Красива мечта, която без хленч изоставиш,
те следва с верен кучешки взор цял живот!
17.08.1997.
На 6 август - часове преди рождения ми ден, поехме към местността "Каваците" на юг от Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови с багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция.
...Седяхме до 11 август.
Тръгнахме да се връщаме почернели, с морски загар. Сега си спомням като че ли единствено разходката с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси прелитаха ниско над нас с разперени огромни криле, а морето ближеше пясъка, за да заличи стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, нямаше никого в късния следобяд на плажа, само боклуци и поръждавели тенекета, когато наоколо се затърча да души и да рови кучето на семейство Ряпови с малко странното име Роро и после встрани от нас чух Меди - жената на Ряпов, да го вика тоя черен пес откъм станцията...
Меди вероятно и не подозираше къде сме се сврели във ветровитата облачна привечер. А с дяволитата Re. като заговорници, каквито си и бяхме в действителност и на което фактически се крепеше връзката ни, ние мълчаливо се сбогувахме с морето.
Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа, не се разглоби на съставните си части и ни довлече до прашния и тъжен Пловдив.
Реших, че Re. e разкошна повече от всяка друга артистична млада жена на света и съжителството ми с нея е огряно от вътрешното й излъчване - силно и едновременно с това - крехко, стипчиво, но и като поток, който скрито бълбука във високата гъста морава. И това бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми (юбилеен според Библията) рожден ден.
Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклото време, какво виждам?... ГБЧ (Големият Бял Човек - почти 200 см ръст), плътно кръжи около нея, пилее пари в негов си стил, и "го дава" кавалер, грижовен, доколкото разбирам от преразказите. Имам усещането, че силно животно оставя по влажния пясък следи; намирисва ми остро на козина...
Във видимия спектър всичко уж е наред: храмът си е на мястото, само дето откривам в основите му ровено от къртица; кръстът - леко килнат над камбанарията... и тая тиха драма у Re. ми подсказва колко уязвим е чистият човек, особено ако тоя чист човек е трийсетгодишна хубава знойна жена.
Не мога да знам, пък и не ща да знам, доколко е плътна моята обвързаност: името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, чието любимо място е зад кулисите.
Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче - да ми напомни, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен дотук... за света няма никаква, ама никаква стойност. Що да си кривя душата: не завиждам на рутинни благопристойни бракове. При мен всичко е в движение; постоянна (константа) е само основата, принципите; и застоят, т.е. - абсолютното равновесие и хармония, само би трябвало да ме тревожи.
Има сила и Сила. Талантът ми се събужда, когато съм заплашен и би трябвало да съм напрегнат, а не съм напрегнат; напротив - леко ми е, сякаш чист, планински въздух внася стръв за живот у мене. Странното е, че моята Сила е в моята уязвимост във физически и във всякакъв план.
Не-е, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките - знам, винаги идва час горчиво да се разплащам. И не съм слуга по душевен строй; каквото имам, не ми е даром дадено. Да, авантюрист съм, но - надявам се, не съм безскрупулен...
И въпреки... Нещо се отдалечава-отдалеча-а-а-ава, долавям мразовития полъх на Зима. Дали не се задава мигът да плащам солено и докрай за преживяното мимолетно щастие?
Оставих ръкописа на сборника "Кардиф" за набор. Венци (Венцеслав Бъчваров) е човекът, който се труди да докара стихосбирката във вид, който да засити капризите ми. Около Венци ухае на обсебен от амбицията на всяка цена да бъде литератор. Формата - налице, съдържанието обаче - бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни именно изкушението да пускаме перки, да се правим на велики и неповторими майстори на словото, обаятелни (а всъщност - дълбоко противни) личности. Освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма.
Вазов и Пенчо Славейков - истинският и измисленият. Единият живее в литературата като в бащин дом, другият позира...
Да си вдигна задника, да се махна... И къде!
Почва да ми наскучава в тоя свят. Край морето ми изгря вероятността... Ако Иисус слезеше на брега до занемарения боклучав плаж край местността "Каваците", в какъв ли образ би ни се представил?... Разкош! Христос - в тъмночервен мерцедес, цвят металик: простичка бяла ленена дреха, тъмни слънчеви очила, тръненият венец и прочие...
От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е много отвисоко. За пръв път го открих, като си мислех дали завиждам на Спас - кмета на Пловдив. И Спас (Гърневски), и Теди (Теодор Димитров - май беше областен председател някакъв), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, дори папата, вселенският патриарх... ми се явяват долу - в ниското, под нозете... Не! Решително не мога да им завиждам, нито им съчувствам; просто не си пожелавам участта им на печални самотници сред множество верни почитатели.
Защо така настойчиво ни внушават, че Адам бил нещастен?
Сгрешил заради наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги изгонил двамата с гръм и трясък от Едемската градина, заповядал да страдат... А дали в страданието няма перли от щастие като самородни златни слитъци сред кал и помия?
А какво ще е Любовта без страданието! Не мога да си представя и за миг Благородство, което да не е минало през протуберансите на страданието и бесовете, клокочещи дълбоко у нас.
Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината?...
