Здравейте мили дечица!
Ето го и петнайстото издание на Приказката за Градината.
В това декемврийско издание ще ви разкажа за непознатото Добро, чието рождение празнуваме на днешния и утрешен ден.

***

Било 25 Декември и всички селяни друсали хоро на мегдана за рождения ден на Бог.
Понеже е казано, че където двама или трима си говорят за Него, Той е там между тях, Бог естествено бил на мегдана, между селяните, маскиран разбира се като човек.

Като спряло хорото, Бог се провикнал:
"Ехе-е-ей, селяне, черпя всички по едно пиене и две кебапчета... няколко пъти."
Селяните мигом се събрали около Бог да му благодарят, а той решил да отвори раздумка за себе си.
"Вие като празнувате рождеството Божие, знаете ли нещо за Бог?" - подхванал той.
И заваляли мнения:

"Бог е строг, но справедлив. Той ще унищожи от лицето на земята всички неверници и грешници и ще ги хвърли в огнения пъкъл."
"Бог е милостив към грешниците - отсякъл друг - той ще прости на всички, защото всички сме негови чеда."
"Бог не го е грижа за дребните нещица. Той обича виното и веселбите"
"Бог обича работливите и умножава богатството им, и мрази мързеливите."
"Бог не обича богатите и е казал, че по-скоро корабно въже ще мине през иглено ухо, отколкото богаташ да влезе в рая." - отсякъл бедняка на селото.
"Бог не иска да имаме други кумири освен Него, а вие си имате Бойко Борисов" -изкритикувал безпартийният селянин.
"....!?"
"WTF"

"Добре, добре - прекъснал неловкото положение Бог. - Не съм знаел, че сте толкова вярващи в това село. Кръчмарю, я раздай по още едно пиене"

"Аз не съм вярващ, ама бих гаврътнал още едно" -обадил се изотзад един селянин.
"А! Че как така не вярваш? А и що чиниш на празника, ако не вярваш в Бог?" - зачудил се Бог
"Всички обичат празниците, а и виното не мирише на вяра в Бог, а по-скоро на надежда за по-добро - отговорил селския атеист и забил погледа си в Бог - Ти като черпиш за Бог, знаеш ли какво той е сторил за човеците? Знаеш ли колко войни са водени за твоя Бог? Знаеш ли колко майки е разплакал кръвожадния ти Бог. Знаеш ли колко заблуди е посял и колко още сее?..."

"Чакай, чакай - прекъснал го Бог - Ти не вярваш, че има Бог, или вярваш, че има толкова лош Бог?"
"Няма Бог! - отсякъл атеиста на селото - Защото ако го имаше, нямаше да съществува всичката злина по земята." - и гаврътнал чашата с люта ракия.

Учудена, размишляваща тишина се спуснала над празнуващите селяни.
Тих въпрос я отметнал - "А ти като черпиш за Бог, що знаеш за Него?"

"Аз ли що знам за Бог?" - печелейки време, повторил въпроса Бог. За толкова време в красотата на Градината, Той бил забравил Себе Си.
"Аз мисля, че Бог е непознатото Добро - продължил Той - Когато го описвате или си го представяте, вие го правите с доброто, което имате в себе си. Затова и Бог прилича на вашето "добро". А ако доброто във вас е недостатъчно, за да освети живота ви, казвате, че няма такова Добро (Бог)."

Нова тишина се спуснала над мегдана и само цвърчащите кебапчета недобронамерено се опитвали да отвлекат добронамереното желание на селяните да разберат думите на Бог.

- - -

Мили дечица, ако имате онова непознатото вътре във вас, вие не трябва да се опитвате да го разберете.
Трябва да го усещате като Себе Си.
И да го празнувате всекидневно.

Дико беше потънал до гуша в лайна.
Буквално.
И ако дворният клозет на родната му къща в Дренково бе по-дълбок, отдавна щеше да се е налапал с лайната на цялата си рода.
Опипа гредата пред себе си. Не изглеждаше прогнила. Надигна се, прихвана я здраво с хлъзгавите си ръце и хоп, метна се по корем върху нея и повърна.

