Затвори Премести

Интересен Живот: Видението на Мирза

Публикувано от Truden - 19 01 2006 в 18:53 BG

Видението на Мирза

Автор Джоузеф Адисън (1672 – 1719)
четвъртък, 22 декември 2005


Omnem quae nunc obducta tuenti
Mortales hebetat visus tibi, et humida circum
Caligam, nubem eripiam. – Virg., Aen. II, 64.

[Ще отмахна облака, който засенчва смъртните ти очи (Вергилий)]
По времето, когато бях в Кайро, аз бях честит да се сдобия с няколко източни ръкописа; те и сега са при мен. Сред тях срещнах един, наречен Виденията на Мирза, който прочетох с голямо удоволствие. Смятам да го предоставя на вниманието на публиката тогава, когато вече нямам други развлечения за нея, и ще започна с първото видение, преведено от мен дума по дума, както следва:

"На петия ден от месеца, който аз съгласно с обичаите на моите предци винаги свято спазвам, след като се измих и отправих утринните си молитви, аз се изкачих върху високите хълмове край Багдад, за да прекарам остатъка от деня в размишление и молитва. Там, разхождайки се по билото на планината, аз изпаднах в дълбок размисъл за напразността на човешкия живот, и, минавайки от една мисъл на друга, си казах: истина, човекът не е друго освен сянка и животът не е друго освен сън.

Докато размишлявах по този начин, погледът ми падна върху върха на една скала, която не беше много далеч от мене; някой, с вид на овчар, стоеше там със свирало в ръка.

Щом погледът ми падна върху него, той поднесе свиралото към устните си и започна да свири. Звукът, който то издаваше, беше удивително нежен и се лееше в изобилие от съзвучия, неизразимо мелодични и напълно различни от всичко, което бях чувал през живота си. Струваше ми се, че чувам небесните звуци, които посрещат душите на праведниците след първото им дохождане в рая, за да изтрият спомена за предсмъртните мъки и да ги подготвят за радостите на това щастливо място. Слушах и сърцето ми се топеше от тайнствени възторзи.

Често бях чувал да казват за тая скала, че е обиталище на дух и че мнозина са се наслаждавали на музиката, която се чува оттам, но никога – че свирещият се е показвал на някого от тях. След като възбуди у мен чрез тия прелестни съзвучия желанието да вкуся и от сладостта на неговата реч, той ме подкани – защото аз стоях неподвижен и го гледах като някой, който не е на себе си – с махване на ръка да дойда на мястото, гдето стоеше той. Приближих се с цялото страхопочитание, дължимо на едно по-висше същество, и понеже бях покъртен от пленителните звуци, които бях чул, паднах в нозете му и се просълзих. Духът ми се усмихна с ведрина и съчувствие, които покориха сърцето ми и отведнъж разпръснаха всички страхове и опасения, с които бях дошъл при него. Той ме подигна от земята и ме хвана за ръка:

– Мирза – рече ми той, – аз те чух в твоите въздишки; последвай ме.

След това той ме заведе на най-високото място на скалата и ме постави върху него.

– Насочи погледа си на изток – рече той – и ми кажи какво виждаш.

– Виждам една обширна долина и една величествена река да тече през нея – отговорих аз.

– Долината, която виждаш, е долината на скръбта, а реката, която виждаш, е част от великата река на вечността.

– Но защо – попитах аз – реката, която виждам, извира от гъста мъгла в единия си край и се губи отново в гъста мъгла?

– Това, което виждаш, е онази част от вечността, която се нарича време и която се мери от движението на слънцето; тя продължава от началото на света до неговия край. Разгледай сега тази водна шир, която се простира между двете мрачини от единия и другия край, и ми кажи какво откриваш на нея.

– Виждам мост по средата на реката – казах аз. – Мостът, който виждаш, е човешкият живот; разгледай го внимателно.

Огледах моста и забелязах, че той е изграден върху седемдесет здрави опори и още известен брой полусрутени; добавени към здравите, те съставяха общо към сто опори. Докато броях опорите, духът ми каза, че този мост първоначално e бил издигнат върху хиляда опори, но един голям потоп e минал през него и го e оставил в това плачевно състояние, в което го заварвам сега.

– Ала кажи ми – рече пак той – какво още откриваш на него?

– Виждам тълпи от хора да вървят по него и един чер облак да виси от двете му страни. – Но като се вгледах по-внимателно, видях мнозина от минувачите да падат от моста във водите на великата река, която се лееше отдолу, и забелязах множество коварно прикрити клопки, през които хората, които минаваха оттам, не можеха да прекрачат, но падаха и изчезваха незабавно. Тия маскирани провали към бездната бяха пръснати твърде начесто на входа, така че хиляди, едва стъпили на моста, пропадаха в тях. Наистина те ставаха по-редки към средата, но отново се умножаваха и се нареждаха един до друг там, дето свършваха здравите опори.

Имаше наистина хора, твърде малко на брой, които продължаваха да кретат по разрушените опори, но и те падаха един след друг, уморени и съсипани от една толкова дълга разходка.

