Забранено ли ми е да добавям илюстрации към текстовете в ЛС "Фигаро"? Не го правя исторически въпрос, просто искам да съм наясно.

С уважение...

или СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА!



На Соня по случай рождения й ден


Спомни си мястото, спомни си мястото,
където си била щастлива...
Човекът се убива от очакване,
а всъщност чакането ни убива.

Кой пак наклон задава на живота ни!
Съвети другиму не ща да давам -
сега и тук на мене ми е готино,
защото знам, че си го заслужавам.

Поляна със цветя ми е достатъчна,
дъжд като из ведро да се изсипе,
да вляза бос във царството на лятото,
да ида, дето видят ми очите.

Не искам и не искам да се боря,
как писва от световните чудовища!
За кратко съм едно кафе да пия
и после много дълго ще ме няма.


Пловдив, 9 май 2012 - годишнина от края на Втората световна война

Jores http://www.youtube.com/watch?v=lu5u17H9rtc&feature=related
________

* Чувствам те.

или МAЛЪК НОЩЕН ЕКСПРОМПТ

Той: - Какво друго да очакваш от мъжете!
Тя: - Именно това.
Той: - Ужасно предсказуеми, нали?
Тя: - За съжаление.
Той: - Но пък е добре подреден светът, че жената избира; на себе си да се сърди след това, не на него.
Тя: - Лошото е, когато не иска да избира...




Аз за тебе съм само случаен познат,
всъщност ти нищо не знаеш за мене -
вишнев цвят пада бял като коледен сняг,
ала ти заразително нежно се смееш.

Откъде да съм сигурен, че си сама
и че случаят тъкмо мене е чакал -
ние с тебе сме просто мъж и жена
и мъжът сам си пали страстите в мрака.


Пловдив, 19/20 април 2012 година

Jores http://vbox7.com/play:c991a8b2
___________________

* Това не ме впечатлява особено.

Балчик, ХІІ.1971. Първите ми ученици от с. Гурково

Тук следва историйката с ония завалии, дето щяха уж да ме трепят, обект на записки в оръфания бележник. Вероятно и тая историйка е дала повод един от моите оценители - "приятел" от село край Пловдив, да ми отпери реплика за аршина (за мярката, демек)*:

"При въпроса, който разискваш, колкото по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би там е ключът на бараката"...

И така нататък, и така нататък все в същия свеж назидателен тон. И реших да обърна взор към себе си, т.е. към това как изглежда моята България през очите на простосмъртен пловдивчанин. Белким работите потръгнат, та и моя милост избродира, изфъка, наниже, сътвори, произведе, издяла, избичи, измудри, изчука, изфабрикува най-сетне нещо добро.



Георги от Харманли - бил бирник, а семейството му - най-бедно в махалицата; заради тоя ми дядо недолюбвам Елин-Пелиновия Андрешко

Това ми е част от идеята - всеки втори или трети българин, предвид нашето т.нар. "влизане в Европа", да се обърне към себе си, да си припомни кои са ония, дето с отворите на изгнилите си черепи са се вторачили именно в нас изпод земята.

(Тия приписки писах яко разстроен в лето 2006-то от Христа, току преди Празника на св.св. Кирил и Методий.)

Демокрация ли? Нищо подобно. Берем плодовете на комунистическото възпитание.

Миналото понякога е като стара, захабена от пране дреха; искаш да я запокитиш в кофата за боклук, а не успяваш да се разделиш - хем те боли, хем си свикнал с нея, станала ти е втора природа.

А кой ни караше да вярваме в комунистите!

Дали смирението не е най-висша степен на човечността?

Народът ни бил млад, жизнен... Доказва го управляващата ни политическа Детска градина.

Изкуственият подбор ни съсипа и сега щъкаме като механизирани комункулуси на комунизма. Да, грешката е вярна: комункулуси!

Най-силно се отричат от комунизма именно парвенютата, заслепени от амбиция най-сетне да докопат и те властта.

Най-върлите тирании винаги са разчитали на всенародното въодушевление и театрализованите многолюдни ентусиазирани шествия.

Предстоят президентски избори. Кандидатите са четирима: ръмжащ с тенекиен глас апаратчик от Тодор-Живковата номенклатура (Георги Пирински), многознайко с вдъхновено опулени очи (Петър Стоянов), преструващ се на луд (Жорж Ганчев) и един плешивичък с хубава брадавица и могъщ нос (Александър Томов). Всъщност, избор няма, но най-симпатичен ми е перкото.

Държавата се подиграва с учителите. Лесно му е на невежия да се глуми с тия, които не проумява!

Не че няма да ти подхвърлят някоя троха, но после ще настояват да им целуваш лапите, с които са те ограбили.

И богатите умеят да се оплакват, при това го правят романтично - с фин френски парфюм, уиски "Балантайн" в кофичка лед, на червени свещи, с дебела като котешко лайно хаванска пура в ръка и морно положен задник върху дълбок фотьойл в луксозно заведение. Тук една жена (Славейка Новева от Кърджали) погреба мъжа си Васко (на 30 г.) и от гробищата отиде в завода, че там закъсвали с плана и колежките ѝ от цеха в пловдивския завод "Чайка" рекли: "С тез три джерамета, сам-сама, като и родата ти е чак в Кърджалейрос, мислиш ли как ще срещаш новата учебна година, ако твоите момиченца нямат дрешки, обущенца, тетрадки?! Парите да не са ти артък! Изработи си нормата за днес, па оди да скърбиш после на воля у дома".



Мнозинството българи сякаш сме дреб, чалга и люти кавги: подробности от пейзажа, пълнеж някакъв, само за да се възпроизвеждаме като нация. Мечтаната от Левски България е мит, красива неосъществима мечта. За да построиш нещо здраво, нужен е як материал; къде ти тез яки български характери! Нещо не ги виждам.

Умът търси съпоставки там, където привидно царува случайността. А в основата си животът на планетата е много крехък, много тъничък и нежен: хлорофил и слънчева светлина.

Природата като с бич тласка жените и мъжете едни към други, за да се осъществи оплождането на някаква си яйцеклетка. А с колко фокуси, с колко драперии от вълнения го прикрива Любовта!

Според Плутарх най-висшите изкуства в тоя наш живот са Умереност, Справедливост, Мъдрост. Как да бъдеш умерен сред толкова несправедливост и откровени безумия поради невежество? Това ми е въпросът.

Изритаха ни от аквариумчето и се оказа, светът навън бил красив и опасен: могат да те лъжат, крадат, убиват безнаказано. Е? Харесва ли ни това предизвикателство или хайде, българи, назад към аквариумчето със застоялата вода?

