Щом царствена по пътя отминаваш,
тополите се кланят до земята,
цветята във градините ухаят
и въздухът се пълни с луд копнеж
по едрите звезди над Фамагуста,
по острови полинезийски,
по смуглата бразилска нощ.
И няма нищо в тоя миг по-важно,
по-съдбовно
от гъвкавата ти походка
на млада самка, диреща си мъж.
И аз - наред със другите мъже злочест,
усещам как очите ми изтичат,
ръцете ми протягат се като криле
и падам от стрелата ти сразен под Троя.
Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула, тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове!
Гъста и влажна, черна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, а виси в слънчевите окръжности на прожекторите. И наистина, така театрално виси…
Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който крие ушите си в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда.
Студено е. Мъгли, като прежда, висят над коловозите. Нощ е. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници очакват нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Един човек се е подпрял с гръб върху стъклената будка, където в обикновено време се продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, моя скъп, свиден прозорец, - и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка „Емва” и се опитвам да пиша. Но химикалката ми пише зелено и аз си мисля: „А защо пише така тази химикалка!” Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.
„Трябва да пиша” – казвам си аз. И човекът отново и отново се обляга с гръб върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, аз отново и отново си казвам: „Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено?” И в това лицемерно колебание между настоящето и миналото, когато атмосферата е осезаема в мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще направи по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал да пиша разказ, а не зная как да го започна, - аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.
Но човекът се е подпрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. Наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустялата гара неестествено крие лицето си в огромния черен кожух и се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има или не. Но наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него.
Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.
- Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Лек облак топъл въздух, превърнал се в пара, полита към светлината на прожекторите и ги обвива с меките си пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен – върху масата, на пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, твърде добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на моя скъп прозорец – всичко, всичко се е изпълнило с листове хартия. Това са изписани и полуизписани, но непременно задраскани листове: листовете, които съм изписал през живота си. Виждам няколко, смачкани в момент на гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя милиционерът. Той ме гледа някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
- Студено е.
- Защо? – гледам го аз. – Нима и на теб, с този огромен агнешки кожух, ти е студено! Кажи ми, моля ти се.
- Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара и бавно отлита нагоре към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както си беше и преди. Аз продължавам да стоя в моя уютен дом, върху мекото кресло, пред масата, отрупана с листове…
Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той гледа умно и изпитателно. Аз така се увлякох в желанието си да свържа двойка епитети със съюза „и”, че в изблик на просветление написах „Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…”
- Да, студено е. Такава зима… - въздъхна за втори път милиционерът.
Стана ми интересен този милиционер и аз за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.
„Милиционерът някога беше човек от село. Човек-селянин беше той. Никога не можеше да забрави това. Понякога, в студените зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къща, разположена сред безкрайното пшеничено поле. Сред топлина. Потънала в слънце и топлина.
Веднъж майката каза „Тръгваме!” и момчето със сините очи уплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха. Градът сивееше и ги очакваше в маранята, сериозен и неизвестен.”
…Това беше първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и аз побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.
„Пред Нова година – някога – клаха прасе. Дойде един касапин с един голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на всички наоколо здраво да държат прасето, скочи върху корема на прасето и направи нещо с ножа. А момчето със сините очи легна върху земята и плачеше с всички сили.”
…Докато пишех, аз съвсем наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно - всъщност аз имах предвид себе си, а не милиционера. Това наистина се беше случило.
Като си казах, че не трябва да забравям моя човек, аз продължих нататък:
„Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…”
В този момент настана оживление сред групичката нетърпеливо очакващи закъснелия влак, който трябваше да пристигне в 0,33 от града Д. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:
- Влакът закъсня.
Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено… Също като някакъв театър. Всички бяха порозовели от студа и все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак. За да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше като че ли за завеса, която се отдръпва под напора на светлината от двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!
И така, остана ми надеждата за моя човек. Въздъхвайки, аз се обърнах очаквателно към него, но с ужас забелязах, че той не правеше абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Моят човек имаше големи и спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки и бледи устни. Името му все още не знаех, но знаех, че му е студено, въпреки че той не беше проронил нито звук досега, нито път трепереше. Милиционерът дойде до него и го раздруса.
- Заспал си – каза му загрижено той.
- Да – каза моят човек и аз видях как от тънките му устни изскочи бяло облаче.
- Влакът закъснява вече осем минути – подхвана разговор милиционерът, защото му беше омръзнало да мълчи и да си спомня.
- А кога ще дойде?
- Осем минути – намръщи се милиционерът, - при този кучешки студ…
Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, започнаха да си отиват един подир друг. Редицата им постепенно се стопи в мъглата заедно с последния от тях, който носеше огромен куфар и шарена селска торба. Той се кълчеше смешно, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.
