24-годишният Жорес. Местността "Юндола" над Велинград.
Лятото на 1972 г. Снимката е правена от баща ми Кирил...
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво,
но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива.
Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите.
Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.
Ърнест Хемингуей (21 юли 1899 - 2 юли 1961*), из романа "Сбогом на оръжията"
ВСТЪПЛЕНИЕ
Надписи. Мото - букви в кървавочервено, които постепенно се изписват върху фона на бушуващи пламъци...
Пиша a prima vista**,
Аз съм най-добрият.
Най-умният.
Няма начин да не ми върви.
20.ХІІ.1989 година
ПЪРВИ ЕПИЗОД
Гробище. Млада хубава жена край надгробна плоча. Някакви букви, някакви цифри - дата на раждане, дата на умиране. Запалва свещица и я побива в пръстта.
Мъгливо е. Дърветата и храстите в декемврийския ден изглеждат като призрачен декор.
Приближава сянка на куче. Дръглив едър пес. Върти опашка. Скимтейки, обикаля наоколо. От мъглата се измъкват един подир друг още пет-шест песа. Гладни, премръзнали; пара се вдига от козината им.
Дребно пале започва да лае. Жената е силно притеснена. Дърпа се инстинктивно зад надгробния камък.
Песовете я наобикалят. Разпалвайки се един от друг, зеят с озъбени муцуни насреща й. Тя пищи, протяга ръце, сякаш да се изкачи по стълба в небето. Строполява се. Крещи и пълзи. Ужасеният й глас се стопява в бързо сгъстяващата се мъгла.
ВТОРИ ЕПИЗОД
Стая. Легло за двама между двата прозореца, които сключват ъгъл. Бебешко кошче. Библиотека с вградено бюро. Въженца, опънати накръст. Висят бебешки пеленки. В съседния ъгъл - мивка. Облаци пара над коритото с пране.
Млада жена, крехка като дете, пере. Косите й са паднали над очите и тя ги отмята тия руси коси с насапунена ръка. От транзисторен радиоприемник се лее песента на Ромина Пауер и Ал Бано "Либерта, либерта..." ( http://www.youtube.com/watch?v=ylq8BcPnEF4 )
Глас зад кадър:
- Оженихме се в петък, когато тя бе в края на осмия месец. Неудобно беше да събираме хора, а и парите - кът, та уговорих едни приятели да ни станат кумове; разписахме се в общината и ние веднага се прибрахме, понеже тя пак не се чувстваше добре. Не седнахме да полеем събитието, дори не изпихме чашите си докрай. На следващия ден кумовете ни подариха калориферче. Зъзнахме оная зима.
Роди подир месец.
Един ден връщам се от работа - бебето бе на двайсет дни, значи: на 20 февруари... Милата се нагълтала с фенобарбитал и сацерно. Седи в леглото, люлее глава като пияна, залита, седнала сред завивките, моли да я погреба не в тоя чужд за нея град, а в родното й село, в нейната Добруджа.
Е, размина й се. Промиха й стомаха, полежа час на кушетката, докато висях в коридора, полежа два дена вкъщи, насъбраха се непраните пеленки и... животът отново потече. Само дето млякото й пресъхна.
Година и половина по-късно - малката Вера...
Бебчето бе слабо-слабичко, далеч под нормата, със старчески сгърчено синкаво-червено личице; не реве, едва мяука, маха ръчички и се тресе цялото. Такова малко бебе не бях виждал.
Дойдоха за два часа майка й и леля й от Гурково с печено пиле, баница и торба леща, па си заминаха.
Години по-късно ще науча, че като се върнала в Тригорци, първата приказка на тъщата била: "Таз рожба няма да я бъде". Чакали телеграма, че бебчето на Ася се споминало.
* Хемингуей се самоубива в дома си в Кечъм, Айдахо, САЩ, с любимата си ловна пушка на този ден. Първоначалната версия за смъртта е "нещастен случай при боравене с оръжие". Светът не искаше да повярва, че този, който се бе превърнал в символ на мъжеството и храбростта, сам е посегнал на живота си с решителност, каквато малцина притежават. Бел.м., Jores.
За мен ти беше най-свенливото момиче на земята
и всичките жени наоколо бледнееха пред твоя чар,
ала у мен беснееше не само един вятър:
на всичките посоки бях слуга и господар.