Тоя мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по времето, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани изглеждаше обикновен като голяма река сред тиха морава, за мене всъщност е глъбина с мълчанието си, с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност.
Какво ми е дал; какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа.
Като се уверил, че му се родил син, тоя тих, непонятен в много отношения и досега за мене човек, противник на всякакъв род тъпи фасони и ефекти, и демонстрации... сторил нещо изключително за своя стил на живот... Наел файтон, поръчал на файтонджията да минат през пловдивската главна (улица), седнал не където сяда клиентелата, а на капрата, до файтонджията, размахвал бутилка и пеел... (Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее...! Пердашил ме е жестоко като хлапе, но не ми е крещял. Не крещеше, биеше...)
Когато бях шест или седем-осемгодишен, състезаваше се като кросаджия, без да има особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше като поп на моторетка - изправен, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го познавахме по бялото чисто лице сред оклепаните като коминочистачи до ушите мотоциклетисти.
Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид даже по-добър от оня вид, когато са били нови, току-що излезли от завода. Сам си измайстори електрическа планя. Повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени от него на дърводелския му тезгях.
Пушеше много рядко, за салтанат, сякаш да си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах: "Ела сега да те изпитам на шаха!" И като изгубя една-две игри, усмихне ми се кротко (Ехидниченето, ироничното заяждане, самохвалството ги нямаше у него.): "Е-е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умей да се грижи, ти чакаш къща да върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не беше учил в София, да те бях направил един дърводелец".
Докато се състезаваше, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, кръгли две тенекета с цифри. Неговият състезателен номер бе 45. И в това има заложен от него някакъв скрит смисъл: през 1945-та на фронта край Драва оцелява в най-жестоката схватка, която води изобщо българската армия, излиза без драскотина изпод куршумите... когато от шейсет души лекокартечна рота оцеляват двайсетина.
Имаше кожено яке фасонлия, ботуши с високи кончове - и те специално за състезанията. В ония години трасето за мотокрос обхващаше Трихълмието, Бунарджика, завой около руския паметник-костница от 1877/78, спускане до Пещерско шосе, префучаване през жп-линията на Сарайкъра, газ до дупка към Прослав, после през т.нар. местност "Острова" (дето е сега Гребната база) въртяха чак до Дерменката, оттам край ресторант "Ловна среща", край бахчите на т.нар. махала "Матинчеви градини", в подножието на Джендемтепе обратно по Пещерска - посока централната жп-гара, завой пред ІІ градска поликлиника, оттам по улица "Иван Вазов". Финалната лента бе опъната над огромно множество край парадния вход на Офицерския клуб (Дом на народната армия).
Помня, в дъждовно, кишаво време как пердашеха по "Пещерска" покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии гадаеха, коментираха, мокри в противната киша. И точно в оня миг, когато съм се усещал огрян от щастие, горд с тоя тъй смел и тъй красив мой баща, с копачка ме перна синчето на хазяите Видко Троплев. Едното от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми (белегът напомня и досега какъв късмет съм извадил), ще речеш: предупреждава да не се възгордявам, а и че кога съм най-щастлив, все някоя гадост ще изпълзи от дупката си, за да ми натрие носа.
На един от състезателите - Георги или Христо Баев (Байката яздеше чистак нова "ява" 250 кубика, пък чешките тогаз бяха по-бързите машини)... та из калищата на Острова, дето е сега изтрезвителното към Общинската полиция имаше поток, и преминавайки през брода на Байката му пада веригата. Татко карал подир него; задминал го, но спрял, върнал се да помогне... И като тръгват, подкарал след Байката пак.
Не си спомням да е бил първи. Веднъж беше втори, веднъж пети от трийсетината състезатели. От наградите една найлонова риза бе спечелил. Найлоновите ризи тогава бяха хит.
Получавахме у дома вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", също - месечното или седмичното издание "Авто-мото". В избата имаше няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1948 насам, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах по картинките - дирижабли, хидроплани с форма на галош, торпедоносци, въртолети, подводници, танкове, оръдия, автоматично оръжие.
Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го показва някъде из Родопите покачен върху магаре. Ръката - вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му - усмивка на кротък човек. За тая снимка майка, вече подир смъртта му, няколко пъти ми е казвала: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Исус Христос".
Не беше набожен. "Набожен" и досега ми е иронична дума, нещо като думата "лицемерие", като думата "подъл". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи - под ордена, след като почина, открих цветна иконка на Господ, с послание от майка му от зимата на 1945-та да се пази. Носил я вероятно в джоба на войнишката куртка, че бе сгъвана на четири и дрипава по краищата тая хартиена иконка.
Никак, ама никак не му се ходило на война. С кожата си го усещам, защото съм му син. От петимата братя той - най-малкият, най-нежният, само той единствен бил пряко на фронтовата линия. Майка разправяше, че от фронтовия щаб предложили да получи Орден за храброст І степен, но в последния момент дали І степен на ротния му командир... посмъртно, а на редника Бояджиев - ІІ степен, че все пак оцелял.
За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е касапница. Първата седмица от воня на леш повръщах, не можех да мигна".