Чакалнята също се беше опразнила, защото всички се бяха завърнали по домовете си. В този час те може би вече стояха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците; или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомените си. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.
Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи хора, но това ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че те са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят край жените си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.
- Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ.
Човекът, който все още стоеше опрян с гърба си върху обкичената будка, отвърна тихо:
- Не зная.
- Не й харесваш, нали!
Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото… думите му бяха находка и за самия мен. Той имаше предвид някоя жена, някое момиче, и това беше поетично. Особено в такъв момент!
Съвсем реално усетих, че на мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След половин час отново седях пред масата. Моят уютен стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като хубава игра.
Младият човек (този, когото наричам Моя човек), който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, - си спомни. Спомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници.
…Видя гора. Вървят двамата: той и Ник – по пътечката. С два автомата, на пост. И Ник казва замечтано: „Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме в средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Бяла, бяла, бяла… бяла”. Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.
„Ти какво би направил, Климе?” – пита Ник.
Клим отговаря спокойно: „Нищо. Нищо не бих направил”.
Двамата вървят бавно, очите им се взират в тъмнината – там, където са корените на храстите и корените на огромните дървета. „Аз не съм спал с момиче” – признава си неочаквано Ник.
„Добре” – казва Клим.
- Десет минути закъснение – намръщено се обади милиционерът. Той беше обиколил вече няколко пъти около гарата; докато обикаляше, вслушваше се в звука на скърцащите си обуща и си философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен…
- Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чу-у-уден народ са, ти казвам. При нас, на село, едно време имаше една… - И той разправи всичко, което помнеше от едно време. Накрая спомена и за мъгливата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна страшния престъпник, с една дума – когато му изгуби дирите.
А Клим – човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: „Такава загубена нощ!” Тогава Клим отвръща: „Не! Не се отчайвай, Ник. Нищо не е изгубено. Само че ти си в лошо настроение днес. Но ще ти мине, повярвай ми!"
Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Взират се в околната тъмнина – сред храстите, зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: „Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…”
След „интересно” следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята. Разбира се, Клим не може да види това, но всичко си го представя точно така. Малко по-късно и Клим притиска лицето си към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
- Студено е! – каза младият човек, опрял гръб върху разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва – би трябвало, да пристигне в 0,33. Но… кой може да се сърди на нощните влакове!
Горе, застанал зад моя скъп, свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря. „Боже! Клим, ти си бил добър човек”. Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните празници за един човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това – закъсняващ влак! Но аз, въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне от спомените си, или – не! – да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата…
- Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки напред. Огромният черен кожух се повлече бавно и тържествено. „Много е студено” – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си – но не прасето, нито жената, а – престъпника… Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и удовлетворение от преодоляването на безбройните неприятности на живота.
Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот, една мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак – движи се.
…Изпитвам непреодолимо желание да заговоря с моя герой, но той ме изпреварва.
- Аз си отивам – каза Клим.
Милиционерът почака да се свърши споменът му и чак след дълго мълчание каза:
- Добре.
И то беше казано простичко и наивно, като че ли от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика подир отдалечаващия се Клим:
- И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жените трябва да се държат здраво.
От устата му изскочи огромен бял облак и се устреми като балон нагоре, към светлината на двата прожектора…
…А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, но непременно задраскани листове – листовете, които съм писал през живота си – и си казвам: „Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество”.
София, Януари 1968 година
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН
Тоя разказ ми отвори, според мое вътрешно убеждение, голямата обкована със златни гвоздеи сребърна порта на някогашния вестник „Народна култура”. Тоя разказ ме отведе в света на българската поезия и проза – първо при ироничния Климент Цачев, после при Йордан Радичков, който по онова време (1969 г.) беше някакъв литературен консултант или сътрудник във вестника на СБП "Литературен фронт", писател, тъкмо нашумял с пиесата "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети и образи от Северозападна България.
Помня мнението на тоя човек, който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихна учтиво и рече: „Звучи ми като река през полето, която току изчезне в пясъците и после се появява на най-неочаквано място”… И след още няколко такива приказки – угрижен, с нотка на съжаление: „Не мога да го пусна за печат… сега. Сега не му е моментът. Ще те съсипят… Изчакай. Ще му дойде времето…”
Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като народ, като нация, обрулена, изтерзана, облъскана от „Вятъра на промяната” (Имаше песен на "Дийп Пърпъл", която стана култова мелодия дори преди песента "Лет ит бий" на "Бийтълс", символ за падането на табутата, имам предвид.).
Разказът на мен лично ми напомня Френския културен център "Бобур" в сърцето на Париж... с цялата си изнесена навън арматура: входящи ел.кабели, тръби и изходящи инсталации за аспирацията и отпадъчните води, изнесени на показ, съставящи част от фасадата и на тая (пак ще употребя думата!) култова сграда относно съвременния homo sapiens или по-точно казано – homo ludens. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до розовеещата с нежната си леко слизеста ципа пулсираща мантия на божественото у всички нас.
