Над нотната тетрадка се поти и срича
двойкаджийката на тоя клас.
Тя не блести със хубост, ала е момиче
с дрезгаво фалшив ужасен глас.
Горката, не разбира нищичко от ноти,
кой Моцарт е,
кой е Шопен не знае тя,
за Бах не подозира, но в живота й
отскоро се набърка Любовта.
По улиците с цъфнали дървета
тя се усеща сто пъти проклета,
реве безпомощна, сълзите й се стичат,
че жалко е да любиш, а тебе да не те обичат.
Какво значение за бедната девойка
играе някаква си музикална двойка!
За друга двойка в нейната душица тиха
два облака от страст и свян се сбиха:
затрепка плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а тебе да не те обичат.
И плисна дъжд. И в уличната локва -
отчаяна от таз неправда, цопва...
Тъй странна е човешката природа! -
запя момичето от болка и тревога.
И може би понеже беше кално,
понеже беше антимузикално,
във пеещата му от скръб душица
съзрях красива наранена птица.
И питам ви:
кой пък е тоя Моцарт?
Шопен и Бах - и те,
ах моля ви! - какво са
пред туй сърце отчаяно, кървящо,
което песничката си ни праща?
И аз рева фалшиво и сълзи ми се стичат,
че жалко е да любиш, а никой да не те обича.
Нямаме вече какво да си кажем
и защо ли баш с тебе да пия кафе!
Вън е поледица, хлъзгав - паважът,
и жигулата ми ще поднесе...
С тия гуми протрити подобно галоши,
лека маневра и... хлъз, блъс и тряс!
Синоптиците казват: времето лошо;
грипът ме дебне - казвам пък аз.
Я, ти по-харно си стой при мъжлето!
Свинско със зеле, пръжки със лук
туряй на огъня, стъпвай напето,
ала не внасяй в душата ми смут.
Вярно, за мене си още принцеса,
понякога нощем си мисля за теб,
но мила, оная Любов я отнесе
на тия години суетната дреб.
Сега съм затънал в предпролетни пости,
че бавят аванса и останах без лев.
Ще взема да ида у съседа на гости -
да му пуша на муфта цигарите с кеф.
На табла красиво той пак ще ме бие
и аз ще се правя на лют, ядовит;
щастлив, пак вино ще налее да пием
и аз ще го гледам доволен и сит.
...А с тебе, принцеске, какво да си кажем?
Ой, как не искам да ме виждаш злочест!
Ти ще черпиш, пък аз ще се правя на важен,
но хай да отложим за друг път, не днес.
Някога, преди трийсетина години, един университетски преподавател, доцент Христо Първев от катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се бе врътнал на тема разкази, стихове, журналистика... и се направих на две и половина, дори не сметнах за нужно да се замисля над хубавото предложение.
Ама тогава (1969-71) бях сътрудник на хонорар във вестник „Народна култура”, за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото дърводелската месечна заплата на татко и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкиснала физиономия София, тая същата снобска София на интелектуалци и мекеренца, към която така пламенно се стреми всеки що-годе прогледнал провинциалист.
Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана за половин-една година в столицата, докато се открие възможност... дупка в щата на „Народна култура”. Да, и това отказах.
Когато през януари 1972-ра прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от Софийския университет, чух, че доцента щели да го правят професор, имал оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, а защо не и Parwev's)* заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите...
Така ми каза моя състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лилито от София така ми каза: „Видя ли какъв шанс изпусна”, докато въздишахме по студентски спомени над чаша лично от нея направено специално кафе с детелинка (четирилистна), образувана в каймака най-отгоре.
И си мисля разни работи по тоя повод, а и по редица други поводи (един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери), и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли върху късмета си някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тая любов, това родолюбие е толкоз надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ - пореден неочакван или разгромяващ - неуспех в личния ни мизерен живот по-силно ни привързва към Балканите, към тоя смрадлив котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.
Да бях поел подир доцента, може би сега щях да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип „Чероки, Гран туризъм” плюс „Тойота Корола” спортен модел с две врати, ниско настъпана предница-ритната задница, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да речем – 100 km/h за 4,5- 5,1 s., плюс басейн в задния двор 25х50 m - да си плувам, отмаряйки в летните жеги, плюс вила или ранчо нейде около границата с Канада, дето въздухът е чист и горите рядко населени, плюс няколко декара равно подстригана поляна за голф нейде на майната си пак в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв си там университетски учен или автор на криминалета в стил „Пътеводител на галактическия стопаджия” или страхотии в стил „Стивън Кинг” или „Стивън Хокинг”, но в никакъв случай - автор на интелектуални бози в стил Паоло Куелю...
Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм ма-а-алко поразочарован, ма-а-алко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастлиииииив, дами и господа съдебни заседатели.
Та си казвам: "Ние, некадърниците... Ние, несретниците... Ние, неслучилите в живота, по-силно я обичаме тая своя очукана и разграбена родина, понеже си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света". Това ни е бащиния. Е, позанемарено, мръсно, долно, подло място, свинска кочина... Обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани от Републиката. Когато измрем един мразовит декемврийски ден, новите собственици на тая част от Полуострова, най-вероятно готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се изпикаят на фасона, дето сме били до такава степен наивници.
