[  В момента Слушам музика  ]

Областта на отраженията винаги е била загадъчна и объркваща за приятелите ми, но аз се справям добре в нея. Затова предпочитах да пътувам и творя из тези места. Има нещо в същността ми, което не се плаши от вървежа на събитията в обратна посока или случващото се да бъде обратно на всичките ми усилия очаквания, а и на самата ми посока. Най-изумителното ми и объркващо изживяване в областта на отраженията, преди попадането ми в огледалния капан, беше случката с невъзможното излизане и невъзможното връщане. Тогава напуснах отправната точка както всеки път досега, но веднага след като се разсея обичайното замъгляване, аз се озовах отново в нея. По-точно в нейно огледално отражение, съвсем същото, но все пак неистинско. Първо помислих, че нещо се е объркало и не съм успял да изляза. Опитах да повторя действията по излизането, но постигнах единствено по-подробна обстановка. Чувствах, че нещо не е наред, но не знаех какво. Това започна да ме тласка в лапите на страха, но точно преди да попадна в тях се усетих, че ги няма пазителите. Значи, все пак тази оправна точка не беше истинска, а само отражение на действителността и част от моето пътуване. Това разбиране ми помогна да различа отражението. Вече можех да се движа из областта и след кратко лутане се върнах обратно в отправната точка. Истинската. Там ме посрещнаха, както винаги, меките кафяви очи на Юлия. Пое в ръцете си пламналата ми от напрежението глава. Знаеше, че и този път имам какво да разкажа.
----------
Юлия обича да твори в областта на взаимността. Естеството на тази област изисква тя винаги да има човек до себе си и този човек съм аз. Обичам всяка една секунда прекарана с нея, без значение с какво сме заети. Юлия облича в дрехите на взаимността действително всичко. Много пъти е идвала с мен в отраженията и тези пътувания винаги са били за нас истински празници. Едно от тях ще помня винаги с особена яснота и сила заради невероятната и изпълваща емоция, с която беше заредено. Също и с необикновената проява на взаимност от страна на Юлия, прераснала в най-искрена и чиста обич. Благодарение на тази нейна обич и двамата успяхме да избегнем огледалния капан.
----------
От около месец време се бях заел с проучване на едни малко познати за мен области на отраженията – тези на човешката личност. Те винаги са, така да се каже „под ръка”, но до тогава гледах да ги избягвам по две основни причини. На първо място пътуването из тях е много объркващо заради боравенето със самия себе си. Не е много ясно кога си изправен пред своето „аз” и кога точно си самото него. После, тази област може да се окаже безкрайна и скачайки от отражение на отражение в личността си, е възможно напълно да забравиш отправната си точка и да не можеш да се върнеш. Това е нещо като да се изгубиш в себе си, без да знаеш кой си.
Исках да разширя познанията си за тази област и съответно да разширя творческите си възможности в нея. При едно от пътуванията си забелязах едно тъмно място без признаци на отражение. Това ми се видя странно. Отначало помислих, че съм навлязъл в друга творческа област, без да забележа, но се оказа, че не е така. Можех да открия огледалните образи на всичко друго наоколо. Насочих отново вниманието си към странното място, но... то беше изчезнало. Силно заинтригуван задълбочих търсенето си и открих мястото в усещането, че се намира зад мен, близо до тила ми. Това ми се стори глупаво. В момента бях извън тялото си, което пък лежеше удобно под клонестия дъб в задния двор на къщата ми и за глава и тил не можеше да става и дума. Но нямаше как. Реших да играя по тези нови и странни за мен правила. Обърнах се с „лице” към мястото, но то се оказа отново зад тила ми. Тогава дадох „заден”, за да вляза вътре. Наистина влязох, без да има представа как. Усетих разтърсване като удар от ток и последва един кратък миг на безпаметност. И до днес не мога да си спомня какво точно се случи в този един миг. Колкото и да се връщам назад в спомените си, той си остава бяло петно в паметта ми. Добре помня какво се случи след това. Помня го като усещане, което ми е трудно да опиша. После, след като премеждието беше приключило, заедно с Юлия търсихме подходящо описание за този капан. То е като да застанеш между две огледала поставени точно едно срещу друго. В което и да погледнеш, виждаш собственото си отражение в лице и гръб, което гледа собственото си отражение в лице и гръб и така до безкрай постепенно смаляващи се и губещи се в далечината отражения на отражението. Струва ти се, че стоиш в безкраен коридор, в който ти, твоите образи и рамката на огледалото постепенно се губите в безкрайната далечина, а всъщност на една крачка пред теб тази измама свършва.
Ето в такава ситуация попаднах след онзи миг на разтърсваща безпаметност, но вместо между две огледала се озовах лице в лице със собственото си отражение. Получих ясното усещане за движение в тунел и в същото време бях неподвижен. Като в омагьосан кръг моето „аз” се оглеждаше в отражението си и отразеното „аз” се оглеждаше в истинското, а вниманието ми скачаше лудешки от едното в другото. Само за миг се натрупаха безброй отражения и ме понесоха към несъществуващото дъно на безкрайни коридори. Загубих представа за истинското „аз”, защото, вниманието ми и съзнанието за себе си се лутаха безцелно между отразените представи за мен самия. Мигновено и безкомпромисно бях привлечен от дълбочината и безкрайността на това постъпателно движение. Чувствах се като махало на стенен часовник, обречено да се движи напред-назад и да отмерва все една и съща единица време. Нито милиметър по-дълъг или по-къс мах, нито миг повече или по-малко време. И така до безкрай.
И стана така, че се заплетох в отражението си, което беше безброй много. Забравих своята същност и заживях в илюзията. Опитвах да се въртя в различни „посоки”, но навсякъде се срещах само със своя огледален образ. Първоначално запазих усещането си за един център и източник, който бях аз, но реално съществувах в отражението си. После постепенно съзнанието за този източник започна да избледнява и центърът се измести към огледалните ми образи. Това беше тягостно преживяване за мен. Чувствах се все по-потиснат. Нещо ме задушаваше, а не знаех какво. Исках да избягам, но не знаех на къде и от какво. Заживях като часовник – ясен, подреден и предвидим. Всичко имаше своето точно определено място и време, но това всичко бяха числата от 1 до 12, стрелките и неуморимото махало. В един момент усетих, че се стабилизирам. Знаех с неумолима сигурност, че някъде там е моята истинска същност, но не можех да извикам спомена и да се върна в нея. Бях се изгубил в своето отражение.
----------
Не зная колко дълго време съм прекарал в огледалния капан. Явно ще да е било много щом Юлия навлязла разтревожена в отраженията, за да ме търси. Беше ме научила на взаимност и споделях с нея всичките си планове и намерения. Това й помогна да ме намери сравнително бързо. Когато ме видя, веднага разбра, че с мен нещо не е наред. Бях аз, но не точно, а мое огледално отражение. Имах вид на лутащ се образ в една-единствена точка, колкото и налудничаво да звучи това. Самият аз тогава усещах, че нещо ми липсва. Усещах копнеж по нещо отдавна изгубено, близко по своята същност, но много далечно в момента. Към него се прибави и гласа на викащата ме Юлия, който глас ми се струваше приглушен и далечен. Не бях наясно дали е действителност или го сънувам. В моя живот имаше само едно нещо и то се движеше от една точка в друга и обратно.
След кратко колебание, Юлия предприе единственото възможно действие, което би могло да ме откъсне от непрекъснато повтарящото се мое себеотразяване. Гледайки ме в огледалния капан, тя достигна съвършенството на взаимността и прояви една истински чиста, искрена и безостатъчна любов към мен. После ми сподели, че тогава за първи път изпитала чувството на липса в себе си. Усетила се като преполовена, като незавършена, самотна и безсмислена частица във вселената. Забравяйки напълно за себе си и тласкана от порива на саможертвата, тя се втурна с цялото си същество в капана. За един-единствен миг, преди да попадне в лапите на собственото си себеотразяване, тя успя да застане между мен и огледалните ми образи. Юлия пожертва собственото си истинско „аз” и ме обгърна с цялата си нежност и любов, за да бъде изцяло с мен, макар и само за един миг време. Тя ми подари този миг, подари ми живота си и себе си.
Това ми беше предостатъчно. За частица време махалото се забави и не отиде до края на хода си. Спомням си как върху самия мен се насложи нещо друго. Така го усетих тогава, но това беше прекъсването в моето подновяващо се себеотразяване, породено от намесата на Юлия. Първото, което видях след мъглата на хилядите фалшиви „аз”, бяха две кафяви очи изпълнени с топлина и любов. Но те постепенно чезнеха в себеотразяването си. Нямаше време за губене. Всичко се случи много бързо. Само за един миг. Вече свободен, отвърнах мислите си от себе си и ги насочих изцяло към Юлия. Прегърнах я с душата си, слях се със съществото й и се потопих в чезнещата топлина на очите й. Вече нямаше огледала и отражения. Нямаше лутане, нямаше измамни образи. Бяхме само двамата, изпълнени и завършени, творящи и излъчващи, създаващи една цяла вселена в душите си. Вече бяхме едно с две лица.
Чух пукот като от много чупещи се огледала. Образите на нашите илюзии се разлитаха на парчета в далечината на мислите ни. Усетих полъх на взаимност и нежност и отворих очи. Двамата с Юлия седяхме един срещу друг под мощната корона на клонестия дъб. Погледнах в очите й. Преливаха от топлина и нежност и ме теглеха към себе си. Но това бяха и моите очи. Протегнах ръце и я прегърнах или може би тя ме прегърна.
-----------
В областта на взаимността има едно много специално и красиво място, непознато за повечето хора. То е точно в центъра, затова на всички им изглежда сякаш е някак си встрани. Сега то е най-важното място за мен. Всъщност за нас, защото за да се твори там са нужни двама, но които да са едно цяло.