...Защото се отнася до продукт на духа с такава безусловност, че за възприемането му не ни е потребно нито дори да знаем да пишем и четем; за един роман в картини, за филм, при който с изключение на въведенията можем напълно да се откажем от словото, от "заглавие", от легенди и просто да се насочим само към съзерцанието, това е решително предимство, когато тези преднамерено заимствани от художника разяснения - впрочем съвсем прости поетични изказвания - се разбират, с тях, така да се каже, веднага и по-добре ще имаме "ясна представа". Следователно словото на американеца Уитмън на немски звучи така: "Виж, аз не поднасям проповеди, нито някакво дребно подаяние. Когато давам, давам самия себе си". И редовете на французина Ролан означават: "Радости и страдания, шеги, хуморески, изкушения и лудории, плява и сено, смокини и вино, зелени и сладки плодове, безразсъдства, рози и шипки, неща, които аз виждам, чета, узнавам, които притежавам и обичам".*
На една жена умираше мъжът й,
с две думи казано - душа береше,
а тя бе млада,
тя цъфтеше
и при шивача беше ходила два пъти,
за да й вземе мерките,
да й приготви
една хем траурна и хем прилична рокля.
Не мога да понасям запуснати жени,
но тоя случай ми се струва показателен
и - Господи! - направо назидателен
за драмата на оня господин,
който - лежейки в брачното си ложе,
навярно си е мислел, че умре ли,
съпругата до него ще положи
живота си сред гробищни дантели.
И ето я...
За трети път тя при шивача тича
и на шивача позволява сам да я съблича,
за да й взема мерките по-точно,
естествено - съвсем непорочно.
И там,
в ателието -
останали самички
сред купчините блузки,
костюмчета, полички,
пред старото опушено блестящо огледало,
като видя шивачът това чудесно тяло,
обърка свойте мерки и свойте грижи сиви,
иглите и конците, шаблончетата криви
и спусна се,
извади
от дъното на скрина
една такава рокля -
пламтяща,
от коприна,
чак до петите дълга,
с дълбоко деколте...
* Томас Ман, "За себе си и за другите" - изд. "Захарий Стоянов", 2007, от "Поредица Шедьовър". Из "Предговор към "Часослов" на Мазерел" (1927).
Текстът "Червена рокля от коприна" се публикува тук повторно заради въведението и другите аксесоари към него (картинките, игривата мелодия на Леонард Коен). Бел.м., Jores.
Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да почнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил чист като дете, за да внушаваш толкова смирение и вяра в божественото у човека.
Андерсеновите приказки са простичко излети кристални сълзи от състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал - това е Ханс Кристиан Андерсен, Кралят на приказките. А сред най-красивите е историята за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 170 години... Ето моя си версия на тая приказка!
Живееше някога, преди години, в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам - понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика.
Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше.
Умирахме от удоволствие, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и ни се заканваше с пръст. Тогава почвахме да крещим: "Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото главата ти е крива и каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни стигне с тоя дървен крак. Човекът само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като нещо си мърмореше ядовито; вероятно ни е псувал на майка.
Раснахме свободни и диви като безпризорни. Джендемтепе, олющената държавна болница, пясъчните островчета по Марица, старите тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазета по едноетажните къщи, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1924-та или 1927-ма, овощните градини край шосето за Прослав и зеленчуковите пространства в тая част на покрайнините бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме люти момчешки сражения с момчетиите от съседните махали, пазехме зорко собствената си територия, та на някакъв възрастен човек ли ще правим метани! Респектираха ни единствено по-силните от нас, поизраснали и възмъжали батковци, и естествено - тежките шамари на бащите.
Към 1955-60-та тоя инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната, Македонската махала, обитаваше избена стаичка под стълбището, допълваше оскъдната инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех.
Понякога вечер, в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше фалшиво, нищо не се разбираше, пък и гласът му - глух и пресипнал, излизаше като из смачкана ръждива бурия. Какво добро да очакваш от човек с такъв глас!
По онова време от Родопите заприиждаха доста помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, покрай шосето за Куклен. Един такъв, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, от които по-голямата беше вече мома за женене: с крив нос и голяма уста с редки зъби, а по-малката, към 14-15-годишна - Гюлтен, направо си беше хубавица.
Пеехме пак по онова време цинична песничка:
Ходил ли си, бако на Луната?
Ебал ли си на попа дъщерята?
Бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
да видиш колко е тлъст...
Тая и други наши любими песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали.
Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава - със спукана глава. Биехме се с тукати, т.е. - с юмруци, с камъни, с тояги... Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянци й казват "прашка", пазарджиклии - "разпиналка") и се упражняваше да забива нож от десет крачки в някой дънер.
