Затвори Премести

Проза: ЗПО - Алекс Букарски

Публикувано от svetulka - 16 07 2008 в 22:56 BG

Алекс Букарски е 23 годишен писател и много популярен блогър от Македония. Неговата история започва, като публикува разкази пред скромна публика в собствения си блог , както и в някои от популярните македонски портали като “Опасна багра” и др. През 2006 г. печели конкурса "Електролит" за най-добър разказ, както и през декември конкурса "Новите" за най-добър дебютен ръкопис на издателство "Темплум".

Ръкописът е издаден в дебютната му книга "Люде, на които не им се отваря парашутът". В Македония тиражът и допечатката към него са изчерпани за около две седмици.

На 22 май 2008 г. в Журналистическия факултет на СУ “Климент Охридски” се проведе промоцията на книгата в България, издадена на български от сдружение “Словото”.



Книгата беше приета много добре от българските читатели, за което свидетелстват многобройните отзиви в Интернет сайтове и блогове. Интервюто, което Алекс даде пред в. “Дневник” беше препечатано със съкращения в едно от най-популярните френскоезични издания в света – Courrier International и предизвика значителен резонанс във франкофонския свят.

Местата, от които може да се закупи “Люде, на които не им се отваря парашутът” са описани тук. Книгата може да се купи и по Интернет.



ЗПО*

(ЗПО — някогашният училищен предмет — „Запознанство с природата и обществото“, приблизителен аналог на българското „Родинознание“)


не спях дълбоко, а плавах в някакво полусънено състояние.

дотогава за кратко на няколко пъти ме будеха виковете на майка ми и сестра ми из апартамента… споменаваше се нещо — панталони, дънки, а може би и гримове и други облекла. отворих очи, и веднага почувствувах как нещо разтриса кревата, в който спях. надигнах се и видях как баща ми с десния крак брутално ръчка леглото. в лявата си ръка държеше прът, дълъг метър, метър и половина. с бял връх, предполагам от вар.

майка ми беше на работа, по-голямата ми сестра скиташе по стар обичай, а малкото ми братче беше или на училище, или на занималия.

ставай, айде ставай, денят мина.“

„добре бе стария, ето ставам“ — отговорих, с цел да прекрати тръскането. но не спря, само продължи помпозно да говори.

денят да те види, еййй! слънце грее навън.“

отново заспах. накрая ме събуди упоритото звънене на вратата, половин час по-късно.

старият се затърча да отвори. това беше поръчаният поп, който трябваше да ни бае в къщата.

облечи се и пристигай веднага в дневната“ — заповяда ми старият.

на масичката имаше дълбока чиния, пълна с вода, която попът трябваше да освети ли, благослови ли, не знам.

попчето беше относително младо, избърбори на сложния старославянски 3-4 параграфа.

старият набожно се прекръсти, благодари му и му плати.

види го бе, види го…“

започнах да се бунтувам, още докато попчето продължаваше да ровичка по сградата.

навсякъде смърдеше на химически нетестиран тамян.

надзърнах в чинията, която беше пълна с вода. вода като вода. видях една удавена мушичка в нея. хаа — рекох си, сега може би ще възкръсне.

не ми се вярва, ей… дойде, дъра-бъра и кеш. моят приятел Спиро трябва триста километра да мине дневно за тия пари. единствения бог, който някога съм виждал е Георги Колозов (известен македонски актьор) с белите чаршафи.“ — рекох, опитвайки се да наложа темата за разговор.

старият си миеше лицето и се опитваше да ме игнорира.

на теб говоря, пролетарю!“ — вреснах.

старият ме изгледа нахално и продължи, все едно нищо не е било. това ми даде смелост.

стария, ти не беше ли комунист, бе? ти си комунист бе, не знам защо ги приемаш скапаните попове? добре бе, човек — не виждаш ли, че ни ограбват? срамота.“
...“
бъди комунист до дупка, до край. а не като сега. виж се сега. като хамелеон се пребоядиса в религиозен фанатик.“

шо знаеш ти, шо е да си комунист?“

знам!“ — извиках триумфално, защото старият накрая се поддаде на провокацията.