Животът ми е по-скъп от логиката и красивите идеи. Това не е успял да проумее поетът Вапцаров - тънък наблюдател, но до смърт предан на оназ съветска, сталинистка, болшевишка и заслепяваща ума отровна илюзия.

Баща ми дърводелецът казваше: "Видиш ли някой да повтаря "аз-аз-аз", да се бие в гърди и да му шарят очичките като мишка в трици, по-далеч от такъв". Праведните партайци от която и да е политическа глутница ми напомнят слуги, коленичили в нозете на своя любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.



Е, добре де, Никола Вапцаров невежа ли е бил?

С техните канали за информация, нима нашите родни комунисти не знаеха онова, дето простосмъртните българи от моето поколение не знаехме - за ужасиите, натворени от техните кумири и предстоятели?

Защо да е задължително всяко ново под слънцето да се ражда сред кръв, слуз и рев по площадите на планетата?

И си давам сметка, че досега народът ни системно и съзнателно е развращаван от хора с манталитет на слуги, с характерната за низшите прослойки стръв да им стане номерът на всяка цена: безскрупулно, цинично, нагло, гадно.

Какво ще рече "Власт на народа" (Демокрация), когато множеството ни, раздирано между борбата с недоимъка и футболните страсти и чалгата, няма уважение към интелекта и закона!

Стефан Стамболов... Невъзпитан. Хитър. Сексуално чудовище... И какво като бил най-значителният строител на съвременна България! Тая родна българска вулва копира най-пошлите примери на Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин - само че в българския вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, а джуджета на духа.

Има едно несъответствие у Левски... Как ще правиш "чиста и свята република", като тръгваш, отричайки държавата, в която живееш! Дали позицията на личности като Алеко Богориди не е по-далновидна, макар неосенена от романтически краски? Вазов се възторгва, но и той съзира това, нарича го "пиянството на един народ".

С интелектуалните си способности, с творческия си заряд и размах българинът рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичност на местната власт в Османската империя. Нетърпението, лудата мечта, кипенето на кръвта у младежите-апостоли, момчурляци по на 20-25-28 години, с жълто около уста, пресекли с припряността си ферментацията на българското национално самосъзнание. И така, от пусто бързане вкарали сме си вълка в кошарата; завтекла се Руската империя да ни спасява ли!?... Не да ни спасява, разбира се, а да ни употреби за имперските си амбиции. Вместо да излезем от робството като народ от стопани, измушили сме се крадливо като народ от аргати. За което берем ядове и днес, и кой знае докога още.

Големанов, Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко - редичка от не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопанина. "Народът - прост, животът - тежък, скучен" - жали тая нежна антена Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в оназ фанатична идеология на болшевизма.



Днес Нейно величество Пошлостта спечели низ от сражения с Творческото начало. Масовият българин е безпомощен и беззащитен, интелигенцията - пак смазана; как да го учи, как да дава пример! Телевизията тиражира образи на болнави, унили, съсипани, обезверени философи в литературата: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев, Александър Геров... Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните лъскавки, наперени момчета с ореол и пращящи от самолюбие бойни доспехи!

Не звучи вече така свежо и иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Йордан Радичков: в ъгълчето й виси печал и особен род спокойствие - "Ми, това е положението, драги българи!"

Николай Хайтов - доскоро така могъщ изразител на българщината, напомня поразен от гръм.

Виждаме вчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията - Георги Константинов, например, жаркият комсомолски поет, или Тошо Тошев - кой па беше тоя!?

Къде е Любомир Левчев?... Мрънка уклончиви обяснения, потискащо безпомощен.

Любимото дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди единствено жал, че такава съдба сполетяла може би най-нежния от съвременните творци на България: беден, треперещ, гъгниво притеснителен.

Безславно изчезна, стопи се оня предизвикателно твърд и режещ като стомана Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал пред трона на Живков избледня в личната му драма на изоставен, забравен и ненужен за приятели (толкова му и били приятели!) и любими женуря в последните си дни мъж.

За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота бардовете на оназ еуфорична за комунистите епоха - Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало поетът и разкошният човек Добри Жотев - Бащатана т.нар. "Априлско поколение" поети.

Жал! Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера бе - за нашите си мащаби - висока стойност в националната ни литература. Защо оставяме така скарани помежду си, така обезверени да си идат от нас тия необикновени хора! Защото са обслужвали комунистическата върхушка ли? Но освен тях виждате ли други! Пък новичките писатели и поети... Нямаме литературна критика, достойна да ги изведе сред масовия българин.

За манталитета на част от най-известните, докоснали се до Властта или... до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици, говорят обидните плоски закачки, които си разменят, гарнирани с циничен подтекст. Сред тия "Царе на комедията" лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като ненаситен Ромео, поне на книга, но публично и с предвземки), адвокатът Георги Марков, Благовест Сендов... От репертоара им са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на оня член" и пр. Дори в длъжността Председател на Народното събрание г-н академикът Сендов съобщи за "най-милото Си" с ехидното пояснение "за оня орган"... Сред тях - и нашумелият по Живково време Кеворк Кеворкян*** (вж. в."24 часа" от 18 юли 2000 г.): с крещящо заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки - използван презерватив".



Киселоч! Такъв им стилът. Но това ли са най-достойните мъже на днешна България?

Гласуват закон. После избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им достатъчен правилникът, сбира се нова дружина да утвърди инструкция за приложение на правилника. Но и това не им се види достатъчно, та по някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

Най-тъжното е, че повечето от тия закони, правилници, инструкции, указания, предписания и приложения обслужват единствено хитреците, отварят процепи, за да могат тарикатите да заобиколят ясните нравствени послания на живота.

Тема за размишление. Не прелюбодействай! Тоест, не бъди мъж на повече от една жена, или не бъди жена на повече от един мъж. А съпрузите мъж и жена ли са в любовта? Или взаимно се понасят заради децата, общите вещи и спомените... Световната литературна класика непрестанно напомня, че в съпружеството Любовта - ако не се обновява, се превръща в изсъхнал цвят, в хербарий - бледо възпоминание за уханието и красотата на живото цвете, птичи пера и кожа, напълнена със слама, с оцъклени копчета вместо уплашени или весели страстни очи. Ема Бовари, Ана Каренина, Лиза от "Крадецът на праскови" на Емилиян Станев...

На 6 септември 1983 в "Пирогов" вечерта към десет и половина часа в абсолютна самота, без медсестра, без лекар, без близък край себе си издъхна баща ми. Какви идеи имал за мене не ми е известно. Задължен съм му, че ме създал физически. Беше сръчен в работата и неумел да лавира в живота - от тия българи, за които с насмешка казват: "Беден, обаче честен". Всичко, което направи, беше с много труд.

Бе мълчаливец, та пространните ми разговори с него започнаха едва подир смъртта му.

