Затвори Премести

Проза: Плюещият (разказ)

Публикувано от Jores - 19 07 2006 в 12:07 BG


ПЛЮЕЩИЯТ


Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, например - уцелваше от пет крачки стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и така я карахме сити и весели, защото все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я кифла с орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха тоя рядък талант.

По онова време купешката дъвка не бе позната. Имаше разни неща за дъвкане, но - да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашните хлапета би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не боклуци - восък от свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, неуважаващи себе си джвакаха топче от хартия, а който е пробвал, знае, че вкусът на сдъвканата хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепа слънчоглед; смлените люспи образуват кюспе - хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка...

Все по това време във вестник "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук представяше "Кока-колата" за алкохол, а моряците от Шестия американски флот в Средиземно море - за разбойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж от Италия известен наш писател описа как след като се накъркали с "Кока-кола", банда морски пехотинци от Щатите изпотрошили витрините в бара, после вилнеели в близкото паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми-проститутки, отказали да им платят, а като венец на всички тез магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували Божията майка.

Струва ми се, оттогаз - от ония славни времена на идеологическа война със световния империализъм, е и първият рекорд в "Книгата на Гинес" за най-дългобойно плюене. Рекордьорът - американски морски пехотинец, изстрелял дъвката си на петдесет и два фута разстояние, наши към шестнайсет метра, както пресмятахме тогава. Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда, но като се вземе предвид че момчето бе едва в шести клас и животът тепърва се отваряше пред него, независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в таз супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.

И човекът естествено се амбицира. Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците, въртяхме пумпал и брулехме недозрелите сливи афъзки и кайсиите в чуждите градини, той не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната къщурка, тоест - обстрелваше с плюнки дзифт калкана на съседите.

В ония години асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с лети на място бетонни плочи, но дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица, зад Панаира, и ние влачехме оттам цели топове от таз миризлива чернилка за нашето момче.

Пак тогава се появиха оригиналните лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земеделецо, сега му е времето!" и "Във всеки дом - говедо!!!" Общинската управа се беше заела здраво с разкрасяването на града. Из кривите тесни улици бръмчаха товарни молотовки (камиони от "Завод имени Молотова") с монтирани отзад кокетни кафези и пловдивчани се носехме като ято пилци по линиите на градския транспорт. В Цар Симеоновата градска градина, например, гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб. (Лирическо отклонение: ходехме да правим скомина на музикантите духачи. Ръфаш лимон пред наперените фатмаци, докато от флигорните потече слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с буриите. Ей на това му се вика скомина...)

Артистични хора бяха тогавашните общинари; нацвъкали бяха червени, сини и зелени емайлирани табелки с интересни надписи, като "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителна мисъл, да речем: "Плюенето по тротоара е признак на ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното "Храченето - абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да допълнят: "Стреля се на месо!"

Как гостът на Пловдив пред тия чудесии да не помисли, че тук основен кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи. А не беше тъй. Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече, ни по-малко от жителите на който и да било град на планетата. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, именно - "от социалистически тип", нищо, че Пловдив винаги си е бил неделима част от архаичната представа за миризливия Ориент - красиво бунище, боклукчийска кофа, един вонлив кенеф. И тогава ние, децата, се къпехме в същата Марица сред нечистотиите, доплували чак от хартиената фабрика в Белово, отходните канали на Пазарджик и фекалиите на дузина села.

Дойде моментът да напиша за Цариградски. Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с гърбушкото Мильо - романтичният официален любовник на позастарелите местни актриси, известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, вечно ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря и още половин рота по-малко известни любимци на пловдивската бохема. Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и в най-страшните жеги неизменно в жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до коленете и туристически обуща, с широкопола платнена шапка, небрежно метната на гърба, и провесен на врата портативен радиоапарат "Ехо" - чудо на българската соц.електроника, което хващаше две плюс една станции криво-ляво на средни вълни и стабилно единственото Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

Цариградски за мен и днес е особена версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, сдържан и доброжелателен, тоя рядък, много специален човек обикаляше големите улици да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните табелки бе посадила по тротоарите край автобусните спирки едри чугунени цилиндри, около метър високи, които бяха именно въпросните плювалници. От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадък и цинкова кофа за хлорната вар. Имат много здраве от мен ония, дето смятат, че почистването на плювалници е неприятна участ: бих ги посъветвал да погледнат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма гадна работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

Не съм чул някой да му се подиграва. И най-лютите подигравки са замирали в респект пред благородната фигура на тоя ветеран от сраженията с хорската мръсотия. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Минувачите спираха да погледнат и те как специалистът си върши работата. Той изваждаше от тъмнозеленото фургонче чифт яркооранжеви гумени ръкавици, нанизваше ги до лактите и след като изсипеше отпадъците, ловко минаваше плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена с хлорна вар.