Тепето... Джендема*, или както го кръстиха благо-благо комунистите - "Младежки хълм", и до днес знам наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, по-едрите глогини, шипките, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат любовниците, изворчето, забранените места, дето с яка двуметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.
Лудницата и моргата с труповете за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прескачането през дувара с бетонирани в него натрошени стъкла от бутилки, за да влезем гратис в киносалона на болницата, да гледаме за кой ли път филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" с любимия ни актьор Радж Капур (индийска версия на Великия Чаплин) и любимата му Рита, оназ индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи, черни и сластни като нощта...
Такъв ни беше животът, такава - романтиката! Нямаше тайни за нас, момчетата от ония години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй - профилактично. Учехме се да бъдем мъже не по картинки и поучителни беседи от някакъв пансион за разплезени благородни девици.
В едва започващия да се изпълва с пришълци от околните села Пловдив обръщението към новопокръстените граждани "Мараба, селски!" или просто - "Кюнлия, Сельо! Чукундур" - бяха сред най-обидните прозвища...
Но Боже господи, когато по улицата се задаваше тая Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни и безобидни като агнета - нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се зад тарабите да я проследим на спокойствие, с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие.
Леле, каква хубавица беше Гюлтен!
В поделението зад Македонската махала всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки божи ден ечеше войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучаха танкове, военни машини и оръдия. Маршируваха ротите на път за градската баня. Марширувахме и ние успоредно с тях, мечтаехме да станем войници... Ала тая Гюлтен преобърна всичко.
Мнозина почнаха да се държат като отнесени, щом я видеха. И най-странното - сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето им беше срещу прозорчето на инвалида, сутрин или по всяко време на деня, когато хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше с очи на сокол. Усетихме и у него тая всеобща наша слабост, та го дебнехме ревниво, но той нищо не правеше.
Тя обаче сякаш само за него шеташе назад-напред из дворчето, кичеше се с розово венче, простираше прането, току влизаше и излизаше от къщи, все намираше нещо да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала розови, сини, бели и червени панделки по асмата, като че само за негова радост... Защо не ходеше на училище, не знам. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове, баща й бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите, а нея бяха оставили да шета вкъщи: да ги пере, да им готви, да ги посреща и изпраща.
Зашушукаха из махалата за тия двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите цинични жени. Покрай клюкарките почнаха и мъжете да се вглеждат, да се покашлят в кръчмата: "Абе, оня що все кисне като ударен от гръм на стълбата?! А малката пикла, какво толкоз му се кипри, какво като мряна все му играе пред зъркелите?!"
Стигнаха тез приказки до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. Пък на бакалина не му е все тая какво си шушукат хората, нали са мющерии - купуват, търговийката от туй зависи... И почнаха кавги в тихата като манастир доскоро къща, ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват...
Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния натовари багажа си на триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме... Много вода се изля оттогава.
Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат, махаленец от онез години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам: "Какво стана с оная, хубавелката бе..." "А-а, Гюлтен ли! - сети се веднага. - Омъжиха я за един от техните. Ама бегала, че много я млател."
"А Оловния? - викам. - С него какво стана?" "Тук някъде му е гробът" - рече. Тръгнахме да го търсим тоя гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името - Михо... Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! - подвикна ми. - Ела, ела!!!"
В чест на радетелите за Българска литература знатни госпожи и господа ценители на изкуството изобщо и на приказките за бедни в частност и в чест на прочие уважавани меценати и ценители на литературата в съвременна България, организатори на конкурси и надприказвания... с любов... с много любов и две солени капки омерзение!
В началото на по-миналия век, значи преди около двеста години в градчето Одензее, чието име ще рече на датски нещо като "селището край езерото", в бедна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, на което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчетиите на подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.
Горкият граф! Приживе толкова уважаван и ценен... Като го виждали да препуска насам-натам с буйния си кон или в каляска, обкръжен от весела и шумна компания, хората завистливо въздишали: "Ето на, какво значи да си роден в богат род!" Дали е бил щастлив негово високоблагородие не знам, но ако не бяха дъските, върху които лежали десетина часа бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в дупката... та, казвам, ако тия мизерни дъски с фъндъци лъскаво траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми, днес би се сетил, че такава птица някога е съществувала - яла, пила, препускала напред-назад с весела глъч!
И не само това, ами (още по-тъжно!) хората му завиждали, смятали, че е ужасно щастлив... А го споменаваме тоя почти неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач-обущар Ханс и неговата жена-перачка на чуждо бельо Мария. Виждате ли какви шегички си бие съдбата! Струва си да се замисли човек.