Най-жестоки истини за предателствата и други кофти черти на френската нация са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства?



Когато става дума за отминали дни, десетилетия, епохи, пред очи ми е фигурата на Писаря от Древноегипетския пантеон. Седи си, значи, тоя писар или митар с влажна глинена стела на колене и пръчица за писане, тъкмо вдигнал взор очевидно дале-е-еч, далеч напреде си. Пита се: кого гледа писарят - великия блестящ в доспехите си Фараон, господаря на всички живи и мъртви твари под звездите ли гледа, или...?

Колко неприятни истини за нас българите има в Николай-Хайтовата сага за Капитан Петко Войвода; ако не си ги кажем ние тез неприятни истини, па да се поправим, чужденците ли да ни ги кажат!?

Миналата седмица погребаха един от големите български актьори, българин по излъчване, сдържан, силен и нежен - Георги Георгиев - Гец. Споминал се на 70 години. Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът - тъмен; на сцената се изтърколили травестити и духовни уроди, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Мили, весели гаменчета!



В интервю актьорът Андрей Чапразов** пряко се обърна към новоизгряващите след 1990-та кукери от четата студенти около предаването "Ку-ку": "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да смърди". Публиката обаче се прехласва по маймунджулъци, по тъпи просташки шегички. Пазар. "Кое се търси, оно си требе!" както би рекъл някой дървен шоп.

Всъщност, народът е наплашен и объркан, все едно станало земетресение. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребни дечица по пейките отпред. Тихо като пред буря... Но буря не ще има: всеки приклекнал в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се спекула. По телевизията съобщават за убийства, изнасилвания, крупни грабежи, аварии по заводите. Вестниците се превърнали в информационни бюлетини от фронтовата линия. Рекетьори, изнудвачи-убийци, крадци, изнасилвачи, корумпирани държавници и политици... Откъде се завихри таз пасмина, от какви мрачни подземия на нацията изпълзя?

Всеки ден, чувам, съкращават работни места, закриват цехове и цели заводи. Опразват производствените халета и ги превръщат в търговски складове. Машините, скъпите съоръжения за производство товарят като крадци нощем и ги пращат незнайно в каква посока извън България.

Обикновеният българин едвам преживява, едвам храни челядта си, а наркомани и сексманиаци пълнят луксозните заведения. Вдигат се купони, които завършват с оргия. Разврат и пиянство... Властващи и престъпници си правят реверанс, а народът мълчи. Кандидати да управляват България с лопата да ги ринеш, а плодородната земя буренясва.

Селяните масово колят добитъка си. Житото не достига. Малките частни фирми, избуяли непосредствено след Десети ноември (1989), фалират поради убийствени данъци и такси, поради убийствени лихви по кредитите. Банките ни са котило за кредитни милионери, и тия милионери са идиотите, които източваха и източват кръвта на България към личните си банкови сметки на Запад.

Младите българи душа дават да се махнат оттук.

Полицаите не са редът и законът, а писарушки в униформа, без самочувствие, че служат на Държавата. Над главите им техните началници се договарят с бандита. Съд и Прокуратура се занимават с дребни риби от престъпния свят, докато едрите мафиоти са обслужвани от елитни адвокати и от депутати в Народното събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийства, отвличания, изнудвания, грабеж. Спецовете от покрива с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом.

И си приказваме, че всичко това се върши обмислено, по график; жертвата е грижливо наблюдавана понякога месеци преди акцията. Съседите тръпнат зад бронирани врати. Блиндираните порти за бетонни гаражи и апартаменти са хит на пазара. И то не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат! Моли се да не те набележат"... че няма отърване. Срещу нас действат професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Пък и да ги заловят случайно, плащат на когото трябва и законът не ги лови.

Който може, се запасява с храна за зимата и очакваното драстично повишение на цените. Трупат тайно брашно, захар, олио, фасул, ориз... понякога в промишлени количества.

Живеем в стрес. Престъпният свят води необявена подла война с обикновения българин. Политическите партии правят всичко възможно, и невъзможнотоп дори! - да ни разединяват като нация.



Църквата е формално средство за морал; оказва се, и висшите църковни служители здраво разпиляват Българския род. Инак призиви за единство и обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими кухи думи за всяко парвеню; на практика именно тия "патриоти мамини" вършат обратното.

Това е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипия са следствие от избуялата лакомия, от страх и алчност за власт. България от половин век насам си няма духовен ориентир. Това е истината.

Страхувам се от:

- някой, дето ще ми поиска огънче и ще ми вземе здравето;
- фанатично блеснали очи на "сини" и на "червени";
- политици, които искат да ме направят щастлив;
- умни хора, които мислят вместо мен;
- добронамерени хора, готови да се жертват за мен.

Да направиш от хлапенцето човек със знания не е трудно; трудното е научения направиш гражданин на Отечеството.

Сякаш нищо не се променило... Преди в екстаз цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега от трибуните (па и в поезията) ечи: "Ако рекъл Бог", "Дай, Боже!", "Боже, помози!" или само "Боже!", ама Божето е следвано не от една, а от три удивителни... Демек, големи чувства, велик трепет пред Бога.

Любовта е сила, омразата - духовен недоимък.


Следва


Пловдив, април 1995 - 4 април 2012 година

Jores http://www.youtube.com/watch?v=jsvcuM6dqZI&feature=share
__________________

* Вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1247033/page/0/vc/1.

** Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/Андрей_Чапразов.

Ой, кеф! Ох, турска баня с теляк! Голям кеф!


Предстои да говоря с неколцина за подробности около появата на книгата "Ламски": първо - с човек от местната кабелна телевизия "Евроком" (за рекламен клип); второ - с някоя си Нели Барбова за хартия в Панаирния град; трето - да си уредя кредитна карта "MasterCard" в офиса на ОББ; четвърто - да уточня с моя бивш ученик Здравко Комитов относно оформянето на Internet-страница и Е-mail адрес...

И още, и още. Между най-романтичните проекти около появата на "Ламски" бе пътуване до село Славянци в посока Бургас, дето се произвежда най-качественият български вермут "Чочосан"; и ония хора там, с техния вермут имах идея да ги ползвам за разгласа на книгата "Ламски".

Страхотни идеи, фантастични блянове бяха, налудничавост, едва сдържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм осветен отвътре като онез кукерски фенери, дето в издълбана с лъжица диня гори светлинка и вечер това нещо изглежда призрачно. Целият да съм напомнял дълбан от лъжица карпуз с палната свещица от доверие в доброто и честността.