Къде се изгуби тая рядка птица?... Знам историята на неговата смърт. Тя е толкова романтична, колкото е вероятно и целият му живот... Но обърна ли се към детството си, той е все там - строг, благороден и дружелюбен. Трополят копитата на коня, меко се полюшва фургончето, писука транзисторното радио на гърдите му; чувам някогашен шлагер: "Бона сера, сеньорита, бона сера" (Добър вечер, госпожо, добър вечер!), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико - чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела".

Понякога си мисля, че детството е приказен сън. В тоя сън има чудовища и вещици, разбира се, но има и добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава тоя живот. Загине ли у мен това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм - то ще е и моят край.

Навярно вече се питате: а какво стана с онова приятелче от някогашния шести "а" на училище "Сашо Димитров" до старата болница. Милият, той тренираше почти две години с надеждата да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра далечина и вече в края на осми клас, когато строени, къпани и подстригани високо, чакахме тържествено да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, ми пошепна само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не мога повече. Това са ми възможностите. Ама не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да пазя тайната... Сега, след почти четиридесет години, мисля си: и момчешките тайни имат давност. Достатъчно съм стискал зъби с тая срамна за истинския мъж тайна!

Ето, казах ви я и чувствам как ми олеква... Какво пък, може тоя приятел и да не е видял името си със златни букви в историята на световния спорт, но за мен и за ония, дето го познаваха, той си остава Най-добрият плювач на Балканския полуостров. А за да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо весело.

В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, съседът на моя приятел получил някакви пари от наследство и според предписанията на общинската управа извикал майстори да измажат отвън фасадата на тухлената къща. Измазали я майсторите отпред и отстрани без проблеми. Когато почнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се ронел, не щял да се задържи. Гледали те, чудили се какво е туй чудо, па накрая си дигнали чукалата. Задната стена подир двегодишните усилни тренировки на моя амбициозен приятел била импрегнирана от асфалтовите плювки. "Па то няма нужда от хоросан - отсякъл техникът, - цялата сграда при едно земетресение ще се срути барабар с комина и стълбището, обаче ей тая стена няма да падне!"

Който не вярва, може да провери. Сред новопостроените пет- и повечеетажни замъци, точно на адрес "Пещерско шосе" № 34 се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапе не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето и да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус и ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

Междувременно тия дни един бандит, дето не си знаеше парите, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено го съпроводиха с духовата музика на гарнизона до хубавото гробище край шосето за Рогош.

 

Връзки

Оценка за Статия

Средна Оценка: 5
Гласа: 5


Моля, използвайте допълнението и гласувайте за тази статия:

Отличен
Много Добър
Добър
Среден
Слаб


Запази


Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Re: Плюещият (разказ) (Оценка: 1)
от irini в 19 07 2006 в 12:21 BG
(Информация за Потребител | Изпращане на Съобщение | Дневник) http://pehliova.wordpress.com
Хе-хе, много забавно. Благодаря на автора :))


[ Отговорете на Това ]


Re: Плюещият (разказ) (Оценка: 1)
от Truden в 19 07 2006 в 12:24 BG
(Информация за Потребител | Изпращане на Съобщение | Дневник) http://truden.truden.com/
Отключи ми вратичката с детските спомени.
Много Благодаря :-)


[ Отговорете на Това ]


Re: Плюещият (разказ) (Оценка: 1)
от planinara в 19 07 2006 в 18:55 BG
(Информация за Потребител | Изпращане на Съобщение)
Толкова свеж и така увлекателно поднесен разказ отдавна не съм чул! Искаме още!


[ Отговорете на Това ]


Re: Плюещият (разказ) (Оценка: 0)
от иво в 30 05 2007 в 15:58 BG
(Информация за Потребител | Изпращане на Съобщение)
Само едно напомняне - ако не се лъжа, стихът "сей земеделецо, днес му е времето, хвърляй добри семена" е от българската литературна класика (не мога да кажа автора).


[ Отговорете на Това ]