Обичал ли е живота?... Не мога да си го представя обезверен, отчаян. Но неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога друго, семки и фъстъци ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит в старостта си, и сега е долу, в избата на триетажната ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Рекъл веднъж на майка: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още - пак предадено от майка ми: по цели нощи не я оставял да спи, говорел й: "Надке, какво лошо сме сторили, мойто момиче, че така се случи с нашия син!" (Демек, оженил съм се за жена, дето ми изневерява под път и над път...)
Когато болките му бяха ужасни и полекичка вече усещал, че умира, десетина часа преди смъртта... в камионетката, с която го придружихме по магистралата към софийската клиника "Пирогов"... извръщаше се към стъклото да не видим сгърченото му от болките лице. Докато майка и сестра ми нещо си шепнеха, виждах как оросен в пот мърда устни: без глас, само с устни крещи: "Оле-ле, майчице! Майчице..."
Издъхна изоставен, без близък, без какъвто и да е човек наоколо.
Отвратих се от български лекари с касапския им манталитет на студенокръвни. Колко ли са човеците сред лекари и адвокати в България! Нечовешко е, че го изолираха от нас - в пълно съзнание, безпомощен, угасващ в някаква варосана клетка на ада "Пирогов".
До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не бе тегоба, а привилегия на здравия, жизнен човек. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сопол по пейките, като чувам как кълнат и на висок глас се вайкат, как одумват, хленчат и все някой друг им длъжен, и все някой друг им виновен...
В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по подадените към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл.51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били у дома в уречения час. Качил се пак на вилата над Белащица; тоя път взел със себе си и Кирил - мъжа на сестра ми. Към един по обяд в най-голямата жега на 31 август тримата пътували към задушния Пловдив... Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл: "Надке, как да седна спокойно да ям, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тая рекламация и се връщам".
Година подир смъртта му заварих грубоват непознат мъж на масата във всекидневната. Седи на татковото място, наметнат с татковото домашно сако, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята...
Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо!
23.08.1997.
Кога ли пък богатите безделници имат шанс да мечтаят?... Бедният мечтае! Ой, как мечтае милият! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, толкоз по-красива му е мечтата.
Никой не е в състояние да надскочи времето си - една угнетителна обвързаност с неговия дух и повели непрекъснато ни напъхва в рамките на епохата, донкихотовците чупят копията на илюзиите в крилата на житейските вятърни мелници, а мъдрите се вглъбяват в самата му същност и познавайки го, съгласно неговото съдържание, се стремят да го надмогнат, да отвоюват свобода за духа и за творчество.
Иван Сарандев, из "Книга за Дора Габе", изд. БП-1974, с.9
03.07.1998.
Сестрицата на колегата Невена Ичевска дала на Иван Сарандев "Кардиф"* и той сухо казал едно благодаря... Не може тъй да се поднася мижава стихосбирчица на някакъв си неизвестен автор пред пиедестала на Негово Високопреосвещенство професор чл.кор. или д-р на най-високите науки и прочие. Може би трябваше да вържа книгата с розова панделка, да я поръся с ябълкова есенция...
Да не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува Иван. Кой знае на Иван какво му се e случило, та реагирал тъй строго, тъй дървено! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото - в моите си представи тоя софиянец-ямболия е положителен образ. Жалко, че някъде в безпорядъчните преображения по Българско съм се разминал с човека, който струва ми се най-отблизо познава поета Михаил Берберов.
Вечно припреният на вид, но вътрешно строго подреден, взискателен и етичен Иван, запотен и все пристигащ отнякъде или заминаващ нанякъде с неизменното си дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози...
Може би - типичният университетски преподавател, край когото животът вакханално се кълби, преминава тоя наш несретен и изкусителен в греховете ни живот на простосмъртни българи с панаирджийските си шарении, гърчове, суети, зурни, трясъци.
06.07.1998.
Иван Сарандев**
"Просто, ясно и силно творчество" наричат в 1861-ва българските народни песни братята Миладинови. Да се пише просто, ясно и силно го разбирам като да се откажеш от високопарните словоизлияния, кресливостта, дантелените кюлотени фразички.
Опитах да си съставя Български показалец на личностите.
Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три е вече калугер в Света гора; на четирийсет приключва "История славеноболгарская о народе и о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". От неговото "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е това: "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми"...
Защо му било назидателното и гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин"... Звучи ми като гласа на Мойсей. Каквото щат да си разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни култура: така драматичен, така настойчив, така монолитен в националния пантеон на самочувствието ни.
Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и новогодишни християнски празници на 1765-та 26-годишният Стойко Владиславов, бъдещ Софроний, среща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска"; като краснописец тоя Стойко й прави копие. Подир тридесетина години, от 1794-та до 1803-та го виждаме Врачански епископ (най-висша свещеническа степен). От 1806-та до 1812-та се явява съавтор на милозливи послания до руския императорски двор. Когато в 1809-та руската армия нахлува отсам Дунава уж в помощ на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли радост ще да е била!? Горките... Една империя би воювала с друга империя само за да ги присъедини към своите милиони крепостни селяни.