Леле, какъв наивник! Леле, че проклета доверчивост в ония дни на юли 2004!*

От осем докъм единайсет с Тодор Ряпов на кафе бъбрим за това-онова. Есенцията от приказките му: "Чувствам манипулацията, която се върши над нас, над поколението на нашите деца и внуци, но не мога да го изразя с думи така, както ти можеш". И от вуйчо ми Любен, и от лелите ми Василка и Виолета в Пазарджик съм чувал нещо в тоя смисъл: "Много работи сме преживели, ти си човекът, дето ще ни опишеш, че инак, като си отидем, тоз опит, таз мъка ще се попилеят. Онез, що идат подире, да знаят що сме претърпели, длъжен си да разкажеш за нас, Джоре!"

Приятелят Ряпов, между другото, не одобрява стила ми на живот, особено - отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, дето си позволява повече свобода, отколкото е редно, гледа недоверчиво, като казвам, че живея монашески, че фустите не са чести гостенки в монашеската ми обител. И не ми вярва.

Виждам го уморен - уж си е почти същият във физически облик, а някак смирил се, предал се духом, трудно излиза от бронята, в която се оковал. Въпреки че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от над четирийсет години - усещам: жив е оня наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1960-1967), кога пак така страстно обсъждахме света и живота на всеки от нас двамата.

Жена му е повод за неговото отдръпване, но не му го казах, да не се засегне. Като са в брачна връзка, мъжът и жената са на оная възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият между тях, ала у него си е причината, дето се е примирил, та ми и държи назидателно слово що толкова си ценя свободата.

Снощи, преди да заспя, имах усещането, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно "виждам" отворени врати и езерна тишина. И това вътрешно спокойствие е изпълнено с тревожно очакване, та се разкуцуках от вчера подир обяд. В дългове съм (общо около 100 лева**), които ще погася към 12-14 юли, най-късно до края на месеца. Книгата също "ми виси на главата", така зависима от непостоянния Тодор Чонов.




Моята някогашна мъничка и доверчива Вера


Чонов от пловдивското село Рогош обеща до 22 юли 2004 да я видя отпечатана моята книга, но не съм сигурен. Към края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. от Англия; и там е неяснота, понеже имам идея да я уговарям да преведе книгата ми на английски. Не знам как си преподава английския на англичанчетата, но си мисля: пловдивският диалект с идиоматичните му изрази и онез нюанси на филибелийската иронична простонародна реч поне би трябвало да й идат отръки, нали е израсла в тоя великолепен град!

Последните месеци нямам онова женско присъствие около себе си, което ме зарежда с авантюризъм и страст. Чоглаво ми е от това кротко безветрие в най-интимния ми живот. Да, занимания си намирам, както винаги, но... "Любов, къде се запиля!" - ще ми се да изкрещя с все сила.

* * *

Тодор Чонов тържествено ми съобщава по телефона, че печатал вече книгата ми на хартия: обемна 50-грамова. Бил отделил 500 листа за сина си Стоян 45-грамова вестникарска. Току-що (в 15 часа) говорих с човека от Рогош. Казах, до вторник ще му закарам още 2 000 листа офсетова хартия (финландски офсет), за да отпечата допълнително сто екземпляра от книгата "Ламски". Така тиражът трябва да стане 250 екземпляра.

Защо тез претенции от моя страна ли? Ето защо!...

Бях в Панаирния град и от фирмата "Папирснаб"... ми връчват каталог с цени, доста по-ниски от цените, която Чонов ми бе обявил (хем без включени 20 процента ДДС) - 185 лева за 3 000 листа плюс картон за кориците на 150 екземляра; реалната сума за всичко - изчислиха го вече с включения ДДС! - е 112, 32 лева. Като попитах за това разминаване между числата 185 и 112 "моят верен приятел и печатар" рече: "Ще ти върна пари". Казах: "От теб пари не ща. Искам книги".

Затова че опита да шмекерува, ще ми допечата още сто екземпляра от книгата, без да плащам допълнително. Каза: "Ама тая офсетова хартия сега трябва да я имам, докато печатам първите коли". Утре щял да идва в Пловдив и да ми се обади - така рече.

Бях в офиса на ОББ за кредитната "MasterCard". До петък, най-късно в понеделник, картата ще я получа. Тогава ще изтегля 200 лева за допълнителната хартия.




Черквицата насред Араповския манастир край Асеновград


Днес, 7 юли, е храмовият празник на Араповския манастир "Света Неделя". Добрият човек доброто му го пази. Проблемът ми е как да обърна Чонов с добрата му страна към работните ни взаимоотношения.

Зная максимата "Където пари се намесят, няма приятелство, няма роднини!" Така се разочаровах от сестра ми, която заграби дяла ми от майчиното и бащиното наследство, всичко отнесе "както куцо пиле домат"... и пред очите ми от горд човек се превърна в хленчещо същество, което се върти наоколо ми и ми досажда.

Така и колегата Митю Радев видях да се мята като хитрец на дребно. И тъй като съм внук на Борис Дявола, който бе в състояние човек да убие само защото оня в качеството на приятел се изкушил да го лъже, та ето що не искам да губя Чонов като образ, който ми е на сърце.

Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш.

И го разбирам, струва ми се. Притиснат от разни страни, няма постоянен приход, животът му така се сложил, че за да съхрани себе си, е принуден да шикалкави, да лъже. Може би е престанал да вярва в честността, понеже е срещал само проспериращи отрепки и доверчиви наивници, които допускат да са жертва.

Гадно ще ми е, ако го изгубя като човек. Как да му река, че го ценя заради таланта му, но ме притеснява малодушието му да хитрува? Българите сме царе да си губим приятелите заради грехове мимолетни; па изкушени да се усетим горди, мачкаме сбъркалия, притискаме го до стената с възторжен ахмашки възглас: "Ето, виж се, нещастник жалък".

Това мога да сторя и аз. И аз вероятно мога да се изкуша да наруша неписаните закони, особено ако съм в неговото положение: обезверен в собствените си качества. Не ми е приятел в оня великолепен смисъл на това понятие, заради който великолепен смисъл приятелят е най-добронамереният ти съдник: казва истината, ама не застанал в Христо-Ботйовска поза насред площада, а в уюта на човечността, т.е. на четири очи. Не съм сигурен възможно ли е приятелство между хищници. Хищниците оцеляват в глутница, но са си вълци-единаци - всеки е склонен "да прецака другарчето до себе си".

Много неща по текстообработката научих от Чонов. Двамата, общо взето, трудно оцеляваме в разсипаната от лицемери и престъпници България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно знам със сигурност: би могъл да ми е съмишленик (за приятел не става). Силата ми е - ако не се заблуждавам - в настойчивостта да следвам набелязаната цел; неговата сила е в умението да се адаптира спрямо обстоятелствата (известност като автор на нелоши стихове, кметуването в Стария Пловдив и пр.). Бихме били добър тандем - всеки със своите качества в общата ни дейност.