Да-а! Правилно се досещате... Наистина говорим за Ханс Кристиан Андерсен, най-прекрасния разказвач на приказки, моля ви се. Всички ние сме чели (някои от нас - със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме от радост, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно пате, а нещо разкошно - един красив лебед.
Ето такива ми ти работи!
И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпява, признава си, макар и на друго място: "Грозното патенце, това съм аз". Ще кажете: как така? Ето как...
Накратко, бъдещият световен автор на приказките за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, толкова мачкан, унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало да съгледат отрано блестящия му талант, че ако не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа - ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената на посредственост, ще мине през тресавището на общественото нехайство именно към даровитите деца на бедняците, ние никога нямаше да прочетем великолепните му приказки "Палечка", "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Малката кибритопродавачка", "Царкинята върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" или "Глупавият Ханс".
О! Никак не били глупави ония, дето го обявили за чудак, за луд, за наивник, за натрапник дори. Даже и когато станал известен, не престанали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. "Представяте ли си - възмущавали се некадърниците, - тоя Андерсен не разбира от литературно изкуство. Ами че той - ах, какво нахалство! - той изобщо... ама изобщо не пише според правилата."
Самият Ханс Кристиан - понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всички онез унижавани и оскърбявани, които наричат с измислената и любима на всеки лицемер и урод у нас думичка "народ", от малък се учел да вярва в себе си, бил състрадателен, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на лошите и злобните, а и да държи неотклонно посоката на своя талант, да запомня мизериите на тъпаците, за да опише как човек - въпреки простотията, завистта и злото, успява все пак да бъде божествен.
Кокалест и сух, висок... доста висок, той се извисявал над останалите деца и юноши, а дългите му кльощави ръце все стърчали от ръкавите на преправените стари бащини палта. Бил рус, дългокос и дългонос.
Да-а, на пръв поглед не бил красавец, пък и - прекалено стеснителен - кое ли момиче ще му обърне внимание!...
Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към утъпкания коловоз на бедняшката орис: бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан и да мечтае за известно (ама ей туууничко!) внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа от фабриката за сукно или - в най-добрия случай - шивач с многобройна клиентела като шивача Стегман, да речем. Да бъде уважаван като тоя Стегман, това му предричала премръзналата перачка на чуждо пране, госпожа майка му.
Детството на талантливия човек е много важна част от живота му. Нещастията - а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедните се запознават от невръстни, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото, огъващо се и готово с радост да поръждавява и гние желязо звънтяща и стройна стомана, от тая стомана, която служи за направа на рицарските шпаги.
Тук му е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиан, обущарския син, преди светът да го приеме в целия му блясък и величие. Ето имената на тия добри хора!
Педер Юнкер - разносвач на афиши.
Старият печатар Иверсен.
Композиторът Вайзе.
Италианският професор Сибони, приютил 14-годишния провинциалист у дома си в столицата Копенхаген.
Балетистът Дален и неговата съпруга - видна артистка.
Поетите Гулберг и Раабек.
Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
Пасторът Гутфелд.
Йонас Колин - директор на Кралския театър... Тоя Колин, наглед твърде суров, строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе.
Същият тоя външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва така искрено на успехите на поета - разказвач на приказки, никой не скърби повече от него заради огорченията, съпътстващи бъдещия писател. И нито веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел...
Понеже един книгоиздател не е склонен да рискува паричките си за таланта на някакъв си съвсем неизвестен автор, първата книга Андерсен издава на свои разноски, отделяйки от оскъдните си средства за препитание.
Мъките, уплахата, несвършващите унижения, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния нежен юноша в човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен, ужасно уязвим.
Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на красиви подли удари и клевети. Това продължава до физическата му смърт, за съжаление. Но - за разлика от България - мнозина известни творци на датската култура са близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат по всякакъв начин, подкрепят таланта му.
Пиша това, мили дечица-българчета, и сърцето ме боли... Помисляли ли сте някога колко талантливи мъже и жени са погребани в черната пръст, унижени и смачкани от неуморната жалка тълпа на посредствеността?
Да-а, "Грозното патенце" е оптимистична приказка за един талант в страната Дания. В нашата родна България обаче за съдбата на талантливите по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тая приказка и пишещият тия редове гледа като на особено лично послание от страна на тоя, роден преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и... дългонос скандинавец, защото това е приказка за Любовта, която е по-велика от неуважението и пренебрежението на преизпълнените от лакомия и егоизъм търбуси в копринени гащи на цветенца и хърбалички.
Знакът на отпадъците, на боклука
и на вторичните суровини
тия дни изненадващо ме плени,
когато в провинциалния европейски здрач
дочух от камината хладна яростен плач…
В мизерна стая, в мизерен квартал
живял клоун някой си, скромно живял.
Подир тътнежа на цирка тихо се връщал,
у дома си влизал, сам се прегръщал
и така всяка нощ сред дълбоката зима
шепнел екзотичното име на свойта любима.