* * *
Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът пряка връзка с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малкото заради това, че жените или любовниците им, разбирам го не по думите, всеки случай! – силно ги обичат.
Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с материални знаци: висок пост, луксозно жилище, прослава сред снобите, цветущо банково състояние, дори не се бележи и с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лапи... лявата подпира дясната в лакътя, пък дясната - с показалец и среден пръст опрени небрежно под ушенце, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда към моренцето...).
Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтата. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: „Ето, такъв щях да съм, ако бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсет години!” Припомняш си оня слънчев миг, софийската златна есен (тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева цяла седмица си осигуряваш поне уискито... 0,40-0,60 лв./0,1 л., обаче аз винаги съм предпочитал полската „Водка виборова”, понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с ей тез думи "Еще Польска не сгинала", кой знае защо.).
Припомняш си лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво момиче (кожата й - какао с шоколад и малко уиски) с маслинено черни очи, и как ти дотича, тръшна се до нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд някакъв, а си роден за друго.
Защо не забравяме точно тия мигове, питам се. Дали тия мигове не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие?!... Казваш си: „Ле-ле, колко очарователно! Ле-ле, колко нехайно!” – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти (и не само в младостта си, но и по-късно!) с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с палеца на левия крак!
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да префасонирам вонящото си на турчин-чалмалия фамилно (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестник "Софийски университет" Кирилов, т.е. принадлежащ към четата на свети Константин-Кирил Философ, блазнех се снобски.
** Добавено при преписа на текста от 20 декември 2006 г.. Бел.м., Jores.
В памет на Кирил Георгиев Бояджиев - обикновен човек и наивник
Белосах с блажна боя парапета на балкончето и отвън рамката на кухненския прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме... с тоя бележник пред мене си.
Има сцена в третата част на романа "Ламски", където две съседки се скубят, захрачват се и ругаят, а множеството наоколо сеир гледа, поредното махленско театро. Подобна сцена описва и Вазов в една от ранните си повести - "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно таз нашенска черта не е от днес и от вчера.
В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се зачепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж на нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петьо, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, размахаха се юмруци и двамата - Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха тояги, та едва ги разтърваха.
А двамата със зетя седим, пием си бирата. Гледам, Зарко, дето ми е бил ученик някога, в пети-шести клас, понастръхна - нали е млад, необръгнал на тез махленски пунически баталии, та му казвам: седи си кротко, тез и тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие връх сред тукашните кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си намерила майстора; пък петдесетгодишният Дечо, дето го блъскали двайсет години по главата в бокса, акълът му е като на юноша, пубертетски...
Същите тез двама хлевоусти - Дора и Дечо, съм виждал и в други ситуации, знам - не са лоши хора, ала простотията ги тресе, па и никому не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, после им минава, все едно нищо не е било. То не им е за пръв път.
Ей тъй възвишено и низко вървят ръка за ръка в тоя наш живот в покрайнините на осемхилядолетния тракийски полис, накрая на света, в най-дълбоката днес духовна провинция, в най-дълбоката смрад на невежеството и шумната цигания.
Идеята ми е чрез романа "Ламски" да покажа как възвишеното се ражда и вирее именно сред тоя батак, в който живеем - ала това да не е наплевателският нахакан тон от репортажите на самовлюбения Мартин Карбовски, където грандоманията на господина избива иззад апокалиптични реплики на театрално отчаяние, ами писаното от мене да излъчва любов именно към неизвестния човек от низините, от калта на занемарената и опоскана моя България.
Има жестоки неща в тая книга, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията, в крайна сметка - Любовта към тия нашенци, я правят, мисля си, оптимистична летопис таз книга от историйки, извлечени от самия наш живот през последните шейсетина години.
Вчера, 22 август, по-малката от дъщерите ми навърши своите 28 години; пък аз целия ден монтирах ново лагерно тяло (кожух) за разпределителния вал на жигулата.
Nulla dies sine linea*, казват древните римляни; пък се опасявам, че написаното в тия бележници, които водя от 1994 година, доста нарасна и вече се чудя как да се ограничавам в писането.
Nihil probat, qui omnia probat**... и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да кажеш горчивата истина уравновесено, т.е. добронамерено - това е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, палетата по това ще ги познаеш...
Дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкоз ерудиция, колкото вродена духовна култура.
Забавни са ми хвалебствия, дето настройват отрицателно спрямо обекта на възхвалата; крещящ, по-точно казано: креслив,- пример за такъв тип невежество са грандоманските изстъпления на мнозинството пишещи в многотиражката на Тодор Биков с хубавото име "Арт-клуб". Комунистоидите в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга - "во весь голос", както го формулира тоя тип говорене Владимир Маяковски. Затова и при нашите "артисти" в ироничния смисъл на таз думица артисти звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на великия руски поет.