Духовното пространство на днешна България се владее от джуджета на духа, които на всичко отгоре се натискат да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а са си просто жалки отрепки, наред с лъжливите човечета от всички досегашни правителства на Републиката и от мнозинството депутати в българското Народно събрание.

Според тоя "елит", според неговата мерна система Слави Трифонов е гений, Петър Стоянов - мъж на столетието, защото печелят добри парици и са допълзели до върха на общественото внимание като редичката Петьо-Блъсковци и Тошо-Тошевци - блажени лицемери в общественото пространство.





Ала има и друга йерархия - йерархия на духовните ценности; там множеството от седем милиона простосмъртни по други критерии преценява. Наглият в лакомията си грандоман това не разбира... или се прави, че не разбира.

В това множество е духовната енергия на нацията, някой трябва да го каже високо и ясно: да се надсмее над самозванците, да посочи великолепието на честността и тихото достойнство у българина. Сега, докато пиша тия неща, си представям оня възрастен мъж от Калугерово***, предпочел да сложи край на живота си, да се обеси на греда в обора, само да не позволи повече да бъде унижаван от Държавата на тарикатите.



Пловдив, 6-7 юли 2004 - 3 април 2012 година

Jores http://www.youtube.com/watch?v=-t2uemFNcwk
___________________

* Отбелязано години по-късно.

** По онова време месечната ми учителската заплата без данъците и удръжките едва надвишаваше стотина лева.

*** Калугерово, Пазарджишко е единият от корените на майчиния ми род, родът Керемидови, както и заможният голям род от Перущица, изклан през април 1876, от който оцелява единствено петгодишният Георги х. Трендафилов - прадядо ми. Бел.м.,Jores.

ДЕСЕТ НАЧИНА ЗА МАНИПУЛИРАНЕ ЧРЕЗ МЕДИИТЕ



Ноам Чомски (роден на 7.ХІІ.1928) - автор на текста*


1. Отвличане на вниманието

Основен елемент при управление е отвличане вниманието на хората от важни проблеми и от решения, вземани от управляващите политически и икономически кръгове, чрез насищане на информационното пространство с незначителни съобщения. Методът за отвличане на вниманието от обществено важни дела служи да възпрепятства достъпът на гражданите до информация от икономиката, психологията, неврологията, кибернетиката. Отклонява се мнозинството от същностни процеси при развитие на социални проблеми в държавата, като го засипват с информация по незначителни теми. Цел: гражданинът да разсъждава върху нещо странично, глупаво, несъществено, вместо върху драматично важните неща в държавата и обществото; тоя метод може да се назове "От полето – в обора", каквото е и отношението на стопанина към впрегатния добитък.

2. Проблем с цел непопулярно решение

Създава се „ситуация", разчетена да предизвика масова реакция с цел самите граждани да пожелаят мерки за удобство преди всичко на управляващите. Властта допуска бум на кражби и насилия, допуска отвличания и убийства; скрита цел - гражданите сами да настояват за закони, ограничаващи гражданските им права и свободи. Или се предизвиква икономическа криза с цел да се възприеме за необходимо зло ограничението на социални права и услуги.

3. Постепенното прилагане

За успешно въвеждане на непопулярни мерки достатъчно е да се прилагат постепенно, ден подир ден, година след година. По този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (известни като неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на ХХ век. Минимизиране функциите на правителството, масова приватизация, несигурност, безработица, ниски заплати. Ако това се случи едновременно, би избухнала революция.

4. Отлагане на изпълнението

Начин да се прокара непопулярно решение е като се представи за „болезнено необходимо" с цел да се получи съгласие от гражданите за прилагане… в бъдеще. Хората са повече склонни към жертви в бъдеще, но не в момента: първо, защото това не се случва веднага; второ, защото обикновеният човек таи надежда „утре нещата да се оправят" и жертвите да бъдат избягнати. Така мнозинството граждани трябва да свикне с идеята за болезнени промени и след време смирено да приеме промените.

5. Отношение към гражданите като към малки деца

Значителна част от пропагандата, предназначена за широка публика, ползва аргументи, символи, интонации, сякаш говори на малко детенце. Колкото по-настойчиво някой опитва да ви заблуди, толкова повече прилага инфантилни словесни форми. Защо? Ако се отнася към вас, сякаш сте невръстен, внушението е да приемете казаното безпрекословно, без критична преценка – типично за малките деца.

6. Да се атакуват емоциите, не разумът

Въздействието върху емоциите е класически метод да се блокира способността на отделния човек да прави смислен анализ, в крайна сметка – да осмисля събитията. От друга страна, ползването на емоционалния фактор отваря път към подсъзнанието: целта е да се внушат мнения, желания, страхове, притеснения, принуди, уродливи модели на поведение, които инак човек не би възприел за нормални.

7. Активно да се култивира посредственост

Посредствеността гарантира на властта, че обикновеният човек няма да проумее техники, прилагани за контрол пряко волята му. Образованието за децата от бедни родители трябва да е оскъдно и хаотично, за да може невежеството и утре да отграничава децата на бедните от младите наперени наследници на върхушката, образовани в елитни чуждестранни университети.

8. Възхищение от посредствеността

Да се насърчава у хората представа, че е модерно и престижно да си глупав, вулгарен, груб.

9. Чувството за вина

Да се застави човекът да вярва, че единствено сам си е причина за застигналите го несгоди, т.е. че му липсват ум, постоянство. Така вместо да обсъжда икономическата и политическата система човекът се занимава със самоунижение, изпада в депресия, униние, апатия – все състояния, идеално устройващи властта.

10. Държавата да знае за вас повече, отколкото сам знаете за себе си

Напредъкът в науката изрови пропаст между знанията у обикновения човек и информацията, ползвана от властта. Благодарение на последните открития в биологията, неврологията и приложната психология „системата" ползва най-нови манипулативни техники върху физиологията и психологията на човека и обществото. Системата узнава за вас повече, отколкото сами за себе си допускате, че знаете. Системата контролира личността по-всеобхватно и по-мощно отколкото изобщо можем да си представим.


Българският превод (вж. http://anonimen.ovo.bg/blog/kak_ni_manipulirat_i_kontrolirat/2012-03-31-37 ) на английския оригинален текст е редактиран от Jores

Бележка: За всеки от десетте начина масова манипулация мога да соча ярки примери на съсипващи националното ни достойнство, ала въздигани и прехвалвани до небесата гротескни "личности".
________________

* Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/Ноам_Чомски

или В ХУБАВИЯ ПРАЗНИЧЕН ДЕН ПО БУЛЕВАРДА




Разходих се днес пеш по булеварда,
наречен "Цариградското шосе",
в костюм и нов балтон уж издокаран,
а пък със самочувствие на псе.