Висял, значи, пред опушеното огледало
да разглежда муцуната си остаряла,
да подрежда и да рисува бръчици нежни
сякаш следи от безгрижен смях –
да не стреснат случайно, а да изглеждат
небрежно и безметежно
браздите от страх.
Навярно и край вас, зад панела бетонен,
и вътре у вас има сантиментален спомен
за цирк със дресьори и ловки атлети,
кокетки дами в оскъдно трико,
танцьори с пайети,
цигани с цигулки и тромпети,
тигри, лъвове, титани
и прочие животни и хулигани,
един крал на цирка с голямо „К”
и с всичките му там
финтифлюшки на славата:
т.е. официалности, любезности, еполети, конфети,
топовни гърмежи,
прощални и поздравителни салюти
сред гирлянди,
цигулки „Страдипревариус”,
балони,
тимпани,
пищялки,
захарен памук,
звънчета
и една ревла два реда преди вас,
която циври на глас
кой знае защо,
мама, която те прегръща, и – върхът на всичко,
на всичката отврат и бъркотия,
над всички тях –
клоунът, който произвежда порции смях.
Щом обаче публиката се разотиде,
светлините на рампата щом полека изстинат,
пазачът с мустаците огромни хлопва вратите железни
и последния тролей отнася очарованата публика
вдън гори тилилейски на големия глупав град,
а оня клоун във вехтичкия си балтон
бавно куцука към студения си дом.
И тога-а-а-ава внезапно от спомените,
от миналото в необозримия мрак,
сред януарския кучешки студ,
сред оцъклените локви
изящна и опасна, красива като жарава
Птицата Феникс внезапно се появява
и до такава степен е в състояние да те плени,
че да забравиш изобщо за вторичните суровини**.
* Стилизирано изображение на митичния феникс - фирмен знак на българско предприятие за събиране на вторични суровини, т.е. за събиране на боклук, меко казано: отпадъци.
Нещастната Алис е така развълнувана,
че от сълзите й къщата се наводни
и тенджерите гордо из хола дрейфуват
като кораба "Титаник" в Северните ширини.
Мъжът й Саркис не умее да плува
и се дави в най-новите си обувки...
Така му се пада, щом с друга танцувал е
и раздавал е снощи на друга целувки!
Ще поплаче добричката Алис, и пак ще й мине,
ще оттече океанът и къщата ще изсъхне пак;
само някой потомък ще се чуди подир години
на оставения върху тапетите допотопен знак.
Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде у мен и ме изпълват, изпълват като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и за останалите наоколо.
Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си – се издигам нагоре, над всички, над всичко и... пея.
Те не могат да се чуят. Чувствам ги някъде вътре у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Лошото е, че се появяват толкова рядко, а и живеенето изобщо е нещо, прекалено угрижено.
Когато умря Дино... една седмица подир това си наложих да бъда добър, много мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах от къщи. Опитах се никого да не безпокоя, светът да бъде доволен от мен. На тролейната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах нозете си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.
Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на определено място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си. А пътят ми не бе сложен: първо минаваше през телефонната кабинка вдясно от тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизам, вдигам телефона, набирам напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обажда: „Ало, кой е на телефона?” – казвам тихичко: „Смилете се, моля Ви, смилете се. Дино умря”.
В най-добрия случай чувах гласа на някой възрастен човечец: „Бог да го прости!” – но аз не съм набожен, не вярвам, че бог съществува, и такъв отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламката, за която се хваща удавникът, а ние знаем, че въпреки усилията му, той все пак ще се удави; но е тъй сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, дето го няма изобщо в света.
И тъй, хората до един (с изключение сегиз-тогиз на някое старче) ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха с нагли фразички, които трябваше да докажат колко не им пука за моята мъка, колко изобщо не ги интересува кой страда в тоя свят, псуваха ме дори. Звучните псувни съпровождаха моите мелодии в Пловдив от най-ранното ми детство.
На втората сутрин очевидно изперкал тип ми рече: „Вървете по дяволите с вашия мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго”.
На четвъртата сутрин женски глас унило запротестира: „Защо настоявате и ние да страдаме!? Оставете ме моля, имам две дечица…. Не ни безпокойте, моля ви. Достатъчно грижи си има всеки на тоя свят, достатъчно болка. Повече не безпокойте останалите хора, умолявам ви”...
И аз понасях върху гърба си тъгата по Дино. Вървях бавничко по тротоара с надвисналата над него мека и гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше тежко. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ми ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите хора.
А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха задъхани с мен по улицата, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си право в някоя локва, без да се извинят, без дори да ме забележат. Дотолкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел, сблъскваха се на някой остър ъгъл. Случваше се да ги погледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. Между другото, онова племе – адвокатите – от тези човешки неразбории смъква луди пари.