Но 1812-та е начало на Наполеоновите военни походи в Русия, та руските пехотинци се изтеглят от Северна България; отстъпвайки... но с тях в несретата си поемат десетки хиляди нашенци: с покъщнина и челяд към чужди земи. Тоз Стойко-Софроний, първият модерен съвременен автор в нашата История; кротката самоирония, плачовете, надеждите, притесненията му са толкова човешки! То е вече фрагмент от Новия завет, където не Бог, а грешният и наивен човек става обект на възхищение.
Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз, боже мой! Внук на Софроний; същинското му име - Стойко Цонков Стойков. Починал от камък в бъбреците на 1 август в Цариград. Дарил имот край Босфора за желязната черква "Свети Стефан", светиня на българщината. Издигнал се до "имперски съветник на султан Абдул Меджид".
Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина и математика, поживял в Букурещ, Будапеща, Мюнхен. От 1836-та насетне пише послания, той пък - към френските политически дейци; тревожи ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая на турския султан. Приел го на аудиенция (леле!) лично френският първи министър. Какво ли ги е било дерт французите, ама хайде де!...
Тоз Александър Стоилов Боев (светското му име) се явява първият нашенец, прогласил пред Европата българската кауза. В 1866-та го виждаме съветник в парижкия отдел на... турското външно министерство. Чудна съдба! Още по-показателно е, че подир войната от 1877-78-ма генерал-губернаторът на Източна Румелия Алеко Богориди го прави префект на Пловдив. Четири месеца кметувал, па се споминал заралията Александър.
Неофит Бозвели (1785-1848) - нищо не знам за него.
Иларион Макариополски (1812-1875) от Елена, селището на консервативните "тежки" еленски чорбаджии, дето гледали придирчиво, под око всяко чуждо на местния ред тяло. "Гледай бе! Гледай бе! - възкликнал при минаването си през тоя градец Мидхат паша (1822-1883), османлия до мозъка на костите. - В едно нищо и никакво място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" ...Що е туй - похвала или яд?
Драган Цанков от Свищов, родил се в 1828-ма. Учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац, във Виена издал на немски (От какъв зор!?) българска граматика; от 1853-та притежател на печатница в Цариград; в 1879-та губернатор на Варна. И като връх на тоя турлю-гювеч - католик униатец.
Георги Раковски (1821-1867) от Котел.
Петко Славейков (1827-1895) от Търново.
Стоян Чомаков (1819-1893) от Филибе. В онез времена - доктор!
Тодор Бурмов (1834-1906) от махала край Габрово родом.
Гавраил Кръстевич (1817-1898) от Котел, истинското му име е Гандьо Кътов Баев***.
...И спрях дотук; ясно ми е какво да попитам, а то е:
- Какво учат нашите любознателни "азбукарчета" в час по Роден език и Родна история? Защо за тез и десетки, стотици подобни високи представители на българското национално съзнание тъй оскъдно, тъй едностранчиво знаем? Историята ни - според версията, която се преподава в днешното наше училище - бъка от хъшове, хайдути, войводи, четници, бунтовници, революционери, професионални и случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от барут и подгизнали от кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително бива да е стреляна, клана, кълцана, обезглавявана, бесена, пърлена, горена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба.
Къде са ни великите стопани, уседнали в традиционния бит и манталитет, ориентирани към по-бавната, но по-стабилна перспектива? Забутани из най-прашасалите кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани историографи.
Когато сравнявам себе си с образи от могъщата чужда историография, па и с моите съвременници от цивилизования свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен - пък колкото и героично да изглеждам в собствените си очи! - не ми помага особено.
*** За него най-достоверният може би летописец на Перущенското въстание от Април 1876 Иван П. Кепов (1870-1938) пише: "Гаврил Кръстевич - един от най-едрите и най-светли образи в новата наша история; едно име, което неразделно е свързано с най-велики моменти на тая история; един от ония велики народни дейци, животът и делата на който тепърва предстои подробно да се изследват и преценяват", вж. http://liternet.bg/publish10/ikepov/gkrystevich.htm . Бел.м., Jores.
* Преди доста години в едно от стайчетата към редакцията на някогашния вестник "Народна култура" двама по-възрастни петнайсетина години от мене, да ги нарека условно - двама добри приятели, водеха разговор за бъдещето ми на прохождащ в изкуството и журналистиката, част от който разговор е репликата на единия (Михаил Берберов): "Имам усещането, че зад него стоят много хора, той най-добре си знае какво прави, та не се притеснявам, че е решил да иде даскал в Добруджа". Нещо в тоя смисъл беше, един вид отговор спрямо опасенията у другия - сегашен професор по Българска литература, че в никакъв случай не бива да оставам даскал повече от година-две, ако желая да пиша свежа проза и занапред, или направо казано: ако не желая да се видиотя, прегаряйки в рутината на учителстването. Посочи ми дори: "Е, виж Йовков... Йовков учителства за кратко и след това се отдава на писането".
Въпреки самотността като стил на живот, всъщност, зад мене, по-точно казано - у себе си... усещам присъствието на двата ми майчини рода - Калугеровския и Перущенския, и по-нежно, по-ненатрапчиво в съзнанието ми е бащиният ми Харманлийски род на романтици, хора страстно мечтаещи, доверчиви, наивни, неособено практични, но силно влюбени в живота. Бел.м., Jores.