Живея тук от тридесет години
във блок зад циганската махала;
кажи-речи, животът ми премина
в мечти сред крясъци и теглила.

Неудържимо чалгата навлезе
със дрогата, с продажните жени
и някак неусетно безполезен
Суетността и мен ме отстрани.



...Броях си стъпките по тротоара,
стотинките във джоба си броях -
случаен пътник покрай крайна гара
на селище с ужасно име Страх.


Пловдив, 27 декември 2007 - 27 март 2012 година

Jores http://www.youtube.com/watch?v=CYiCjMOipn0&feature=related
___________

* Просто човек.

Jores http://www.youtube.com/watch?v=-t2uemFNcwk
_____________

* Вж. http://forum.all.bg/showflat.php?Cat=0&Board=literature&Number=1771733&page=1&fpart=15

Наброски от стария ми оръфан бележник, писани по улиците, булевардите и край автобусните спирки на Пловдив, докато чакам някой да ме наеме, едновременно - учител по български и литература, редактор на един от първите след Десети ноември 1989-та политически вестници ("Демократическо знаме", май 1990-февруари 1991) и по неволя шофьор на частно такси.*



Около 1965 г. „Тунелът в Пловдив“. Худ. Здравко Александров

Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт, стига наоколо да не вони така лошо на гузна съвест.

Някои стоки за нас са толкова скъпи, че притежаването им е вече сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).

В тая държава докато бедните хранят гладните, богатите плячкосват. Пък си мислех, че Демокрация е уважение към личността.

С каква цел поставят Левски зад бюрото си? Може би да им пази завет...

Политиците ни се предлагат като на сергия. Естествено избираме най-голямата тиква.

А дали идеалът не е по-грозен от действителността?



Панорамна снимка на Пловдив от началото на ХХ век

Народ, все недоволен от себе си, в никакъв случай не е с ниско самочувствие.

Зад творбите на Вазов и Йовков прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин - гримасите на ратая.

На нашите политици им липсва търпение и великодушие към опонента. Покаянието на комуниста си е лична работа; какво искате! - да ви засипе с думи?!

Предпочитам ясните неща. "Народ", "комунизъм", "демокрация" са мътни понятия. Ако някой си е противна личност, какво значение в коя партия членува, на чий гроб плаче и пред чия икона пали свещи?

Ако я няма съвестта, законът се заобикаля леко и ловко.

Кълнат се в Левски, че не е жив да ги отпрати.

Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с любов!

Отвращението от комунизма се изплесна в отвращение към ония, дето тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

На отрепката й е лесно да мени убежденията си; тя просто знае какво иска от живота... Пари. Власт. Слава.



Детайл от старата главна улица в днешния Пловдив

Нещо, пак свързано с отношението ни към миналото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели; предстои спокойно да обсъдим какво са ни дали.

Омръзна ми да се боря с когото и да било; искам най-после да заживея като човек в цивилизовано общество.

Който не е страдал, не знае да прощава; вижте кои най-злобно квакат и си отговорете дали не са именно тия фалшивите страдалци!

Преди години по поръчение свише съчинявах некролога на известен комунистически функционер (Никола Балканджиев**). Курдисаха ме в канцелария на един от етажите на Партийния дом в Пловдив пред огромна папка с досието на починалия. И тогава ми просветна, че Бог прощава, ала "Партията" ни-ка-гда! Бяха го наказвали неколкократно, че проявил мекошавост, разбирай - проявил състрадание! - пред жалбите на хора, изпаднали в беда.



Най-голямото на Балканите гето Столипиново в целия си... блясък

Антиподи - които едва се изтрайват, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи; знае се даже кой на кого от противниковия лагер е антипод... Разцвет на тарикатите!

Ред в България - начин да се разруши естествената хармония и смисъл на живота.

Априлското въстание от 1876 е трагичен опит да се ускори естественият ход на българското национално съзряване. И вместо образ на българина-стопанин се получили вкиснати гримаси, не характери.

Бай Ганьо се явява там, дето грубият интерес убива достойнството.

Понякога епохата е тясна две нищожества да се разминат.

Европа, към която се стремим, е начин на мислене.

Наближава времето, когато разбогателите селски тарикати-кокошкари ще пожелаят да бъдат възприемани от света като заможни добри граждани.

Какво да правим с тая пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с побеснели от властолюбие и алчност лицемерни муцуни... Както винаги - онез, дето ни ограбиха, най-силно се натискат да ни защитават достойнството и националната чест.



Балкончето - моята домашна космическа обсерватория

Престанах да се учудвам колко силно си приличат противниците от двете страни на фронтовата линия в българската политика***.

А може би лицемерът отсреща цели точно това - да слезеш на неговото ниво?

Когато получаваш, без да си дал, Дяволът те кредитира.

Важно е не какво казват, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш - за това нещо се иска ум, доста обигран ум.

В името на демокрацията унищожиха моралните стойности.

Един и същи човек (футболистът Христо Стоичков****) беше символ на националното ни достойнство, а после ронеше сълзи (вж. http://mishenabg.blogspot.com/2010/02/blog-post_5146.html) над трупа на един топ-мафиот (Васил Илиев*****)... Как да разбирам това, как да го преглътна!

Защитник на народа не може да бъде политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това възможно ли е у нас?



В нормалните градове по света жителите градят паметници на достойните си съграждани и съотечественици, а насред Пловдив доскоро се мъдреше скулптура на Филип Македонски - завоевател и разрушител на града

БСП (префасонираният образ на т.нар. комунизъм) ще си отиде не когато реши опозицията, а когато узрее обикновеният българин. Вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма, само тя ще ни помогне да прогледнем като общество и народ.

Демокрацията е преди всичко култура, а култура придобива ли се за кратко?

Решително съм против строителството на параклиси, черкви и манастири като индулгенция за хора, престъпили закона и морала.

Жорж дава акъл на Жан що да стори с Ахмед, че да прокопсаме ний, с българското национално самосъзнание. Шоу... Нека шоуто да продължи!



Днес обявиха, че някой си Петър Стоянов - спец по бракоразводните дела, известен на местните зевзеци с прозвището Пешо Петолевката, спечелил предварителните избори за кандидат-президент на ОДС. Щастливият Петър Стоянов в тесен кръг (според Иво х.Калчев - влиятелен член на ръководството в Демократическата партия) споделил: таз шумна кандидатпрезидентска кампания ще докара поне клиенти пред позападналата му адвокатска кантора в Пловдив...

В това село (разбирай - България) умните не знаят, силните не могат, кметът е глух, а попът не се разбира с Господа Бога.

За песа-помияр светът е триединен: дивеч, кучки, господар.