И колко перспективи славни и илюзии чудесни
подритвах ей така нехайно с босия си крак!
Щом ти към мен погледнеше със поглед блеснал,
бедняшката ни стая грейваше във тягостния мрак.
Когато запъхтян от страст съм те прегръщал във леглото,
ти бе по-мила и красива, мила, и от мартенската ръж,
защото сме били самотни две сърца, а може би защото
ти бе единствена на тоя свят, а аз за теб - единственият мъж.
И ще дойде вълчицата от вълчите нощи,
и ще попита: - Мой мили, жив ли си още?
- Да, жив съм – ще кажа, сърдечно разнежен. -
И даже по-жив отпреди. И по-нежен.
- А местенце ще има ли в твоята стая
за една като мен, тоест... за тая,
по която се блещеше някога ти
в плен на типични за мъжкаря мечти?
- Че що пък, ела ми – тогаз ще река, -
да се гушкаме двама, преплели крака!
Боб Дилън
Макар че мъжете сме малко циници
и си падаме жалко по дупе и цици,
изпаднал в типична за самеца ярост,
като знам, че жената е като икарус
и колкото и да я дразнят мъжете,
тя все ще намери място за трети.
И колкото и да си й любим,
бленува си тайно по още един.
Изгубен из мрака,
той своето чака:
да бъде прегърнат, целунат, погален
и с чаровната женска ехидност похвален.
Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български, хванах се да им разправям за някои чисто психологически - и затова невидими - особености: например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си същества... Че жените и момичетата (за разлика от мъжете и момчетата) допускат по-близо до себе си лица от своя пол... и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине, може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия работи де... за разстоянията между жените и мъжете?"
Вчера колегата Татяна Бояджиева, която е рускиня, а преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от сборника "Кардиф"(1993 г.), което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да видя "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана".
Родената в Красноярск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, после - като видя, че много не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля" - подир седмица ми показва "опит за превод"; прибра си листа, пък подир още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други две неща преведени ("Чудо любви" и "Непоправимое"), пожела да й намеря листове, та да продължи, "доколкото е възможно".
И отново се застрахова, казва: "Георгий, поезията е отговорно нещо. Страхувам се дали ще успея", па цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, а може пак от Пушкин да е, но остроумно измислено: че за превода важи същото, както за жената: ако е вярна, ще да е грозна, пък хубава ли е - не ще да е вярна. Ден подир това представя ми на руски точно ключовото стихотворение "Кардиф".
То става в присъствието на младия поет, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 година в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, женен пък той за рускиня.
Гален Ганев
Младият поет възкликва: "Аха-а, така значи! Продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па отвръща целомъдрено, тъй че да чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".
Сега, като описвам с усмивка ситуацията, иде ми на ум как подир разгорещен учителски съвет, където се държах не особено уважително към новата ни шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко, когато се чувствал прав; в нейните очи това, узнах, била типична българска национална черта.
* * *
Искам да съм с моето мило момиче Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи - походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, две порцеланови чашки димящо ароматно кафе и моя милост с цигара в ръка. Говорим... Какво говорим! Няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. и тя добре го знае. Мисля си... И какво измислих?... Че трябва да купя термос. Стария го счупих...
Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до Марица, на десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийка отдолу, и докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето да не мога да запаля, понеже цигарите са вредни...
Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос!) отдавна ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!
Термос - ето кое притопляло щастието!!!
* * *
Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и редактор Тодор Биков, само за да благоволи тоя последният да й отпечата онова (изследване върху творчеството на Йовков), което обещал веднъж в пристъп на велико снизхождение.
Същият мил господин "ме четка" по телефона колко съм готин и прочие... Е, как се получава тоз номер! Ако ми пукаше за него, за мижавото му, затънало в славянофилство, попщини и ленинофилство вестниче, сигурно нямаше да съм тъй уважаван.
Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени! Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговеца и клиента? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах колата си със свинска мас и я пастирах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида прескъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии.
Поетът Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало, както се изрази, доработване... Като че има значение това! Добричкият Гален... Търси не там, където трябва. Казвам му: "Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия?" - а той, изчервил се, гледа ме недоумяващ.