Университетски преподавател в четвъртомартенския брой на местния вестник "Марица" задава риторичния въпрос Какъв ни e на нас Трети март, поместен под многозначителната редакционна рубрика "Европа ли?"... И се засегнах лично, понеже и хубавичкият въпрос, а и приятната наглед рубрика отправят всинца българи и пристрастни сърдечно спрямо България български граждани към внушение в типичен Байганьовски маниер. С ясни думи казано: да вървят по дяволите и Трети март, и Европата - знае я Бай ви Ганьо таз лицемерна и подла Европа на дипломатите, които не се съобразяват с нашите мераци и романтичните ни спомени от Българската история.
Е да, какъв ви е на вас Трети март? Явно, никакъв. Но за мен тоя ден е знак за истината, че Отечеството ми беше орязано, ограбено... и мечтата на моите предци бе поломена не без участието и на прохождащите в голямата дипломация нашенски политици. Трети март ми е особено скъп спомен именно за тяхното блюдолизничество и предателствата им пред портите на Изтока или пред портите на Запада, все тая!
Войните, които обикновеният български войник и семейството му, и родът му изнесоха на плещите си - независимо какво проектират управниците на България, бяха осветени от ентусиазма, точно на Трети март 1878-ма роден. Не ми се спори с доцента от Пловдивския университет г-н Живко Иванов (вляво на снимката), автор на въпросната реплика във въпросния най-тиражен за Южна България провинциален вестник; всеки има право да отстоява каквато си ще философия или теза.
Настоявам все пак да се има предвид и по-уравновесеното мнение, че Трети март очерта (т.е. бе санкция в най-висок дипломатически стил) колко многобройни, макар и насила разделени в пет-шест балкански държави, сме ние - българите. Такова признание, документирано от Западната дипломация, наред с Русия документирано... това не забелязваме ли?!
16.03.2005.
Може и да съм силно пристрастен към днешния българин, но ме дразнят усилията образът на Ганьо Балкански да ми се натрапва като еталон - представете си! - за проумяване на т.нар. българска душевност. Поставят тоя неандерталец като обект и основа за волни словесни упражнения с днешна дата и... всъщност, драги сънародници, априори ни унижават.
Дълбаенето в минали събития и драми, за да се извадят аргументи за собственото ни злепоставяне "ангро", ми се струва чиста проба схоластика. Тоя ли е праобразът на българина? Единствено неговият уродлив ген ли носим като наследство?
Ганьовци несъмнено шетат и днес, и в бъдеще ще ги има, но каква радост и кому доставя... назидателното почукване с нокът по челото: "Българино, ти си тарикат и невежа, ти си тъп, прост, алчен, циничен и груб пред общността на благородна и изтънчена Европа"?!
Прекаленото, скрупульозното вглеждане в един от многобройните варианти на българина от отминала епоха и обявяването му за изначален символ и алегория на българщината не зачерква ли множеството анонимни и не толкоз анонимни съдби и образи само защото не се намерило и до днес перо, което подобно на Алековия талант да ги изобрази?
Литературната класика има и възпитателно значение. Противна манипулация е да се извади един урод и да се обсъжда и набеждава с перверзна страст пред любопитния поглед на Оная Европа, която тепърва започва да се интересува от нас и с която тепърва ни предстоят тежки разговори кои сме, чии сме в семейството на европейските народи.
Не е ли печално гротеската да сочим за истина? Смехът, така предизвикан, не е ли издевателство?
Виждам цялата ни нация дамгосана с печата "байганьовци"; внушават ни, че всички българи сме безвъзвратно едва ли не пропаднала пасмина от селски тарикати, кюнлии, наглеци, тъпи грандомани, несъзнаващи своето духовно нищожество, своя селяндурски манталитет на кокошкари.
Кой има полза от това, пита се. Кой на тая манипулация се радва?
Все едно да ми налагат, че депутатът Камен Влахов е типичен образ на днешния българин...
"Ще има легни-стани!“ - заплаши на 22 юни 2002 г. служителка към КАТ депутатът от НДСВ Камен Влахов. Милият г-н Влахов!... Не видял камерата на наказателния паркинг за нарушители на закона, която документирала и образа, и гласа му.
17.03.2005.
Относно автора* на изследването в доста добър академичен стил върху Алековия Бай Ганьо... Мина ми през ум, докато четях обстойното изследване на доц. Живко Иванов: дали пък Бай Ганьо може да го проумее най-детайлно именно байганьовец? Пак изследовател с онез гръмогласни, показни замахвания, характерни за Алековия Ганьо**, само че въведени в културния слог на съвременен научен дискурс.
Нещо подобно откривам във вестникарската бележка на г-н доцента Живко Иванов по темата "Трети март", обнародвана в областния всекидневник "Марица" от 4 март т.г. Бегъл поглед към стила на автора ме отнася като читател тъкмо към типичните байганьовски реплики от фейлетоните на Алеко Константинов.