Душ.
Големият варел със слънчева вода бе предвидливо поставен до клозета.
Не от опасения, разбира се.
Щото преди тридесет години гредите на клозетния под са били пропити не с пикня и ляйняни изпарения а с ароматна смола.
Било е клозет за чудо и приказ.
Със сандъче за вестници и метличка в ъгъла.

На последното сапунисване водата свърши.
Изтри сапуна от себе си и се метна в лехата с мерудия.
Гол.
Изпразни дезодоранта, изплакна се на чешмата и легна на плочника пред къщата.
Нямаше как да знае дали миризмата е изчезнала.
Трябваше някой друг да му каже, но в обезлюденото село имаше само един луд, който миришеше на клозет и без да е падал в него.

Смееше се.

„Любовта, татковото е на село.“
С тези думи преди седем години баща му довърши бутилката с ракия.
Първата чашка бе за политиката, последната за любовта.
На село...
Точно тези бащини думи го бяха накарали да пропътува рано сутринта дългите километри от града до родното село.

Смееше се през сълзи.

***
Какво по дяволите…!?
Стан се дръпна от клавиатурата с погнусено втренчен поглед в монитора на компютъра си.
Трябваше да пише разказ за любовта.
Рози, детелини, червено, бяло, черно... малко златно жълто...
К‘во е това лайняно начало!?

„Любовта, татковото , е като безлюдно село. Далеч от хорски погледи, желания и страсти.“
Това беше краят на онзи разговор.
Не, не...
Имаше и още нещо.
„Тиха и празна, като аромата, носещ изплъзващ ни се приятен спомен за детство.“
Нещо такова беше.
Стан погали клавиатурата на компютъра.

***
Дико се изправи и погледна към клозета.
Малка къщичка с прогнил под и лайна до гуша.
Вън от него, празно и тихо село.

Снимка от www.ilovedesign.com

Здравейте, мили дечица.
Усещам как някои от вас вече се притесняват, че доста дълго време се задържахме на тринайстата серия.
Няма да казвам "затова бързам да ви разкажа четиринайстата", щото хич не съм се разбързил, но ето че й дойде времето и на нея.

В това изсмиване, мили дечица, ще ви разкажа не за Бог, а за това как Бог създал човека (и жената).

Цялата тази история е малко пообъркана от предишните изсмивачи, и дори в най-добре изсмяната книга Библията, истината стои захлупена между две страници.
Хайде да погледнем какво пише на първата страничка.

Захванал се Бог за работа и създал небето, земята, водата, горите, животните и там каквото решил че е нужно на този свят и най-накрая решил, че на света му трябва и човек.
И създал Бог човека.
По свой образ и подобие го създал.
Мъж и жена го(ги) създал.

Битие 1:27 и Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.

Да ама на втората страничка всичко започва отначало.
Поне за човека, щото Бог изведнъж решил да го направи от кал, а от реброто му да направи жената.
Така истината за човека (и жената) остава някъде между божието подобие от първата страничка и калта във втората.
Точно заради тази неяснота, изсмивачът Моисей, макар да бил много смешен, не получил благоволение свише и не можал да се възнесе с тялото си при Бог.
По късно архангел Михали е трябвало да води битка с дявола за моисеевото тяло, но се провалил и напсувал дявола с думите "Господ да те смъмри" (Юда 1:9), което е и една от първите официално записани псувни.
Ама нека се върнем на истината между двете залепнали странички.

Истината мили дечица, никога не е кална.
Много често тя е оцапана с кал, и това не е нарочно, а е от неразбиране или простотия.
Ето сега ще изчегъртаме калта, за да видим истинското лице на човека.

Почваме.