Повечето запъхтени и опиянени от своята, според тях – страхотна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофарите. Леките коли, камионите и автобусите със свистене и занасяне на колела върху влажния асфалт заковаваха метални муцуни насрещу им. Тези хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да пукне от завист. Да-а, повечето рискуваха очевидно живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви хора, вярваха, че има господ над главата им, поне Ангел Хранител е разперил широко красиви белоснежни крила, та не мислеха колко бързичко, колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой не мислеше за това, защо сме на тоя свят. Може би единственият бях аз. Виждах как цялото това множество с хилядите си усти и носове пъшка в тролея, мърмори или мрънка, докато чака да докарат вестниците сутрин, как бърза и как направо ще си строши стотиците хиляди нозе да препуска през живота, само и само да грабне трошица преди врабчетата. И защо тича това Многохилядно множество? Закъде изобщо се е забързало и запъхтяло!!!
Но тъгата по Дино не ми даваше време да мисля по-дълго за тези работи; тя ме принуждаваше да се страхувам.
Времето на моя живот разделих на две части: Слънчевата епоха до смъртта на Дино и Ерата на мъглите след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на този свят, Дино бил вече доста пораснал физически и някои плахо вече го наричали мъж. Той ме вземал в ръце, разглеждал ме като ревлива и крехка, много крехка и чуплива вещ... опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее криво-ляво раните от една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, Дино се отървал с някои драскотини по душата и с много-много спомени, които ми разказваше с голяма неохота понякога, подир страхотен хленч, настояване и фантастични обещания от моя страна да бъда верен и послушен син, такъв син, какъвто светът до този момент не е виждал. Та ето една от тия истории.
Взводът на Дино трябвало да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно, при това допълнително усилена, немска част. Започнали атаката късно вечерта край реката Драва и край селца с ей такива повтарящи се имена: Драва Чехи, Драва Соболч и Драва Полконя, с осем леки и две тежки картечници. Куршумите светели като златни потоци от новогодишни фойерверки.
Докато да направи първите си няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от тях се страхувал да не загине нелепо; в разгара на сражението обаче, когато наистина били тежко наранявани и убивани, страхът се изпарил. Да се чудиш как става това: как у плахия допреди миг човек се събужда разгневеният хищник, жаден за кръв, ненаситен да убива всеки, оказал се насреща му.
Дино се увлякъл напред, дори направил онова, което канцеларските плъхове в тила, ония тъпи плешиви канцеларисти с по две и три едри звездички на пагона отразяват с изплезен език в Историята чрез фразичката „пробив на локалния фронтови участък”. Нямаше да ме има, ако не бил онзи дяволски приклад на немската лека картечница "MG". Заблуден куршум ударил приклада и го превърнал на късчета, защото куршумът бил „дум-дум”, предназначен специално за трошене и раздробяване на човешки кости.
Така започнало продължителното отстъпление на Дино. Което външно никой и не подозирал. Било като изтрезняване след тежък запой.
Малката война се оказала не по-малко опасна. На три годинки, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж-завинаги от пикливите пеленки, умирисани на урина и бебешки фекалии във вид на зелена чорба, както и намерението веднъж-завинаги да престана да слушам как щели да ме изхвърлят от прозореца, колко досадно ревливо, подло ревливо същество съм. Значи, преживял съм този период на отчаяние от собствената си посредствена личност, докато Дино едвам преживял даматична форма на малария.
Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото с него рядко говорехме. И не че сме се страхували от нещо, а понеже обичахме живота in live.
Когато навърших моите първи десет години, Дино ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!
Дино срещна една хубава жена. Тя също го хареса, и необяснимо защо – двамата започнаха да странят от мен, отдалечаваха се в някоя горска местност да се любуват един на друг, да се прегръщат, целуват и галят сред песента на щурците и лекия полъх от пеперудени крилца.
Губеше ми се с нея по цели дни. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да потискам самолюбието си и му казах: или нея, или мен. Тогава, след като мълча два дена, за първи път ми спомена за мелодиите.
Когато бил с Нея (присъствието й винаги да съм бележел с голяма буква, негово щуро настояване, на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите го изпълвали целия като самотен параклис в планината, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нагоре-нагоре... все по-нависоко, като хлапе се радвал на глупости, моля ви се! – на цветовете на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облачето, което му изглеждало тъй очарователно пухкаво, на небето, което му се струвало бездънно, на земята, която му изглеждала хем необятна, хем майчински ласкава със своите птици, насекоми и животни в гъсталака. В такива моменти плачел от щастие.
Не зная, помъчих се да го разбера тогава, но докато ги виждах двамата заедно с мацката, бягах и аз по-далеч от тях и в някой закрит прашен ъгъл изплаквах пред мишленцата и бръмбарчетата си своето детско нещастие и самота.