Заради пазарните хитрости крия сборника стихотворения "Кардиф". Значи, както се изразил оня Наполеонов офицер, Камброн ли беше! - към англичаните, дето го обкръжили - него и оредялата му войска - в далечната 1815-та... Милозливо англичаните му предлагат мирно и кротко да си се предаде. "Лайно! - отвърнал въпросният маршал Камброн (ма френски звучи по-свежо, по-звучно - "Merde!"), - Гвардията загива, но не се предава"...
За да бъде оценена, трябва да принудя света - Ай, как става това! - да я търси тая моя книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като магистрална проститутка.
Цитат на някой си Grim от форумите:
Абе уважаеми..., ти докато се намоткаш с тоа Ламски, то ено момиче вече я издаде книгата.
Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо?... Заради тайнството, необходимо за всяка магия... Бих перифразирал мъжествения Наполеонов офицер с перфидно удоволствие:
"Лайнари! Голямата литература не се предлага като шантонерка по пазарищата. Трябва да се напрегнеш, да я търсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта: може и да те разочарова отначало, да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и (най-често нищо не значещи) многозначителни уж метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които така си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника... точно тогава с нещичко незабележимо и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот уж, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза в сърцето ти и то усеща спазъма на Голямата тръпка...
Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова - с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество във вселената, което си щъка угрижено под слънцето: а ето, ти вече си влюбен в тоя странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му, как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него...
Това е. Черупката ти - строшена, щитът - разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти си обсебен от Нея - Тя те е направила частица от човечеството, едновременно силен и безкрайно слаб и нежен - венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса".
Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тия мои статии в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят за книгите ми. "Кой е тоя, бе? - питат се вероятно. - Какво толкова е написал, та есетата му са правени с такова самочувствие!"
* * *
Хитрост и манипулации - това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, понякога много пари... Това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" - зове именно възползвалият се от промените тарикат Госпожа Франческа*.
А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо е живо, диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!
Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, па той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това - по повод стихотворение от "Кардиф", чието заглавие той не успя да си спомни, но общо взето държеше да ми каже какво рекла жена му.
* * *
Тщеславен ли е бил земният Иисус?**
И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост - що, като бил истински Бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената ос. Сила на Разума и Съвестта.
Материалният бит го изхвърлил от греховната ни Земя като чужда субстанция, както морето изхвърля на пясъчния бряг удавника, понеже изгубил умение да се справя с вълните.
Иисус - Богочовекът... и според моите представи
Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) уби праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, взе да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си.
И после - показателно! - убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест, и тържествено шествайки сред слуги - грешници и те като господаря си, отиде да пали дебели владишки свещи, да коленичи, да се моли, и накрая - с прояснено лице: да държи патетична реч за величието на Нравствеността, разбира се.
О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!
Ей таз амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в тоя живот, велика тръпка!
И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени***, като обяви пред четири местни квартални пияндета, без да броим приятелката му, че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул.
Питър О`Туул (1932 г.) във филма "Lawrence of Arabia"
"Точно такъв си го представям - рече, - като теб."
"Така ли! - разтваря се златната ми уста. - Че какво общо имам баш пък с тоя?!"
И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в борбата със столипиновските манговци кокошкари, се хваща на въдицата, принуден още веднъж да рече, тоя път три пъти по-убеден:
"Не-е-е, говоря най-сериозно!... Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас Бекет".
16.11.1998. Двайсет дни - нито ред!
На 27 октомври към десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с лъчезарната Re. към "нашето си местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето... настанява се на предната седалка; отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... Двигателят не пали.
Прикачвам още един стар акумулатор във веригата, както съм го правил десетки пъти досега, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният - пластмасовият, акумулатор се разлетя на парчета, в буквалния смисъл - гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина. Облак гъста бяла пара с лютив мирис изпълва гаража. Re. изскочи от купето, втурна се да отваря и другото крило на вратата. Полива ми да си наплискам очите с вода от пластмасово шише.
Три-четири дни лявото ми око е кърваво; слава Богу! - без ходене на лекар (отвращава ме надменността у лекарското съсловие), без илачи. И ми мина от само себе си, както винаги досега е било с мене. Малкият Дявол!...
Мисля си по тоя повод: как ефимерно е всичко наше! Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми "изгрява" новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека.
Обявявам на силно разтревожената Re. по телефона, че тая неприятност има и положителна страна: няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.
Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в женското състрадание. Докато сме наранени, разстроени в самочувствието си на всичко знаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава оная, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини сме я унижавали с юнашки егоизъм.
Като ангел от Небесата слиза раните ни да превързва, от нас самите да ни опази.
При всичко, което Re. е сторила за мен, тия приказки са нередни, нещо кощунствено има в това, че ги записвам. Понеже не състраданието е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани.
А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни - невинаги осъзнати и от самата нея - импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за уж дреболии, които крият кодове на познанието... То е излъчването на царствено великодушие у влюбената жена.
* Така (за да не споменавам истинското му име) нарекох в записките си изнудвача печатар от село Рогош край Пловдив. Защо с това женско име ли? То е друга тема. Може би заради истеричността, която излъчват самонадеяните мъжкари... и не само по нашия край.
** Един от най-любопитните въпроси за днешния християнин - как изглеждал? Преди няколко години Би Би Си излъчи филм, в който учени реконструират главата на Христос. За това използвали череп от онова време, като следвали насоките, дадени в евангелията и разни исторически източници. Резултатът е изненадващ. Иисус далеч не прилича на онзи образ, в който е представян от европейските художници. Не бил висок, не бил кльощав, не бил светлокож, нито рус. Не носел косата си дълга. Понеже до трийсетата си година работел като дърводелец, бил мускулест, загорял от слънцето. Мъжете по онова време били средно 1,55 м на ръст, а сънародниците му - силно мургави и тъмнокоси. Тъй като в Библията често се споменава как Иисус се смесва с тълпата, за да не го познаят, и дори Юда трябвало да го целуне, за да бъде разпознат от римските войници... следва да приемем, че в земното си битие бил като всеки друг по онова време евреин: набит, тъмнокос, мургав.
Исаия 53:1 Кой е повярвал известието ни? И на кого се е открила мишцата Господна?
2 Защото израсна пред Него като отрасъл, И като корен от суха земя; Нямаше благообразие, нито приличие та да Го гледаме, Нито красота та да Го желаем.
3 Той бе презрян и отхвърлен от човеците. Човек на скърби и навикнал на печал; И, както човек, от когото отвръщат хората лице, Презрян бе, и за нищо Го не счетохме.
4 Той наистина понесе печалта ни, И със скърбите ни се натовари; А ние Го счетохме за ударен, Поразен от Бога, и наскърбен.
5 Но Той биде наранен поради нашите престъпления, Бит биде поради нашите беззакония; На Него дойде наказанието докарващо нашия мир, И с Неговите рани ние се изцелихме.
6 Всички ние се заблудихме както овце, Отбихме се всеки в своя път; И Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.
7 Той беше угнетяван, но смири Себе Си, И не отвори устата Си; Както агне водено на клане, И както овца, която пред стригачите си не издава глас, Така Той не отвори устата Си...
*** Най-опитният криминалист (според колегите му редови полицаи), в чийто район на работа по онова време бе циганското гето Столипиново. Бел.м.,Jores.
Май 1945. Завърнал се жив
в Пловдив от фронта при Драва
Тук, в квартала около мен, доста хора си отидоха от тоя свят болни от рак. Пред очите ми е едра, гърдеста, разкошна по характер русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки дядка, дето ще я пощипва, като че му е робиня... И никой нищо не знае.
А бе, изчезна тая жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в техния блок и сега продава вестници на кварталното пазарче:
- Не знаеш ли, тя се е затворила вкъщи и не излиза.
- Що бе, Тошка! Що не излиза, що се крие?
- Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега оназ весела жизнена Маргарита. Страхотия! Да не дава Господ!
Месец или два подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи из квартала.
Разбирате ли, ние българите сме научени да търпим, да преглъщаме, да се срамуваме да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, та светът да го чуе, орталъка огласят оплакванията му на тоя циганин, докато нашите се бесят мълчаливо в сайванта или при овцете в обора. Срам ги е да се оплакват, че какво ще кажат хората!
Така си отиде от живота баща ми - почернял като въглищарин, обгорен.
Пътуваме с раздрънкан жук на някогашната "Бърза помощ" към софийската клиника "Пирогов". Татко лежи на брезентова койка. Срещу него - майка ми и сестра ми... бъбрят тихичко. Отпред, в кабината, до шофьора се кипри лекарят Иван Бошев, кажи-речи, мой връстник. Аз съм най-отзад, току до задните две врати на жука.