Седял си Бог сам със себе си и си мислил:
"За какво ми е да ме има, като съм сам? И не само съм сам, а и сам себе си не познавам, щото няма в какво да се огледам"

Не-е-е... не си мислете за огледало.
То е измислено след жената.
Преди да е имало огледало, хората са се познавали в делата си.
Направи нещо човекът или жената и си мисли: "Е-е-е, това беше добро дело" или "Леле-е-е, каква гадина съм!"
И като оглеждал делата си, човек си казвал: "Абе не съм чак толкова лош" или "Абсолютен простак съм"
И така човек опознавал себе си.
Сега вече не е точно така.

Та и Бог точно това си мислел, че като не върши нещо, няма как да разбере що за Бог е.
И ето ти Сътворението-о-о...
И вижте само как Бог казвал за всичко "Това е добро".
Демек "Добър Бог Съм".
Нарцисизмът датира от по-късни времена, така че не можем да обвиним Бог в тази слабост.

Както и да е...
Добър, лош - друг си нямаме, така че трябва да си го харесваме.
Иначе не ви остава нищо друго, освен да харесвате само себе си, а това си е вече чиста проба нарцисизъм.
("Чиста проба" не значи, че някой пробва да е нарцисист, а че е пробван (от всякъде) нарцисист)

Та да се върнем на приказката...
Мечтаел си Бог и почнал да твори в мечтите си.
Създал небе, земя, вода, животни и всичко останало, но в мечтата му го нямало него-о-о.
Тогава Бог решил да направи човека по свой образ и подобие, за да присъства и той в мечтата си (чрез човека) и да й се радва-а-а.
И понеже Бог не знаел дали е мъжки ли женски (щото още не се познавал добре), решил да направи човека мъж и жена.

После решил да си почине от мечтите и направил седмия ден, в който нищо да не прави, изключително и мечтане.

На другият ден (след седмия) Бог видял, че човекът в мечтите му е жив само за него, но не и за себе си, и решил да го направи от материя (кал), да му вдъхне от своя си живот и да го направи жива душа в живо тяло.
Така и направил, но естествено направил само едно тяло, което било мъжко-о-о.
Защо мъжко ли?
Има няколко теории. Ето ви едната.

Предполага се, че след като завършил тялото, Бог го огледал критично, подхвърляйки в ръката си едно парченце кал.
Доволен от произведението си, Бог се навел да му вдъхне живот, ама усетил парченцето кал в ръката си и къд-къде, лепнал го между краката му.
По някаква ирония, последното, което Бог сложил е първото за което човекът се сеща.

И тук идва най-важното в приказката, мили дечица.
Човекът бил създаден и оживе-е-е-н.
И Бог си казал: "Прилича на мен освен по калта, но най-много си приличаме по това, че сме сами. Трябва да му създам приятели за помощници".
И Бог създал животните-е-е.
Прекарал ги пред него и му казал: "Ето ти приятелите. Дай им имена."
Човекът им давал имена и ги приемал за помощници.
Точно от тази случка идва мъдрата поговорката, че с какъвто се събереш такъв ставаш.
Първото доказателство за тази мъдрост се случило няколко дни по-късно, когато Ева, която взела от човека не само реброто но и приятелите му, ползвала помощта на змията в едно съдбоносно за човечеството решение.

Сега вече разбирате, че във всеки човек има по едно животно (може и няколко) за помощник.
И когато правят нещо, човеците го правят с вълчи апетит, със змийска лукавост, с крокодилска кръвожадност, с маймунско безобразие и прочие животински помощници.
Човек е много слабо същество и ако го няма животното в него, той се обезличава.
Тогава като се погледне в огледалото човекът (или жената) си казва: "Така съм се обезличил(а), че в огледалото няма нищо" и веднага изкарва животното от себе си, което му дава лице.

След като животното (в случая змията) помогнало във вземането на първото (съдбоносно) решение, то продължило да бъде първо лице, не само в огледалото, но и във всички следващи човешки решения-я-я.