това е човек, който се съпротивлява на религиозните рекетьори. като тоя…

видя ли го бе? истинска рекетьорска мутра, ако си обръсне брадата, естествено!“

ее?“

данък, харч. добре знаеш, че поповете в турско по подобен начин са рекетирали по къщите за празници, придружени от заптии?“

...“

ти не беше ли комунист, а? ти си комунист, защо ги каниш — не гледаш ли, че ни ограбват бе, а? срамота.“

трай, а, омръзнал си ми.“

откакто стария го нарочиха за структурен излишък, съкратиха го преди няколко години и го пенсионираха с някакъв измислен стаж, беше станал дълбоко индоктриниран в религията.

купуваше календарчета, джобни библии — чудо! но, приказките за комунизма и тия дрън-дрън досадни приказки, като че ли го засегнаха и започна да полемизира на тема — „хубостта на някогашните социалистически времена“.

не се сещам да е било така. всичко, за което се сещам, беше ранното ставане. мама викаше — айде синко, купи млеко“.

мляко, да го ебам! не стана ли до 8 часа, нема млеко. абе в осем — късно е вече. до седем и половина, чакай по опашки, и го опаковаха в някакви смрадливи найлони, като че ли не са чували за картонени кутии.

посрещнах 1991-ва на шест и половина години.

абсолютно идея си нямаш за какво говориш!“ — противеше се старият.

добре бе, ето, айде. кажи ми най-доброто нещо в старата велика идеологическа система?“

това го изтърсих на майтап, ама старият го възприе сериозно.

айде кажи, кажи ако има каквото и да е положително!“

старият мъчително мислеше, и изведнъж триумфално удари с юмрук по масата и викна:

тогава, тогаваа… можеше свободно да отидеш до, до… айде да речем — до Прищина!“

Прищина?“

да! и да легнеш в парка на пейката там и нищо да не ти се случи до следващия ден, докато се събудиш.“

е и?“

как бе, 'е и', а днес… днес ще те вдигнат заедно с пейката, имаш ли ти акъл какво говориш?“

започнах да се смея наум. вече и лицето си не можех да си сдържа. пейката в Прищина. яко.

попитах:

а защо на пейката? ако ще ходиш в Прищина, спи на хотел.“

да де… ама за хотел трябват пари… тогава не трябваха ни пари, ни нищо.“

за пейката? в Прищина?“

айде бе, не си прави майтап с мене. гъзът ти е още пълен с лайненца и си умираш да си контра на всичко.“

старият страшно се вкисна, а моята саркастична усмивка го доуби.

още не ми се вярва, значи. дойде поп и ни обра.“

айде, айде кюти там. и иди да ми купиш вестник.?“

тъкмо си обух маратонките и на вратата се появи Баксата (Щайгата).

тежък случай на хроничен алкохолик. екс-колега на стария от фалиралата фабрика за телевизори, която е без никакви реални надежди за рестарт на производството.

целуна ме.
олигави ме. с ръкава от блузата започнах да си бърша олигавената буза.

като влязохме в стаята, старият ме погледна укорително. напразно, твърде късно.

като по клише, Баксата потърси атласа.

айде, отвори сега картата на СФРЮ! къде пише Пула? а? търси сега Тиват. не, не не… тууука, туука, е тука е! виждаш ли го?“ — взе ми показалеца и започна да го хлъзга по хартията по похабената от пръстите пътека.

досаждаше както обикновено, за неговата легендарна военна служба през 76-та година, устата му се пенеше, лиги течаха като от стръмна планинска река. разказваше. същите и същите неща. слушахме за милионен път — за единствения шибан период в неговия шибан живот, в който е имал някаква шибана роля.

имаше и татуировка под лакътя, която с радост показваше. това беше, струва ми се, някаква глупава котва.

над нея имаше „йероглифски закодирана“ дата.

хвана се за джобовете на панталоните и извади едно снопче пари.

сине, айде по бира.“

хвърлих поглед към стария а той като да ми викна — „не, и не!“, и останах с впечатление, че е готов да скокне и да ми отхапе ухото от бяс.

купи бира бе… виж го! айде да не се караме! ако обичаш чичо ти Бакса!“ - неумолим беше Баксата и напъваше пак да ме олигави.

Баксата стигна финалната фаза, в която трябваше да го изгоним с план „Б“. старият започна да се облича и му каза, че трябва да ходи на пазар. гледах горкия ми татко как несръчно се облича. изглеждаше доста смешно. нагоре беше с кожено яке, а надолу със сиви шорти.

с дупчици, прогорени от киселините на акумулатора, който нон-стоп влачеше у нас за зареждане.

* * *

мълчи, да го ебам. изритахме го някак и старият се върна, когато стана „безопасно“. дойде време за обяд и майка ми се върна от работа.

