Труден

Какво според вас представлява съвършената тишина? дали това означава непремено да не се чува нито звук? споделете
Следващият пост до някъде изразява моето мнение за съвършената тишина

ПРИКАЗКА ЗА СЪВЪРШЕНОТО УТРО
/ЕДИН НЕИЗЖИВЯН СПОМЕН/



Станах рано и отидох на плажа докато още беше тъмно. Тръгнах боса по пясъка. Беше студен. Цареше пълна тишина. Вървях бавно. Отпуснах се и започнах да изхвърлям мислите от главата си една по една. Чувах единствено как дишам. Наоколо се простираше такова невероятно спокойствие, че дори диханието ми ми се струваше като кънтене. Странно. Не чувах дори вълните. Тази тишина ме уплаши, затова реших да се приближа до морето, да чувам поне него. Единствено светлината на Луната ме водеше. Усмихнах й се, за да й благодаря. Стъпих на мокрия пясък. Една малка вълничка нежно ме погали по крака. Морето беше необикновено спокойно. Нищо чудно, че не го чувах, когато бях на няколко метра по-нагоре по плажа. То едва издаваше присъствието си. Това вече беше съвършената тишина. Небето ставаше все по-светло. Явно изгревът наближаваше. Изтръпнах от вълнение. Беше ми студено. Помислих си, че може би трябваше да си облека нещо с дълъг ръкав, все пак беше нощ. Мисля, че бях настръхнала. От време на време потрепервах, но не ми беше неприятно. Бях завладяна от прекрасната нощ. Отново се опитах да се освободя от новодошлите мисли. Направо се засрамих, че имам щастието да съм тук в този съвършено спокоен момент, а аз мисля, че не съм се облякла подходящо!
Освободих съзнанието си и се отдадох на въздуха. Контролирах единствено дишането си. Съсредоточих се върху въздуха, който вдишвах. Дори забравих, че се движа. Бях толкова отпусната, че се бях сляла с пясъка и с нежните вълни. Усещах ги като част от мен. Може би те движеха краката ми. Вървях много бавно. Чувствах, че слънцето ще се покаже всеки момент. Копнеех да го поздравя. Сърцето ми беше изпълнено с любов към света. Звездите избледняваха. Побързах да им се усмихна за сбогом и да им благодаря за компанията. Усмихнах се и на Луната. Тя май също отговори с усмивка.
Чайките отдавна бяха вече будни, но като че ли не искаха да нарушават тишината. Разхождаха се съвсем тихо по пясъка. Тези, които летяха също го правеха съвсем безшумно. Мисля, че полагаха специални усилия, за да не издават нито звук. Летяха така спокойно. Не можех да не им се възхитя. Те притежаваха цялата свобода на света. Летяха уверени и щастливи. Усмихнах се и на тях, но те май не ме забелязаха. Нормално. Ако можех да летя в такъв съвършен момент едва ли бих обърнала внимание на някакво глупаво създание, което дори не може да се отлепи от земята. Тази мисъл ме натъжи. Точно тогава една чайка прелетя съвсем близо до мен. Искаше ми се да я докосна. Беше толкова красива. Всяко нейно перце беше изваяно до съвършенство. Нямаше нито едно, което да не си беше на мястото. Клюнът й също беше забележителен. Не знам как би трябвало да изглежда един крив или прекалено голям клюн, но знаех, че нейния беше идеален. Тя беше по-светла от другите чайки, почти искрящо бяла. Беше просто красива. Но отлетя прекалено бързо...
Вече беше почти светло. Не знам защо слънцето още не се беше появило. Забелязах, че небето над морето е леко розово. Това може би беше най-нежния цвят, който съм виждала. Едва сега осъзнах, че вече не се движех. Опитах се да си припомня дали се движех докато мислех за чайката, но се отказах бързо. Знаех, че не аз контролирах движението си. Все още имах власт единствено над дишането си. Розовото стана по-ярко. После оранжево. Тънка оранжева искряща ивица се появи над морето. Слънцето... Очите ми се насълзиха. Сякаш за пръв път го виждах. Ивицата ставаше все по-плътна. Облаците се оцветиха в неземни цветове и изписваха също толкова неземни форми. Човек никога не би могъл да си представи толкова много нюанси на оранжевото. Неописуема красота. Над морето вече имаше горящ полукръг. Постепенно се издигаше по-нагоре към небето и образуваше кръг. Беше невероятно. Не можех да проумея как е възможно да съществува такава красота. За миг помислих, че може да сънувам, но веднага осъзнах, че човешкият мозък не е в състояние да сътвори нещо подобно.
Малко над хоризонта имаше тънък продълговат облак. Тъкмо когато слънцето разкри целия си блясък, побърза отново да се скрие, този път зад облака. Беше така свенливо... Мисля, че осъзнаваше прелестта си, но беше прекалено скромно, за да се перчи денонощно с нея. Сигурно затова се скрива нощем, а сутрин се показва така бавно и срамежливо. Облакът като че ли разцепи горящото кълбо на няколко лъча. Очите ми отново се насълзиха. Каква красота... Започнаха да заприиждат бавно още облачета. Имаше нещо палаво в тях. Бяха малки и съвсем белички. Слънцето вече беше сравнително високо и небето вече не беше розово или бледо оранжево. Това беше денят. Жалко, че изгревът е толкова кратък. Пак се качих по-нагоре по плажа и легнах на пясъка. Все още беше студен. Наблюдавах облаците. Бяха по-спокойни дори от чайките. Носеха се по течението без капка притеснение къде ще ги отвее вятърът. Да можех да съм като тях...
Усетих слънцето да ме гали. Вече не ми беше студено. Отпуснах се на пясъка. Не помня дали заспах или отново се бях съсредоточила върху дишането си. Помня единствено, че бях щастлива. Усмихнах се. Бях изживяла най-съвършения изгрев.