Чета студията на тоя уж интелигентен тълкувател и не ме напуска съмнението на полския публицист Станислав Йежи Лец, че - оспорвайки твърде горещо несъстоятелна теза, заплашени сме да заприличаме на опонента, слизайки до неговото низко говорене с апломб и театрална предвзетост.
Бай Ганьо като литературен тип на социално животно най-добре е да бъде тълкуван хладнокръвно и вътрешно отстранено, т.е. нелицеприятно***; с пинсети и скалпел да бъде внимателно отстранен от живата тъкан на българщината тоя злокачествен тумор на простащината по нашите географски ширини изобщо.
Моят литературен герой Тотю Ламски (бащата на момченцето Ламски от книгата ми) е друг начин за изобразяване на твърде разпространен тип нашенски светоглед. За разлика от свищовския адвокат Алеко, като автор - посочвайки също отрицателни страни в днешната душевност, поне не си позволявам подгавряне с героя до такава степен, че да замяза на морално чудовище.
Гениалният Алеко дава поводи да приемем, че Бай Ганьо е "вся и всьо" - единствен в мощта си представител на българския характер (ако не е тежък грях до такава степен тенденциозно обобщение). Тия разказчета са си всъщност фейлетони, т.е. недотам съответна на художествения стил материя****, за да бъдат тълкувани именно като изкуство, а не като обслужваща "злобата на деня" публицистика.
Лекотата, с която явно ги е писал тия фейлетони, ми говори за удоволствието у твореца Алеко Константинов. Фразата е толкоз точна в своята гъвкавост, че не допуска ни разместване на думи, ни подмяна на турцизмите и русизмите с български еквивалент.
Такова снижаване в жанра оневинява твореца като автор, който оперира преди всичко в ограничената сфера на актуално-преходното, а не с претенцията за генерални философски заключения, което е терен за същинските т.нар. високи жанрове на художествената литература (разказ, новела, роман).
Нашата литературна критика пренебрегва жанровата специфика и тълкува фейлетоните за Бай Ганьо като обобщения от много по-сериозен тип. Колкото и гениална да е, публицистиката все пак обслужва преди всичко политическата дреб на мимолетни страсти, образи, ситуации.
С това пояснение, струва ми се, имаме основание да се възмущаваме, че вече сто години ни се внушава за сърцевина нещо, което е идиотска гримаса, страничен продукт от кристализирането на модерния български характер (с всички уговорки, че обобщения тъй наедро имат чисто работен характер при изследване върху народопсихологията).
26.03.2005.
Днес ще е футболният мач между националните отбори на България и Швеция. Видях снощи по телевизията нашите с треньора им Христо Стоичков, възприеман като образ на мъжествения български дух за победа и непреклонност. Видях и шведите - белезникави като бледи негативи, северен тип мъже. Не мога докрай да го обясня (защото българинът ми е повече на сърце от шведа, разбира се), но интуитивно желая нашите да загубят в тая спортна среща.
Защо е това нахъсване??? "Ще ги бием! Ще ги разпердушиним! Ще ги смачкаме!" - ечи като боен вик на дивашко племе. Всякакви спортни нахъсвания на юруш и с гръмогласно "уррра" са ми противни, и пак ще ми е трудно да го обясня, но да се оправдавам ли що мисля тъй! А бе, това да не е война!?
Според моите си представи истинският Победител е уравновесена личност: не се зъби, не псува на майка рефера, не ръкомаха и не прави цинични знаци с пръсти, лакти и китки, не се гърби настръхнал по зеления терен, накокошинил се предизвикателно като японско петле срещу съперника, опонента или противника. Аман от простотия, която докарвала до екзалтация публиката, до екстаз, до емоционална ерупция!
По подобен начин възприемам и т.нар. влизане в европейската общност на всяка цена от 1 януари 2007-ма. Като манталитет, като битова лична и всякаква култура на общуване, струва ми се, на нас, българите, са ни нужни поне година или две, а може би цели две поколения трябва да си отидем, та чак правнуците ни дано успеят да се откопчат от преизподнята на посредствеността в собствените ни представи за света на другите.
* За съжаление приписките, които правих по изданието на литературна студия за Бай Ганьо и Алеко, дело на г-н Живко Иванов, ги нямам под ръка. Самия том (около 380 страници обем, доколкото си спомням) върнах на автора по негова бивша студентка, колегата Милена Деянова.
** Според книжовната норма правилно е Ганю (именителна падежна форма), докато формата Ганьо е звателна, т.е. остатък от някогашния звателен падеж в старобългарския книжовен език. Респектът пред автора, както и в други случаи с имена (Пеньо Пенев и пр.), наложил да се спази формата, която Алеко предпочел, макар погрешна от гледна точка на книжовната норма. Първата българска граматика се появява в 1899-та, няколко години подир смъртта на Щастливеца.
*** Русизмът "нелицеприятно" съответства на българската дума безпристрастно, което ще рече "без предубеждение, уравновесено, балансирано", ала това интелектуалците у нас масово го бъркат, прилагайки го със значение "неприятно" от г-н Президента на Републиката до г-н Мартин Карбовски.
