едновременно да тече във времето и да е застинала в безкрайност. Сякаш ушите ми се отпушват и очите ми се отварят, но не виждам и не чувам нищо, по начина, по който съм свикнал да го правя. Вече не чувам и не виждам заучените мисли, оценки, възприятия...Застивам. Застива и света около мен и в същото време продължава да се движи, но той се движи и в мен и това движение сякаш произлиза от мен, каквото и да е това “мен”. Сякаш аз съм изворът на всичко и целият свят се излива, тече и вълнува в мен, а мен ме няма. Вече няма мухи, няма дървета, няма планина, вятър, облаци… Има една постоянна свързаност с всичко това и усещането за неподвижност, която тече. Сякаш аз самият съм изпълнен с една неподвижна и в същото време вълнуваща се, течаща вода.
Денят е облачен и се чудя дали няма да завали. Вече няма значение, никакво значение. Дори дъждът тук, в този момент, би бил един естествен завършек на цялата красота и величие на природата. Величие, което е отражение на простотата и логиката на Мисълта, с която е създадена. В един момент облаците се разпръскват и слънчевата светлина залива гората. Сенките отстъпват място на меките и приятни слънчеви отблясъци. Изведнъж сякаш всичко оживява по нов начин, различен от живееното в сенчестата влага на гората. Усещанията се засилват още повече. Сенки и светлина, шумолене и тишина, повей и безветрие, земя и вода… Всичко се прелива едно в друго хармонично и без остатък. Всичко се прелива в мен.
…………..
Мухи!
Да. Те, гадините, ме “връщат”. Започвам отново да ги забелязвам. Трябва да тръгвам обратно, защото наближава нощта. Започвам да се спускам по склона в някаква омая. Чудя се дали няма да се пребия някъде, стъпвайки на криво. Като си помислям това, наистина стъпвам на криво, за щастие без последствия. Решавам да се отпусна и да се доверя на планината. Нали, все пак, тя е в мен? Слизам без да мисля и нямам никакви проблеми, въпреки хлъзгавите камъни, покритите с изсъхнала шума дупки и многобройните клони в краката ми. Не усещам кога стигам до поляните и доволните от почивката си граждани. Обръщам се назад към спускащото се по склона море, застинало в своето движение. Имам усещането, че съм останал там, но знам, че това не е вярно. Дърветата, реката, светлосенките, повеите на вятъра – всичко е в мен. Но сега това “мен” постепенно се покрива с мислите на всекидневието. Утре като отида на работа, съвсем ще изчезна. Не. Не съвсем. Няма да забравя съвсем. Все нещо остава, за да ми напомня, докато споменът стане постоянна действителност и моя истинска същност. И това, което остава е моята истинска същност – Аз.
Всичко си е в мене. Но ще мога ли да се изчистя напълно? Ще мога ли да направя така, че да усещам всичко в себе си до такава степен, че да остана само аз, като извор на целия свят, като извор на всичко? |
Списания