Иван Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабина и хвърля поглед към баща ми:
- Е, как е бай Кириле! Как е?
Никой до тоя момент не се бе обръщал към татко с това "бай Кириле"... Че беше изключително младолик мълчаливец, жените се заглеждаха по него, а той - влюбен в майка ми. Ей такъв образ беше моят баща.
Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Ала важното не е това, а че татко му отвръща със задебелял език, седем-осем часа преди смъртта си, едва отронва думите:
- Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем-м-м!
Гледам, лицето му оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща се от време на време към тенекиената стена на тоя раздрънкан сандък на четири колела и само с устни - да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам шепота му, ужасения му шепот чувам, на човек, който се срамува да го видят слаб, разтреперан, разтерзан:
- Олеле, майчице! - шепне. - Олеле, майчице.
И никой - ни лекар, ни двете жени (майка ми и сестра ми) до главата му, само аз съм свидетел; ето - документирам тука тая неизличима от съзнанието ми ситуация.
Май 1980. Стария Пловдив, в двора на Балабановата къща.
Иван Панев - първи секретар на ОК на БКП в Пловдив,
Кирчо Атанасов - директор на Математическата гимназия,
Георги К. Бояджиев - лит. сътрудник в местния младежки вестник,
Методи Танев - вътрешнополитически наблюдател на официоза вестник "Отечествен фронт"
Имам съмнение, че го убиха заради моите истории във вестник "Комсомолска искра". Направиха тъй, че газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга пред милиционерския блок 51 срещу пощата в пловдивския ЖК "Тракия", дето са го привикали по рекламация от мебелния магазин на бул. "Малчика". И там, значи, точно на тоя ден, в горещия следобяд на 31 август 1983 година, в 16 часа, баща ми е горял като факла.
Писах до прокуратурата по онова време, лично - в правото си на негов син - писах. И... никакъв отговор. Ама после цяла година едно пространство от около 700 метра между тролейната спирка и блока, където живея, вечер го минавах притеснен, че някой ще ми скочи на гърба. Та ходех, стиснал за всеки случай нож в джоба.
Ай, колко неуредени сметки имам с лицемери от типа "Иван Костов", да знаете, и със зловещия екшън, в който живеем от раждането си досега в България. Екшънът за доста хора от моето поколение си бе in live, приятели. Затова и тая тиха резервираност към нафукана на вид гръмогласна поезия...
Имам голям род в Харманли, за който почти нищо не знам, а и у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на тоя ден, 31 август, между четири и пет след обяд съм на паркинга точно на мястото, където е горял татко. Изпушвам три цигари еднa подир друга (това са около 40 минути) и преживявам отново ситуацията... За да не забравя, да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и унижения, за да си припомня, че не съм нищо повече от най-обикновен българин, син на своя необикновено сдържан и доверчив баща, когото Пловдив уби, както вероятно ще погуби и мене.
(Традиционна песен за Рождество Христово)
Автор: Катрин Дейвис. Оригинал: LITTLE DRUMMER BOY (1941 г.)
Хайде, идвай с нас, парам-пам-пам-пам!
Нов цар родил се е, парам-пам-пам-пам ,
най-скъпи дарове, парам-пам-пам-пам,
пред Него да положим, рам-пам-пам-пам, рам-пам-пам-пам, рам-пам-пам-пам...
Да Му се поклоним, парам-пам-пам-пам,
идвай с нас!
Малко бебче, парам-пам-пам-пам,
аз също беден съм, парам-пам-пам-пам,
и нямам собствен дар, парам-пам-пам-пам,
подходящ за цар, парам-пам-пам-пам, рам-пам-пам-пам, рам-пам-пам-пам…
Да Ти посвиря ли, парам-пам-пам-пам,
на барабан?
Мария кимна, парам-пам-пам-пам.
Овенът затактува, рам-пам-пам-пам.
От все сърце засвирих, рам-пам-пам-пам ,
най-доброто дадох, рам-пам-пам-пам, рам-пам-пам-пам, рам-пам-пам-пам,
от себе си - за Него, рам-пам-пам-пам,
на барабан.
http://www.youtube.com/watch?v=ZiYGiWGPVEI&feature=related