**** От фр. feuilleton, производно от feuille - лист, вестник; фейлетонът е кратък художествено-публицистичен жанр със злободневно-сатиричен характер. Вж. Речник на лит. термини.
* Пренастроен на честотата на Радио Бейрут, приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.)in live от нощните клубове на близкоизточната перла Бейрут.
** Не ни изпя на командира, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. "черни роти" на Втора българска армия. Това е в разгара на купоните на хипитата с оня велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). Вторият линк след текста е от концерт на Джими Хендрикс през октомври 1967, когато тъкмо се бях уволнил и София ми изглеждаше прекрасна. Сегашните лекета на чалгата в България нямат грам от оня взрив на артистичност, който разтърси света. Бел.м., Jores.
От гледна точка на родения тук, може би заради алчността и невежеството на пришълци, т.нар.
"кюнлии-тарикати" от околните села, Пловдив е най-гадното място за живеене; от друга страна
обаче не познавам по-великодушен към греховната човешка природа град на България.
Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, уцелваше от пет крачки стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и така я карахме сити и весели, понеже все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я кифла с орехова паста, я баничка със спанак или извара, докато останалите обсъждаха редкия му талант.
По онова време купешката дъвка не бе позната. Имаше разни неща за дъвкане, но - да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашните хлапетии би била направо разкош.
Ами че ние слагахме в уста какви ли не боклуци - восък от свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, неуважаващи себе си... пък джвакаха топче хартия, а който е пробвал, знае, че вкусът на сдъвканата хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепа слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус бодливо кюспе - хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка...
Все по това време в хумористичния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът с изразителното име Теню Пиндарев-Чук представяше "Кока-Колата" за алкохол, а моряците от Шестия американски флот в Средиземно море - за побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж от Италия известен наш писател (ако се не лъжа, това бе писателят на Държавна сигурност Павел Вежинов) описа как след като се накъркали с "Кока-Кола", банда морски пехотинци от Щатите изпотрошили витрините в местния бар, после вилнеели в близкото паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми, отказали да им платят, а като венец на всички тез магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували Божията майка.
Струва ми се, оттогаз - от ония славни времена на идеологическа война със световния империализъм, е и първият рекорд в "Книгата на Гинес" за най-дългобойно плюене. Рекордьорът - някакъв си американски морски пехотинец, изплюл дъвката на петдесет и два фута разстояние, наши към шестнайсет метра, както пресмятахме тогава.
Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на хамериканеца, но пък като се вземе предвид че момчето бе едва в шести клас и животът тепърва го искаше и се отваряше пред зъркелите му, независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в таз супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.
И човекът естествено се амбицира...
Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците, въртяхме пумпал или брулехме недозрелите сливи афъзки и кайсиите в чуждите градини, той не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната къщурка, тоест - обстрелваше с плюнки дзифт калкана на съседите.
В ония години асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, бе покрит с лети на място бетонни плочи, но дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица, зад Панаира, и ние влачехме оттам цели топове от таз миризлива чернилка за нашето момче.
Пак тогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земледелецо, сега му е времето!" и "Във всеки дом - говедо!!!" Общинската управа се бе здраво заела с разкрасяването на града. Из кривите тесни улици бръмчаха товарни молотовки (камиони, произведени в "Завод имени Молотова") с монтирани отзад кокетни кафези и пловдивчани се носехме като ято ярки-носачки - червените родайланд и снежнобелите легхорн, наред с по-дребни пилци и дърти мисири по линиите на градския транспорт.
В Цар-Симеоновата градска градина, например, гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб. Лирическо отклонение: ходехме да правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Ръфаш лимон пред наперените трътляви фатмаци, докато от флигорните им потече слюнка и оркестърът хукне да те гони, както си е с буриите на рамо. Ей на това му се вика скомина.
Артистични чешити бяха тогавашните общинари; монтирали бяха върху стените на сградите по центъра червени, сини, зелени емайлирани табели с тревожни надписи, като например: "Не гази тревата! Тя е твоя", някоя поучителна мисъл, да речем: "Плюенето по тротоара е признак на ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното: "Храченето - абсолютно забранено!" Не се бяха сетили общинарите да допълнят: "Стреля се на месо със свинска четина и бертолетова сол!" (което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови градини).
Как гостът на Пловдив пред тия чудесии да не помисли, че тук основен кеф за пловдивчанина е да точи лиги и сополи, да се секне, да плюе и храчи на провала. А не бе тъй. Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече - ни по-малко от жителите на който и да било град на планетата. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, а именно - "човеци от социалистически тип", нищо, че Пловдив винаги си е бил неделима част от архаичната представа за миризливия лайнян Ориент - запуснато древно сметище, боклукчийска кофа, вонлив кенеф насред Тракия сред рояците сърдито бръмчащи тлъсти мухи.
И тогава ние - децата на Пловдив, се къпехме в същата тая лениво влачеща се тинеста Марица, сред виолетови и розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика в Белово и фабриката за кибрит в Костенец, дошли откъм отходните септични канали на Пазарджик, с помията и фекалиите на дузина села и селца, които нашенци изливаха направо в коритото й.