Истинското познание не търси опонента като враг, като "козел опущения", а като съмишленик, с когото - именно оспорвайки се! - правите стъпка към Истината. Човек с дребнава душица на пале това нещо как да го проумее!
Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.
"Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат"... Озадачава ме фукнята в тоя анонс на Радио "Свободна Европа" на български език. Какво ли пък толкоз важно и скрито има да ми каже радиостанцията на САЩ за моето дередже! И онез хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандомания.
Трийсет и първи август. Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, а жегите - убийствени. На тоя ден по същото това време (около 15,30 - 16 часа) преди двайсет години горя в колата си баща ми. Същата жигула, която ремонтирам...
В два часът термометърът ми на балкона сочеше 37 градуса по Целзий, в 16,30 вече сочи 38 градуса. Такава жега не е имало скоро. Макар в апартамента ми да не е толкова жежко, пък се и често мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски" - част І... На трийсета страница съм. Снощи работих до към два часа на компютъра.
Шести септември. На тоя ден през 1983 година издъхна в софийската клиника "Пирогов" баща ми. Запалих свещица в металния свещник в памет на татко, а в ума ми се въртят планове за книгата "Ламски". Това от баща ми съм го научил: да се стремя към постижима цел и да се радвам като хлапе и на най-малките завоевания в материалния ни свят.
Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си. И залягаше здраво, но и с удоволствието, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на върховна благодат. Неговата съсредоточеност на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на простосмъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.
Обичам го тоя мой Дърводелец; неговата работа чрез тия текстове тук продължавам. Като си представя как би реагирал на това или онова, получавам и досега съвети от мълчаливия мой баща, потънал в тракийската пръст, под гробищния троскот край централен пловдивски булевард.
* * *
За което няма думи, то не съществува. Но не така - то пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Давайки название на това и онова, ние всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и оназ приказчица: "Не споменавай Дявола, да не ти се изпречи наяве!"
* Реплика на три култови за националната литературна класика творби - "България" на Георги Джагаров, "Към родината" на Атанас Далчев и текста на Стоян Михайловски към химна "Кирил и Методий" ("Върви, народе, възродени..."). Бел.м., Jores.
* Според библейското предание Естир е красива израилтянка, която била измежду събраните от цялата страна момичета за двореца на персийския цар Артаксеркс. Когато дошъл нейният ред да влезе в царското легло, персиецът бил омаян от красотата и скромността й. "И царят възлюби Естир повече от всичките жени; и тя придоби неговото благоволение и милост повече от всички девици; и той тури царската корона на главата й, и направи я царица вместо Астин" (Библията, Ест. 2; 17). Бележка на Венцеслав Константинов към българския превод на стихотворението, извършен от Стоян Бакърджиев.
"Това, Жоре, си вече ти... Това го виждам само в "Крайпътен ресторант"... Нарича се усещане за..."
Странни неща се получават, C'est la vie... Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко време и нерви, колко грижа и безсънни нощи съм пропилявал заради неприятните типове в моя живот. И още по-жалко! - колко нехайно съм пропускал да кажа добра дума, пък дори и едно простичко "Благодаря!" на добрия, нежния, истинския приятел покрай мен.
Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в тоя форум и в all.bg изобщо, и двете - с добра дума именно към мои текстове. Като опитвам да си изясня защо така съм се отнесъл в тия два случая, имам само едно мизерно и нескопосно оправдание като за пред себе си: то е било от опасение, от гадното подозрение да не ме помисли някой за самолюбив, за персона, която крещи от желание да бъде отличена, почетена по какъвто и да е начин. Това е вероятно част от причините да не Ви отговоря досега - вродената ми неприязън към грандоманията, отвращението ми към полагането на рамка (пък дори и най-изящна) около представата, че съм простосмъртен, син на простосмъртни, внук и правнук на простосмъртни.
Когато от ранно детство до ден днешен си проживял сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" - какво друго да очакваме? С възхитени очи гледам обкръжените с обществено внимание и благосклонност личности (писатели, политици, спортисти, шоумени), но пожелае ли някой да ме направи безпомощен, уязвим, готов да рони сълзи човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Мене ме зареждат с енергия за писане отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист и откровената наглост и злост. Ето Ви едно старо-старо стихотворение от далечната 1972 година, което по друг начин казва това същото:
ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА
Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
...След жътвата - като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.
Дано да ме разберете.
Тук филмът свършва, Боже мой! Животът просто свършва.
И ти съвсем не си герой, а дрипава досадна мърша.
За стиховете ни, уви! – тук никой пет пари не дава.
Денят към залеза върви, тъй както подобава.
Сърце! Със тоя свят съвсем не сме си съответни.
Сълза на одъртял серсем ще му оставим да му свети.
Когато тръгнем си оттук, хич няма да ни пука -
живяхме с теб като напук, а инак беше скука.
Уж поиграхме на любов, ала любов изобщо няма,
но хубаво е, Боже мой, да се живее с таз измама!
http://www.youtube.com/watch?v=TDRT-bYRvMI&feature=player_embedded#
За приятеля Николай Сисоев!