Следва


Пловдив, 20 март 2012 година

Jores http://www.youtube.com/watch?v=XAJcApOKVQs&feature=related
________________________

* Записките почнах през пролетта на 1994 година и са водени без предварителен план или идея.

** Политкомисар на Първа средногорска партизанска бригада "Христо Ботев" в периода на съпротивителното движение у нас, един от активните функционери на новата власт в Пловдив през първите години след Втората световна война, кмет на града от 1949 до 1959 г.

*** Пир по време на чума... Вж. http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=FTt1MyXCfzs

**** Вж. http://e-vestnik.bg/14262#write-comment

***** Основател на ВИС - една от първите мафиотски мрежи в пост-тоталитарна България, която развиваше т.нар. "силов бизнес" чрез заплахи, убийства, изнудване. Вж. http://www.dnevnik.bg/istorii_na_denia/2010/03/19/875324_grupa_vuv_feisbuk_za_vasil_iliev_subra_nad_1700_dushi/ Бел.м., Jores.

Двама редници от Българската армия имам за еталон в живота си - баща ми Кирил и дядо ми Борис (баща на майка ми). И двамата бяха обикновени българи; външно погледнато, с нищо особено не блестяха, по нищо не се отличаваха от хората наоколо; вгледам ли се обаче в начина, по който са ми се представяли (и при двамата животът е приключена страница), откривам сурови послания, и не само към себе си...



1945 г. Баща ми - тъкмо дошъл си от фронта



1945 г. Дядо ми - като запасняк на пост


...На 40-годишна възраст дядо ми Борис имал две колоездачни ателиета - в Перущица едното, другото - в центъра на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Понеже съм първият му внук, водеше ме със себе си да орем.

Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия жребец със сивите петна красавецът Сивчо, бумтежа на газовия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и дядо - с мотика в ръка, до колене запретнал крачолите, гази из калта, отваря път на водата ту към тая, ту към оная леха...

Или - седнали на сянка край талигата, закусваме домашен хляб, сланина и чесън, а една чучулига трепка току над главите ни... във въздуха, и пее така звънливо, така сладичко, както само чучулигите край Пазарджик умеят да пеят напролет.

Сега си давам сметка, че тоя мой дядо е живял с всичка сила, обилно е гребял от живота: и хубавото му, и лошото - с мазолести, отрудени длани. И нищо - даром получено! Всичко... от иглата... е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като е правил най-тънки проекти как и къде да вложи парите си.

Почнал 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилното време на Втората световна война, вече е имал пълна къща с хора на главата си. Баба ми Вена перяла и готвела освен за петте си деца, на мъж, свекърва, но и на двамата калфи и неколцина приходящи, временно наети аргати. Единият от калфите, помня, се казваше Кръстю и дядо му помогна да си купи къща на съседната улица.

Насред Перущица - родния град на баба ми Невена, дядо уредил колоездачна работилница, давал велосипеди на час под наем; в Пазарджик, на пъпа на чаршията - също. В Перущица на "ателието" през седмицата стояла баба ми, в Пазарджик - вуйчо ми Любо. През седмицата дядо търчал по лозята и бахчите на пазарджиклии, в неделите прескачал до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен това и търгувал с разни стоки, имал договор с немска фирма за електрически материали: грамофони, фенерчета, крушки...

Първи в тоя район на Пазарджик, някогашната Пич-махала, си прокарва чешма на двора. Първи се сдобива с радиоапарат и нощем развивали някаква гайка на пломбираното от властите радио, за да слушат с комшиите забранените радиостанции.

В струпаните за градеж на новата къща камъни криели ротативна машинка за позиви, а вуйчо ми Любен, 12-13-годишен, служил известно време за куриер на Методи Шатаров - нелегален от антифашистката съпротива, макар вуйчо никога да не стана партиец-комунист, и пак ей тъй, вече подир 1953-54-та, помня, от дядовия "Херц", сглобен от части "Made in USA", редовно в приземната дядова кухничка се слушаше вечер ВВС и "Гласът на Америка"... Гонгът на Биг Бен* от Лондон ме връща в ония ранни детски години

Децата си обаче не жалел, ползвал ги по-зле от аргати. Докато бъдещата ми майка била студентка в пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща чиракувал в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет да се флиртува. Та на нейната снимка е тя: в бяла рокля сред Цар-Симеоновата градина, а в поленцето отдолу - ситничко изписано: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".




Пролетта на 1948 г. Баща ми, майка ми и аз


Майка ми е втората му дъщеря, както казват всички в рода - негово копие и любимката му. Родена е на Гергьовден 1925-та. Нея сложил на мотора за поливане, че той ходеше и да полива по пазарджишките чужди имоти. Децата му мъкнели на гръб чувалите с оборски тор да го разхвърлят из градините на дядо. Някъде около 1944-та бутнал старата съборетина и вдигнал къща на два етажа.

Вода от неговата чешма си наливала цялата махалица. Камък голям имало до чешмата и там - може би нарочно - оставял скъпия си сребърен часовник, знак за доверие към света. Един ден часовникът изчезва... Без да каже думица, без да се вайка, мълчешката, тоя Дявол докарва десет коли тухли, материал колкото за още една къща, и огражда двора си със зид, висок над два метра и с керемидени стрехи отгоре. Двете крила на огромната дървена порта - това ясно го помня - се залостваха с дървена талпа отвътре и секретен катинар, който се отключваше с една особена, "пъпчива" пластина.

Нарочно ли го е направил или наистина някой му откраднал часовника?... Не мога да кажа. Но като знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на хитрец и егоист. Беше от тоя сорт хора, дето за едната чест могат да ти светят маслото, особено ако ги излъжеш или нараниш достойнството им.

Правил е страхотни жестове... На един циганин, негов ратай - Хасан, къща построи, кон и каруца му купи. И за благодарност - или заради нещо друго, в двора на същия тоз замогнал се Хасан го пребиха от бой циганите. Но нямаше съд, нямаше нищо; дядо полежа около месец, налагаха натъртеното и оттоците с прясно одрани ярешки кожи и му мина като на куче... Някаква любовна история като да бе; това ми иде на ум, като знам що за чешит бе, но не съм се сетил да питам лелите.

Дворът му съм си го рисувал по памет в бележника: не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото.

А къщата? Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични - по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата имаше низ лястовичи гнезда. Лястовиците - от тия, с дългите опашки. По цяло лято се носеше из въздуха над двора тяхното ситно, тъничко цвърчене. Долитаха и гургулици, които тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка между листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха с крила ниско над двора.




Детайл от православния храм "Света Богородица" край моста на Марица в Пазарджик...


От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, опряна на стената, можех да се изкатеря на тавана. Там бе царството на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо овесваше чепки афуз, който с аромат на стафида изпълваше зиме къщата. Чепки кехлибарено грозде имахме чак до началото на март.