Ето, че най-сетне дойде моментът да напиша за Цариградски...
Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с гърбушкото Мильо, оня с дългото кересте - официален любовник на позастарелите местни актриси, както и наред с известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, вечно ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря и още половин рота повече или по-малко известни любимци на пловдивската "бохема".
Цариградски можеше да срещнете в най-върлия мраз и в най-страшните жеги неизменно в жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до колене и туристически обуща, с широкопола мексиканска шапка, небрежно метната на гърба, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" - чудо на българската соц.електроника, което хващаше две плюс една станции криво-ляво на средни вълни и стабилно - единствено Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.
Цариградски за мен и днес е особена версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю"Чумата". Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, тоя рядък и много специален човек обикаляше големите улици на Пловдив да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните табелки бе нацвъкала по тротоарите край автобусните спирки едри чугунени цилиндри, боядисани в тъмнозелено, около метър високи, които бяха именно въпросните плювалници.
От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадък и цинкова кофа за хлорната вар. Имат много здраве от мен ония, дето смятат, че почистването на плювалници е неприятна участ: бих ги посъветвал да погледнат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма гадна работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.
Не съм чул някой да му се подиграва.
И най-лютите подигравки са замирали в респект пред благородната фигура на тоя ветеран от сраженията с хорската мръсотия. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите.
Минувачите спираха да погледнат и те как специалистът си върши работата. Той изваждаше от тъмнозеленото фургонче чифт яркооранжеви гумени ръкавици, нанизваше ги до лактите и след като изсипеше отпадъците, ловко минаваше плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена с хлорна вар.
Къде се изгуби тая рядка птица?...
Знам историята на неговата смърт. Тя е толкова романтична, колкото е вероятно и целият му живот... Но обърна ли се към детството си, той е все там - строг, благороден и дружелюбен. Трополят копитата на коня, меко се полюшва фургончето, писука транзисторното радио на гърдите му, чувам пак някогашен шлагер, един от ония шлагери на Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина в центъра до крайните бедняшки махалици, населени от бежанци: "Бона сера, сеньорита, бона сера" ("Добър вечер, госпожице, добър вечер!"), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико - чуден край далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела".
Понякога си мисля, че детството е приказен сън. В тоя сън има чудовища и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава тоя живот. Загине ли у мен това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм - то ще е и моят край.
Навярно вече се питате що стана с онова приятелче от някогашния шести "а" на Основното училище "Сашо Димитров" до старата Държавна болница, оная болница с моргата и лудницата барабар.
Милият, той тренираше почти две години с надеждата да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра далечина и вече в края на осми клас, когато строени, къпани и подстригани високо, чакахме тържествено да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, ми пошепна само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не мога повече. Това са ми възможностите. Ама не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да пазя тайната...
Сега, след почти четиридесет години, мисля си: и момчешките тайни имат давност. Нали? Достатъчно съм стискал зъби с тая срамна за истинския мъж-пловдивчанин тайна!
Ето, казах ви я и се чувствам като новороден, чувствам как ми олеква...
Какво пък, може тоя приятел и да не е видял името си със златни букви записано в историята на световния спорт, но за мен и за ония, дето го познаваха, той си остава "Най-добрият плювач на Балканския полуостров". А за да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо весело.
В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, съседът на приятелчето получил някакви пари от наследство в Америка и според предписанията на общинската управа извикал майстори да измажат отвън фасадата на тухлената къща. Да видят комшиите, че в тая къща не някое перекенде, а човек заможен, човек уважаван и паралия живее.
Измазали я майсторите отпред и отстрани къщата без проблем. Когато почнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се рони, не ще да се задържи.
Гледали, чудили се, чесали се и дето не ги сърби: какво е туй чудо, па накрая си дигнали чукалата. Задната стена подир двегодишните усилни тренировки на моя амбициозен приятел била импрегнирана от асфалтовите плювки. "Че то няма нужда от хоросан - отсякъл техникът от общината, - цялата сграда при едно по-яко земетресение ще се катурне барабар с комина и стълбището, обаче ей тая стена няма как да не оцелей!"
Който не вярва, може да провери. Сред новопостроените пет- и повечеетажни замъци, точно на адрес "Пещерско шосе" № 34 се гуши мижава съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хитро хлапе не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус, ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.
Междувременно тия дни самозабравил се местен тарикат, дето не си знаеше парите, го уцелиха с куршумче от... 60 стотинки (0,60 лв.) и после тържествено го съпроводиха с духовата музика на гарнизона до чудесно уреденото гробище край шосето за Рогош. И всички много скърбяхме за него.
* Вж. Квинт Хораций Фалк (65-8 г.пр.Хр.), из „Поетическо изкуство”, „Събрани творби” – 1992 г., изд. „Народна култура”; превод от латински: Георги Батаклиев. „Хораций утвърждава мястото на поезията в йерархията на европейските културни ценности – и създава самочувствието на многото следващи поколения поети”... Това е финалът на предговора към изданието от Анна Б. Николова. Бел.м., Jores.
http://www.youtube.com/watch?v=vNol39IKNNs&feature=related