Понякога (но много рядко), човек проглежда, че в огледалото не е той а някакво животно, и се чуди как да се преолицетвори.
Почти никога (най-често), човек се не сеща, че само ако изгони животното от себе си ще стане онзи, който е бил преди да приеме животинското. А какво е било тогава? - кал и Бог. Изчегъртваш калта и какво остава? -Бо-о-о-г!

Така, че мили дечица, изгонете животното от себе си, изчегъртайте калта и ще остане Онова, за което се разказва в тази вечна приказка.
Как да го изгоните ли?
Не му слугувайте! (Не го хранете, не го пойте, не го хвалете и т.н и т.н.)

Така-а-а...
Ето, че разлепихме двете странички, между които беше скрита окаляната истина.
Ако намерите други такива залепнали странички, питайте, мили дечица.
С питане не само до Цариград се стига.

Приказката продължава, милички мои.

Славей с разкъсана гръд.
Пее кръвта.
Живот за гнездото на ястреба.

Здравейте, Мили Дечица!
Днешното продължение на приказката ще бъде за най-най-малките ми Приятели.
И за Бог, естествено.
Аз знам, че много от вас са питали майките и бащите си за Бог.
Да де... Не защото не знаете, а за да ги изпитате.
Или по-скоро да си поиграете с мама и тате на въпроси и отговори.
Хе-хе...
Много са смешни отговорите на възрастните, нали.
Колкото по-възрастен, толкова по-смешно.
„Бог, бабиното, е един мноооого стар белобрад дядо, който живее на небето”
или
„Бог, маминото, е ДУХ. Какво е Дух ли? Ми как да ти кажа... ДУХ.”
А сега де…
Ама никое добро дете не се смее (гласно) на тези обяснения.
Защото децата обичат (с голямо „О”) всички свои близки и не искат да ги наранят със смеха си.

Децата знаят какво е Бог, ама искат да си го обяснят с думички, и понеже вярват на думите на големите те винаги се обръщат към тях, когато им потрябва думичка или значение.

Ако питате мен, Мили Дечица, ще ви кажа:
Никога, ама НИКОГА не ползвайте думичка за Бог.

Вие най-добре знаете, че една игра може да има име, но никога не може да бъде разказана.
Играта трябва да се играе и едва тогава можем да я уестим.
Защото играта ни се разказва сама, докато я играем.
(Възрастните много добре го знаят и точно за това казват „Разказа ни се играта”)

Така е и с Бог.
Трябва да се приема като игра.
Ама не да казвате „Ще играем на Бог”, щото да играеш на нещо не е истинско.
Истинското е да играеш с нещо.
Да играеш на войници не е като да играеш с войници, а?
Аааааа...
Едно е да се правиш на войник, а съвсем друго е да играеш с ИСТИНСКИ войник.

Значи Бог е нещо като игра.
Играта никой не я вижда, нали?
Виждат се само тези които играят и колкото по-хубаво играят, толкова по-хубава е играта.
И колкото повече обичаме една игра, толкова по-ни е добре в нея и не ни се иска да се приберем в къщи, в тези малки стаи, пълни с глупави играчки и джунджурийки за възрастни.

Играта е най-ама НАЙ-хубавото нещо.
Така е и с Бог.
Той е НАЙ-НАЙ-НАЙ-Хубавото нещо от всички неща на този свят.
Защото е НАЙ-НАЙ-НАЙ-Хубавата игра в целия свят за всички времена.
Ама нали се разбрахме, никога да не казвате „Хайде да играем на Бог”.
Казвайте „Хайде да играем с Бог”.
Не, не!
И това не казвайте.
Само си го помислете.
Даже ако не си го помислите ще е най-добре.
Направо започвайте играта.
Как се играе ли?
Е, хайде сега...
Това не е въпрос на малко дете.
Децата не питат как да играят.

И никога повече не питайте възрастните какво е Бог.
Те не знаят, но не се сещат да попитат вас.
А и нямат време дори за най-хубавото нещо на този свят, играта.

А аз трябва да свършвам с това продължение на приказката, щото да остане малко време и за игра.

Играта продължава, Мили Дечица.