Под големия навес в далечния край на двора, до портата, имаше голяма каца - "бадем", висока човешки бой и половина. В тоя бадем гроздето се насипваше с плетени кошове и после по стълба трима-четирима мъже влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми продаваше и вино.

Спомням си как се връщаме с талигата от градините. Канатите - отметнати хоризонтално встрани, а отгоре в четири-пет реда - щайги с ягоди. Докато прекосим Пазарджик откъм отсрещния му край през центъра до къщи (улица "Тунджа" № 18), половината ягоди хората ги изкупуваха по улиците.

Шестваме, цели облъхнати от аромат... И ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря и ний, уморени, гладни и щастливи с дядо, влизаме в двора, а баба и лелите ми уж се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на място. Просто всеки си знаеше задълженията в тая къща.

Отпред вече се струпали махленските дечурлига и, покашляйки се тежко-тежко за авторитет, съседи идват да попитат останали ли са ягоди за продан.

До обора на коня беше кочината. По едно и две прасета се угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е останала таз картина... Клането на прасе!...

Събират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо, тук е и Спас, стар ерген, приятел на дядо - скулптор, самотник и мухабетчия. Отварят вратичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба вече е наклала огъня, в големия казан ври вода. Върху снега край обора мъжете поставят дървена тарга и наоколо й нареждат наръчи слама. Касапинът си точи ножа, останалите пийват греяна ракия...

И всички възбудени, очите им лъщят. Подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи пронизително, разхвърля буци кал с копитца. Докато го приклещят четирима-петима... И тогава колачът с дълга гумена престилка сяда отгоре му и забива ножа в гушата... до дръжката чак. Блъвва кръв. Обезумяло от ужас, животното се извива наляво-надясно; изрината от копитцата му кал хвърчи и се лепи по дрехите и лицето ни, докато от гърлото му с мазни хрипове започва да излита кървава пяна...

После мятат трупа върху дървената скара с подгънати нозе и начева пърленето със стиски слама. Замирисва на печено. Дядо отрязва парченца от ухото и опашката, дава ми да опитам пърлена кожа. Преди това с горещата вода и широки ножове свинската козина вече е остъргана и почва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го на две.

От дреболиите баба пържи мезето. Всички вече пият червено вино и посягат към дълбоката тава с пържените късове пресен черен дроб... Това е начало на царското угощение, което завършва късно вечерта с юнашки песни, пукотевица, облози и уговаряния за следващите дни.




1943 г. Дядо ми може би в една от най-силните си години


Над масата в кухничката на първия етаж (той бе наравно със земята) висяха окачени две ловни двуцевки: по-старата - с хоризонтално разположени цеви, а по-новата, английската - тя бе надцевка. На същия гвоздей виси патронташът, а пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечното дядово ловно куче.

Всъщност, дядо да е сменил, да е сменил към четири-пет кучета, но - едно, че бяха все една и съща порода: бяло и черно на големи петна, с клепнали уши и рунтава опашка, всеки дядов пес носеше все едно и също име - Джон.

Зиме дядо ходеше със Спас и Джон на лов за диви патици. Имаше си землянка някъде край Марица и там, в гюмето, прекарваха по-два-три дни, докато дебнеха прелитащите от североизток над равнината тлъсти ята диви патици. Не е било да се върнат с празни ръце; все си идваше дядо с поне няколко тлъсти патици, виснали на колана. Сред кокошките се разхождаха поне половин дузина мюрета.

Патиците-мюрета ги връзвали пред гюмето да привличат с крясъци прелитащите високо в небето ята (Е-е, тук ми иде на ум Радичковият разказ "Нежната спирала".).

Пред вратата на стаята, току зад каменната стълба, отдясно на входа беше големият сандък за брашно. Вечер баба меси тестото в дървено корито, завива го като бебенце с кожа и черги да втаса и на сутринта прави винаги по четири големи самуна - ни повече, ни по-малко. Подреди ги върху излъскана от употреба широка дъска, загърнати в синя ленена кърпа, и заедно ги отнасяме на близката фурна. Към обяд отиваме пак двамата да донесем току-що опечения, още парлив, дъхав хляб.

Бил съм 4-5-годишен... На Василовден (Тогава Василовден се празнуваше на 14 януари.) ми подариха сурвачка, качиха ме на стол и сурваках дядо. Той бръкна в джоба си, рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре..."

Пак около петгодишен... Дядо ме побутва да се пъхна под масата, докато той, облакътен, наметнат с ватенка, си пуши цигарата. За да не зърнат жените - баба, майка и лелите ми - какво ме учи, подава ми отдолу, под масата да си шмръкна от фаса. Кашлям под масата, а той ме грабне - заръмжи като мечок, рунтав, умирисан на кисела пот и цигарен дим, стисне ме здраво с мечешките си лапи и ми натърка лицето с небръснатите си бузи.

Пищя. Дотърчават жените. Баба му се кара, обръща се и към мене: "Ами ти! Що стоиш, бре? Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата?" (Галенето, значи.) Издърпат ме от прегръдката му; лицето ми гори като нажулено с коприва; чувам, дядо с глас се смее, ама то и смехът му не смях, а мечешко ръмжене.

...Дядо почина на 26 август 1972-ра.

Не ходих на погребението. Излязъл сутринта, към пет, кога слънцето огрява лицето на къщата. Стоял опрян в рамката на вратата и като покосен се строполил по очи върху земята, която толкова обичаше. Така го сварила смъртта - с уста, пълна с пръст, разкривена в смях.


Пловдив, 11 юли 1996 година

Jores http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=9XS2KqPMYU4
__________________________________

* Биг Бен, официално название - Часовникова кула на Уестминстърския дворец, наричат я още Кулата на Св. Стефан (на английски: Big Ben, Clock Tower, Palace of Westminster или St. Stephen's Tower) е часовникова кула в Лондон, част от архитектурния комплекс на Уестминстерския дворец. Висока е 96,3 м. и тежи 13 т. Биг Бен е най-голямата камбана в часовников механизъм.

Часовниковата кула е построена през 1858 година, а часовниковият механизъм е пуснат в ход на 7 септември 1859 година. Висока е 61 м. (без пилона); часовникът се намира на 55 м. над земята. При диаметър на циферблата 7 м. и дължина на стрелките 2,7 и 4,2 м., часовникът дълго време е смятан за най-големия в света. В основата на всеки от четирите циферблата има надпис на латински: Domine salvam fac Reginam nostram Victoriam Primam, който ще рече "Боже, пази нашата кралица Виктория I!".

Биг Бен е един от най-разпространените символи на Великобритания. Вж. уикипедия.