Моля да ме извините, но тази вечер няма да мога да взема отношение по темите във Форума.
Бях зает да превеждам от латиница на Български някои от вашите мнения, та не ми остана време за другото

До утре... ако ми остане време...

O, това е прекрасно изживяване, Биси
(остана ми време да го прочета още тази вечер )

Мисля, че си била много близо до Тишината.
Естествено това е мое мнение, продиктувано от моят личен опит.

Това, че чайките не са те забелязвали е добър белег, че си била много Тиха. Иначе биха те забелязвали и биха ти го показвали.

Според мене, единчовек е в Тишина, когато се слее с всичко наоколо, до толкова, че да не го забелязва дори. Не само да няма мисли в себе си, но и да не анализира това тяхно отсъствие (защото анализът си е всъщност мисъл). Да няма дори и радостта от този прекрасен момент, а да го приема като най-естественото нещо за себе си.

Случвало ми се е да бъда в такива моменти, но най интересният за мене беше, когато още не бях и помислял да търся Онова(Бог).

Бях на пазара в Люлин(София) и продавах ягоди. Беше затишие, нямаше клиенти около мене, и аз се бях изправил пред масата, гледайки "празно" в другите щандове наоколо.
В един момент видях врабче, което лети наоколо, но и това не се спря в съзнанието ми за по-дълго от секунда... докато врабчето не кацна на рамото ми.
Усетих го да каца, но и това не ме очуди, за разлика от околните, които с радостни възклицания ме сочеха.
Обърнах глава, погледнах врабченцето, то ме погледна в очите, обърна се на другата страна, направи крачка, спря се на края на рамото ми, обърна се отново да ме погледне и отлетя.
За това кратко време, аз не бях човекът от когото врабчетата се плашат. Аз бях нещо ОБИКНОВЕНО, като всяко НЕ опасно нещо наоколо. Бях достатъчно чист от себе си, за да може една птица да кацне на рамото ми.

Успях да се зарадвам на тази случка, едва когато врабченцето се изгуби от погледа ми...

Все пак, Тишината не бива да се приравнява към медитативното състояние. Тишината би трябвало да се мисли като състояние на Безпристрастност към околната среда и хора.
Не само липса на осъдителност като, "глей каква грозотия", но и липса на преценка като "е га ти готиното парче".

Бих могъл да го сравня с дишането ни: човек диша в Тишина, защото не мисли за този свой жизнен акт.

Радвам се, че си ме разбрал, Truden. и благодаря за това
Колкото до врабчето на мен ми се е случвало нещо подобно с гълъбите. Обаче го осъзнавах съвсем ясно, така че май не съм била в тишина.... и все пак те ме приемаха като нещо нормално. Бях щастлива
P.S. Извинявай за латиницата. Ще се постарая да пиша на кирилица занапред, но ми е малко трудно но ще свикна, надявам се

Това наистина е чудесно изживяване. Радвайте се, че ви се е случило. Дано и на мен ми се случи. Пожелавам го на всички.

И аз ти го пожелавам! съвсем искрено, наитина

Та като стана дума за врабчета...Наскоро ми се случи нещо подобно. Бяхме с един човек на маса в заведение на крайморската алея във Варна. Шумно, маси с компании. музика.Биричка с картофки. И по едно време гледаме - на масата врабче. Хапва картофчета. С нас. А бяхме седнали баш в дъното.Гледам другите маси - няма врабчета. Добре си похапна, току отлиташе и пак идваше. Ако е било същото де. Че може да е казало и на другите да дойдат да се почерпят при нас.

А може да е било врабчето от люлинския пазар

...Бе, животинката е най-добрият измерител на Празното.

Хищниците се хранят с Пълното, а птичките бягат от него.
Празното не става нито за ядене, нито за плашене...

Мислиш ли, че ако си "празен", ще изплашиш някой хищник. Според мен да. Ако се слееш истински с природата, може би хищниците няма да те закачат. Е, не съм го изпитвал, ама би трябвало да е така

Не мисля, че ще го "изплашиш", Иво.
Хищникът просто няма да те забележи, защото се забелязва само ПЪЛНОТО.