бях гладен като вълк. попитах я — „какво има за обяд?“

не гледаш ли синко, че сега си идвам от работа, защо не питаш татко си?“

и да исках, не можех да питам татко си. вече се караха двамата, наемателите над нас тупуркаха като добитък. старият взе пръта и с него започна да думка и да прави дупки в тавана, наемателите спряха, но започна да лае едно кученце.

лаеше като побесняло — гледаше го млада новобрачна двойка, която не беше тук през последните няколко седмици, но бяха оставили кучето да лае в двора на къщата пред нашия блок.

ние млъкнахме, но кутрето виеше като фолк-звезда, чийто мениджър й е обещал турне в Австралия.

тогава старият стана, развиха се следните сцени, които по-късно подробно описах в дневника си.

татко взе първо гнилия кромид, мама вресна — остави го него, море, с него трябва обяд да ви направя!

татко отвърна, че целият е изгнил и, че за кур не го бива. мама го обвини, че не е отишъл на пазар да купи всичко което трябва. татко се отбраняваше, и я пита —

дали мислела малце с главата си, дали има пари за да оди на пазар да купи сичко шо треба. хвърли големия скапан кромид.

не уцели. кучето все още лаеше. върна се до мивката и от там извади бомба. това беше едно празно, зелено, бирено шише, в което мама преди пълнеше домати.

понесе го със себе си. забърса му върха — уж чисти оръдейна цев. междувременно дойде и сестра ми, така че всички се подредихме по прозорците.

мама ни нареди да гледаме само през бялото перде. замижахме. татко силно замахна с вика „цръкни, да ти ебам джукелата“. шишето литна. не видяхме точно къде падна, може би защото старият употреби прекомерна сила и си удари палеца междувременно.

потече му кръв. кучето заквича болно, като че ли шишето разсече главата му на ситни парчета. след две-три изнасилени джафкания и то престана. почувствувахме се победители
всички в махалата мразеха шибаното куче, но само нашият татко успя да го накара да млъкне. кучето, а не нас.

отново настана мълчание в стаята, чак докато мама не го прекъсна с обичайната си закана:

ебете си майката, ще ви зарежа всичките!“

никой пет пари не даваше за тия закани на мама. тя пък, провокирана от всичко това — още по-упорито го повтаряше.

след това се обърна към стария, който лежеше на кушетката и гледаше ТВ.

дали си му виждал маратонките, шо му ги купих миналия месец?“

обърна се към мене и рече:

глупак!“

пичка му майчина, къде ходи не знам. къде газиш ебати, а? да не ходиш по минно поле?“ — намеси се и старият.

казах ти, да не играеш футбол с тези маратонки. другите са ти за игра. старите.“

на тия шпицът им е по-добър“ — отговорих на инат.

чу ли го бе, шо рече?“ — викна на татко ми.

старият хладнокръвно гледаше ТВ, някакви посрани новини.

сестра ми отиде в кухнята, постави фолио на котлона и започна да пече филии.

неврозата на майка се прехвърли върху сестра ми.

знаеш ли, че щерка ти си има приятел?“

приятел-наркоман“ — рекох.

на мен пък ми изглежда нормално, ти си тоя, който се друса! не можеш ли веднъж без да ти знае муцката?“

тоя взима такива дроги, които го карат да си държи муцката затворена.“

нема такви дроги, синко. ако се дрогира, ще се забележеше и от самолет!“

намеси се и сестра ми и гръмна разправия. аз си затраях и се сетих за случката миналата седмица…

значи, беше във вторник, а във вторника от всичко ми се драйфаше. в училище големите ме набиха… беше ми писнало и от пъзливите ми приятели, които седяха настрани, и от учителите, които твърдяха, че големите са палави деца или по-лошо — твърдяха, че сам си го търся.

върнах се в къщи.

влязох в спалнята, старият хъркаше и изглежда спеше дълбоко, отворих гардероба. извадих пистолета изпод неговите изгладени за официални церемонии ризи.

за момент си помислих, докато ми течеше кръв от разбития нос, че сега е идеалния момент да се върна назад и да пречукам шибаните садистични копелета. разгледах внимателно пистолета, който ми омазваше пръстите. старият ме учеше да гърмя с него.