Стоях известно време в захлас, съзерцавайки тая удивителна постройка и голямото множество от гледки, които тя предлагаше. Сърцето ми се изпълни с дълбока скръб, когато виждах мнозина да се хлъзват ненадейно посред радост и веселие и да се хващат за всяко нещо пред себе си с надеждата да се спасят. Някои вдигаха очи към небето с благочестив израз, но всред най-голямото си съсредоточение се проваляха и изчезваха от погледа ми. Тълпите бяха твърде заети да гонят цветните мехури, които святкаха и танцуваха пред очите им, но често щом само си помисляха, че са ги завладели, мостът под тях се разтваряше и те потъваха без следа. Сред тая бъркотия забелязах и някои с мечове в ръцете си, които кръстосваха напред и назад по моста, бутайки другите към дупки, които не лежаха на пътя им и които те щяха да избягнат, ако не бяха тласкани насила към тях.

Виждайки ме отдаден на тая скръбна гледка, духът ми каза да не се задържам толкова дълго на нея.

– Отмести погледа си от моста – рече той – и ми кажи, ако виждаш нещо, което не разбираш.

Вгледах се.

– Какво значат – рекох – тия големи птичи ята, които кръжат безспирно около моста и кацат от време на време на него? Виждам лешояди, харпии, гарвани, врани и сред многото други пернати създания също и крилати младенци да кацат по много наведнъж върху средните му дялове.

– Тия са – рече духът – завистта, алчността, суеверието, омразата заедно с други подобни страсти и влечения, които тровят човешкия живот.

Дълбока въздишка се изтръгна от мене:

– Уви – рекох – напразен е човешкият живот! О, как е обречен на скръб и тление: мъчителен приживе, безутешен в смъртта!

Духът, движен от състрадание, ми повели да не гледам повече тая толкова жестока гледка.

– Престани – рече той – да гледаш човека на първото стъпало от неговото битие, когато той само се подготвя за вечността, но насочи погледа си към оная гъста мъгла, към която реката носи множеството поколения смъртни, паднали в нея.

Насочих погледа си както ми бе наредено и (дали защото добрият дух го беше изострил със своята свръхестествена сила или бе разпръснал част от мъглата, твърде плътна, за да може окото да проникне през нея) видях простор да се отваря от другия й край и да се разширява до безпределен океан; една величествена скала от адамант се издигаше в средата му и го разделяше на две равни части. Облакът все още закриваше едната половина, така че там аз не можех да различа нищо, но в другата пред мене се ширеше океан, обсипан с безброй острови, покрити с цветя и плодни дръвчета и разделени от сияйни морета, които се плискаха покрай тях. Видях хора, облечени в дивни одеяния и с венци на главите да се разхождат между дърветата, да седят край водните извори или да си почиват върху ложета от цветя; чудна нестройна глъчка от пеене на птици, плискане на води, звуци на човешки гласове и музикални инструменти достигаше до ушите ми.

Радост ме обзе при вида на тая чудесна сцена. Щеше ми се да имам крила на орел, за да литна и да отида на тия щастливи острови, но духът ми каза, че няма друг достъп до тях освен през портите на смъртта, които виждах да се отварят всеки момент върху моста.

– Островите – каза той – които лежат толкова свежи и зелени пред теб и с които цялото лице на океана е покрито дотам, докъдето стига погледът ти, са по-многобройни от пясъка на морския бряг; има още безброй острови отвъд тези, които можеш да видиш, простряни по-далеч от всичко, което очите ти и дори въображението могат да достигнат. Това са обителите на праведниците подир смъртта; съгласно степента и видовете на своите добродетели те са разпределени из тези дивни места, изобилстващи с наслади от различни форми и степени, подходящи за склонностите и качествата на тези, които за заселени в тях: всеки остров е рай, пригоден към своите обитатели. Не заслужават ли, Мирза, тия чудни селения всичко, което имаш? Злощастен ли е този живот, който предлага възможността да спечелиш такава награда? Трябва ли да трепериш от смъртта, която ще те пренесе в едно толкова дивно състояние? Не мисли, че е напразен животът на човека, комуто е приготвена такава вечност.

Дълго гледах с неописуема наслада тия щастливи острови.

– Най-сетне – рекох – покажи ми, моля те, това, което е скрито зад тъмните облаци, които покриват океана от другата страна на скалата от адамант!

Духът не отговори нищо; обърнах се, за да го помоля за втори път, ала открих, че той ме е изоставил. Тогава се обърнах назад към видението, което тъй дълго бях съзерцавал, но вместо великата река, моста с подпорите и щастливите острови само дългата хлътнала долина на Багдад с кретащите сред облаци прах хора, осли и камили се простираше пред мене".

Преведено от Masterworks of English Prose, New York: Holt, Reinchardt & Winston, 1968:
Андрей Романов

www.pravoslavie.bg

 

Връзки

Оценка за Статия

Средна Оценка: 5
Гласа: 3


Моля, използвайте допълнението и гласувайте за тази статия:

Отличен
Много Добър
Добър
Среден
Слаб


Запази


Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.