Ако ти дам празна паница, ще й обърнеш ли внимание, и ще се опиташ ли да ядеш от ПРАЗНОТО в нея

Празното е нещо, което е навсякъде, и ние го приемаме като част от Цялото... и себе си.
Пълното е, което забелязваме, на което се ЛЮБУВАМЕ, с което се храниме, което "обичаме" и МРАЗИМЕ.

За нас ПЪЛНОТО е това, което са другите и светът около нас.
ПЪЛНОТО е това, което виждаме в себе си и с което се определяме като АЗ.

Празното няма АЗ.
Празното има Съм.

Всъщност под изплашиш имах предвид, да го накараш да не те закача. Щом няма да те забележи, си е успех.
Значи един Просветен ако попадне при хищници, ще успее да се "слее" с околната среда и хищниците няма да го забележат. А дали Просветеният ще може да опази от хищниците не само себе си, а и други хора около него? Все пак те ще са забележими. Смятам, че би трябвало да може, макар че нямам представа как и защо.

Според мен няма да може да опази другите, не и ако не вярват достатъчно в силата му. Но себе си определено ще опази.
М/у другото, мислите ли, че ПРАЗНОТО може да бъде цел? Да посветиш живота си на това да бъдеш ПРАЗНО? Но не е ли това като да бъдеш НИЩО? А да бъдеш ПРАЗНО означава ли да избягаш от всичките си емоции? А живот без емоции струва ли си да бъде изживян?...

Ivaylo написа:

А дали Просветеният ще може да опази от хищниците не само себе си, а и други хора около него?

Не знам Ивайло
Без да се смятам за Просветлен, мога да кажа за себе си, че веднъж успях да се опазя. Но нямаше други наоколо, освен шефът ми, който беше на сигурно място в колата(пикапа)

Отивахме да инсталираме кухня в една къща с много зъл ротвайлер.
Винаги преди да тръгнем за там се обаждахме по телефона на слугинята да затвори кучето.(собствениците ги нямаше през деня)

Освен злото мъжко куче, имаше и женски ротвайлер.
Някъде на третото отиване в тази къща, аз слязох да отворя портата.
Виждах през нея, че отсреща се разхожда женското куче, но не видях мъжкото и спокоен тръгнах подир пикапа, след като затворих портата.
Шефът спря пикапа, отвори вратата, но не слизаше. Отидох да видя какво става и в това време пред мене изскочи мъжкара.
Такъв екземляр ротвайлер рядко се среща, и то най-вече поради факта, не при възможност не пропуска да захапе.

Аз го забелязах когато той вече тичаше срещу мене.
Определено казвам, че не се изплаших, но се изненадах от ПРЕЦАКВАНЕТО си
С няколко скока кучето беше на още един скок пред мене и тогава аз вдигнах ръка и извиках спокойно но твърдо: Стоп!
Почти като в мулт-филм, кучето наби спирачки и се спря до сами краката ми. Бързо се дръпна на зад, погледна ме очудено, помълча няколко секунди и нададе няколко излайвания, повечето като "здрасти", отколкото като "ш'та оглозгам".

Слугинята излезе прижълтяла, доколкото може да се забележи този цвят на чернокожите и първото което ме попита бе: "къде те захапа"...

Шефът ми после ме попита защо не съм се уплашил (той наблюдавал реакцията ми)

Да си кажа честно, не знам защо не се уплаших.
Не съм се опитвал да се контролирам.
Беше като инстикт: Бъди спокоен, ако не искаш да те нахапе.

На някои хора може да им изглежда глупаво, но аз мисля, че човек ако не го е страх, ще може да се справи с всяко животно дори и в битка.

Та, Иво, страхът е най-важното нещо. Ако го няма него си на половина празен. Остава да се изхвърлят и останалите емоции.
...Но страхът заема половината от човека.

bisi написа:

М/у другото, мислите ли, че ПРАЗНОТО може да бъде цел? Да посветиш живота си на това да бъдеш ПРАЗНО? Но не е ли това като да бъдеш НИЩО? А да бъдеш ПРАЗНО означава ли да избягаш от всичките си емоции? А живот без емоции струва ли си да бъде изживян?...

Много весел въпрос.
Предизвиква добри емоции

Все едно да кажеш: що да пробвам вкусът на шлютакиномарчето?
На мене ми харесват ягодите...

Или: Аз не знам какво е мъдрост, но не мисля, че е нещо по-добро от това което имам в себе си

Е, Бисито не го каза точно така, ама аз нали съм си гадничък...
Бисито пита дали си заслужава да сме Мъдри, и да ядем шлютакиномарчета.

Аз мисля, че си заслужава поне да опитаме.

Ама ако трябва да съм по-сериозен ще кажа:
човек идва на този свят ПРАЗЕН. Ако иска да се върне там от където идва, трябва да го направи по начина по който е дошъл - ПРАЗЕН.

Всичко, което човек поставя в себе си докато е Тука, е тежест, която пречи да се върнеш У Дома.