вярваше, че живеем във война или че войната скоро ще започне. проверих дали е зареден, защото старият го държеше зареден — веднъж го чистеше и каза на мама -че някой ден, ако го нервираме, ще видим пак заредения пищов. „да знаете, това ще е краят на всичко и всички.“

що правиш?“ — пита ме старият, който междувременно се е събудил.

нищо.“

е, ако е нищо — марш на училище!“

и тъй като бях с гръб към него, успях да скрия пищова под блузата. все пак, признах му, че ме биха в училище.

по-добре беше да ида там и да ги изпозастрелям, отколкото стария да разбереше, че съм посегнал на пистолета.

айде, ще дойда с тебе.“

отиде и… се срещна с класната. старият изглеждаше доста възбуден. пита — „това образователна институция ли е, или Алкатрас?“, а класната се усмихваше.

наказахме ги“- оправдаваше се, „и ако трябва, пак ще ги накажем.“ старият едва се успокои.

аз — не.

тръгнах по улицата като се надявах, че може би ще се натъкна на някой от тях. на ларгото, на булеварда, в парка, където може би ще бягат, но няма да могат да избягат.

да ги избивам един по един като на лов, като на кино.

за щастие или за нещастие, все едно — не успях да ги намеря.

успях само да попадна на сестра ми, която се лапаше в парка с шибания социопат. приближих се, и няма шест-пет, извадих пистолета. не така, каубойски, ами малко несръчно.

но и без друго, ефектът беше силен. сестра ми писна, а след това се хвърли в скута на типа, който ме гледаше равнодушно.

добри бяха тия дроги, изглежда.

забелязах как сестра ми държи нещо в ръката си.

питах я — какво е това?

отговори ми — нищо.

питах я още веднъж. не ми отговори. като че ли отговорът значеше смърт и за двамата. най-после и го изтръгнах от ръцете със сила. беше очна линия, или нещо подобно, не разбирам от гримове.

взех очната линия, хванах идиота за врата и на челото му начертах една черна точка.

ето, тук ще те гръмна, ако направиш нещо на сестра ми, разбра ли?“

на сестра ми това и се видя смешно. започна да се хили неудържимо.

през смях ме попита:

окей бато, а кажи що мислиш за Дарко? убав ли е? харесва ли ти?“

аха. убав е. много хубави черти има на лицето… ама за жалост грешно подредени!!!“ — ядосано й отговорих.

типът не пророни и думица. разви се цяла шибана мелодрама, а той стоеше като хиберниран. с точката на челото ми приличаше на индийка. почти.

на сестра ми все пак и теглих едно конско.

всеки носи определени последици за постъпките си“ — дори не знам какво всъщност означаваше това, да го ебам, но го бях запомнил от една пропагандна листовка 'за борба против оръжието'.

* * *

най-после мир в къщи. така рядък… сестра ми беше излязла навън, най-вероятно с „индийката“, старият заспа в съвършена позиция на дивана с дистанционното в ръка, а майка ми излезе с думите — „нема да ме видите повече“.

изпържих си яйца и докато ги бърках в тигана, си дойде и по-малкото братле, остави училищната раница на стола и културно отиде да си измие ръчичките.

в цялата тупурдия забравих да ви кажа за него. той е на осем години и половина, втори клас. има свой блог в интернет, но ме закле да не казвам на никого.

бато, дояж си и ела в детската да ми помогнеш малко за домашното.“

отворих тетрадката, на чиято корица с печатни букви пишеше

ЗПО“ — домашна работа

прелистих няколко страници и стигнах до заглавие „Моето семейство“

запалих жълтата лампа. радиото повече шумеше, отколкото свиреше. взех химикалката в ръка и започнах да пиша като литературен класик. а може и да съм. в зародиш.

„…в моето семейство ролите са разпределени. аз, например, имам задължение да хвърлям боклука, сестра ми да бърше прах, когато майка ми е уморена или е на работа, а татко ходи на пазар и пазарува. ние стоим в нашата детска стая. особено когато дойдат гости или някой чичко — колега на татко.

ако се случи това — татко любезно пита — какво ще пие гостенинът? и щом гостенинът отговори, с тичане отивам до самообслужването, за да купя необходимите стоки.

също така, имаме и кученце, което радостно лае и внася живот и радост в дома ни…


 

Оценка за Статия

Средна Оценка: 4.21
Гласа: 14


Моля, използвайте допълнението и гласувайте за тази статия:

Отличен
Много Добър
Добър
Среден
Слаб


Запази


 Принтирай  Принтирай



Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.