За бъдещето почти не говорехме. Дино никога не каза: „Това ще направя”. Предпочиташе да върши нещо вместо да бъбри и да мечтае на глас. Спомням си как веднъж отидохме на лов...
Тръгнахме уж за зайци, но край пенлив кристално прозрачен ручей съзряхме нещо, което май беше хищник, и Дино предложи: „Значи, убиваме вълка. Свършваме и ние едно добро за тоя свят”. Съгласих се. Никой не беше ни учил как се трепе хищник, още повече – вълк. Тръгвам полека към вълка, като си придавам безразличие. Бях примамката и разбира се, беше ми адски нанагорно; а Дино трябваше да направи най-лесното: да стреля. Ала той трепереше, сякаш си преговаряше маларичните пристъпи.
После, противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. „Попаднали сме на пес” – усмихваше се Дино. Изразът на лицето му в оня момент: успокоен, лъчезарен, силен, мъжествено решителен. Това няма как да забравя.
Имаше и едно ловно куче. Двуцевката държеше окачена на стената в кухничката, а кучето – ирландски сетер вечно дреме под нея върху стара, залъскана кожа от червено яре. Към това куче Дино беше милостив: носеше му храна от работническия стол, решеше го с кокален гребен против кърлежи и го наричаше Джон. Джон беше отличен едър пилчар. Расов хубавец. Същински аристократ сред песовете-помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – бе тази, че никога не се заяждаше с крадливите цигани, с чуждите песове зад оградата, лаеше рядко с дрезгаво дебел глас и обикновено стоеше замислено и космато като Сократ.
И така, един ден Дино трябваше да умре. Почти всичките ни познати полекичка, деликатно го подсещаха, че му е време да ни напусне, тъй да се каже, да освободи мястото тук, на земята, за някой с набръчкана кожа, тъкмо изскочил от майчината си утроба дрисльо, утрешен юнак над юнаците, най-малкото – двуметров плешив тарикат с нагла усмивка на зурлата и по халка на всяко ухо. И той го направи кротко и тъжно, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му.
Събраха се хора. Настояваха да го погребем по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, обаче има природни и физически закони, които не се съобразяват с нашите чувства, нали! Тъй ми говореха хората наоколо, но аз не желаех да се разделя тъй бързичко с Дино.
Мина седмица. Той стана грозен и целият някак посивя. Тогава се уплаших от него и казах на хората, че е наистина дошло времето да го погребем. Хората го вдигнаха от хола, махнаха свещите, изчистиха восъка от пода и тавана и отидоха да го погребват, а аз всеки път, при събуждане от сънищата си, тръгвах подир скромната катафалка сам-самичък да го изпращам до старото градско гробище. Вървях в мъгливото и дъждовно печално време и се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изтекъл ден, с всяка отминала във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една сутрин се простих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни.
София, кв. Герена, Януари 1968 година
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Текстът е начало на цикъл от седем истории, писани между 1965-та и 1970-та. Сред тях е първият ми опит за разказ изобщо – „Крайпътен ресторант”, писан в Пловдив през лятото преди казармата. Виж, „Мелодиите на Дино” ми хрумна като атмосфера в полумрака на голямата читалня в двора на Софийския университет "Климент Охридски", но го писах не там, в уютната изискана атмосфера на библиотеката, а на най-проста паянтова маса, отрупана с лулите и кесиите рязан тютюн на Пешо от Кубрат, край редицата вмирисани обуща отсам вратата, докато Богдан от Перник - вторият от съквартирантите ми петокурсници, изпращаше приятелката си красивата Роси – интелигентна софиянка, с която се любеха три пъти седмично, което на нас, двамата с Пешо, ни бе известено от „График за ползване на квартирата”, прикован с кабарчета към вратата, вдясно от огледалото с парфюмите и самобръсначките на човека от Перник.
Късо казано, живеехме трима (четирима с Росинцето) в сутерена на улица „Георги Гачев” № 20, при едни дървени шопи общо за трийсет лева месечен наем. Славни времена! Шкембе-чорбата струваше 0,07 лева шоличката, а хлябът не се и плащаше. Бъркай в панера с филийките, яж на корем! Социализъм, бабам!!!
Мелодията "Светът в ми-септима" на италианеца Адриано Челентано бе хит по онова време и от старичък приемник по Радио София често звучеше, та текстът по-горе е плътно свързан както с таз мелодия, така и с онова славно несретно време на щури илюзии и копнежи за летене в свръхзвукова бойна машина и за своя книга с преживени истории, което така си и остана до ден-днешен неосъществена работа, и то е най-ценното им качество за истинския пловдивчанин.
http://www.youtube.com/watch?v=ie9f5M3qrLU&NR=1
За приятеля Николай Сисоев!