[  В момента Работя  ]

Имам малък проблем с паметта. Всъщност... Да. Спомените. Имам някакво прекъсване от... Не знам. Снощи стоях до късно пред компютъра. Доста писах с приятелите си по skype. Помня... Слушах музика. Бях си заредил песни на Conjure One. После си взех душ, измих си зъбите и си легнах. Бях доста изморен. Явно съм заспал веднага и дълбоко. Не знам. Не помня. После... Това е прекъсването. После се събудих в колиба в някаква гора. Събуди ме настойчивото тропане по вратата на колибата. Мисълта, че трябва да отворя се смеси с шока от ситуацията и ми помогна да го преодолея. Е, поне да го понеса на първо време. Станах и отворих. Пред вратата стояха жена и мъж и водеха със себе си малко дете. Първо – дрехите, лицата, погледите... Заговориха ми на непознат език, който разбирах. Шокът ми напомни за себе си. Няколко мига се лутах в странни коридори на действителностите. Така си го обясних тогава. Хората ми говореха за болестта на детето си – събуждало се нощем с вик и после не можело да заспи. Имаше вид на много уплашено. Ситуацията ме въведе в... Да. Това беше Средновековието. Първо имах усещането, че всичко това е сън или някакъв много далечен спомен. После всичко около мен започна да придобива черти на реалност. Все повече. А моето време започна да ми се струва като сън – дълъг и продължителен, от който съм се събудил току що. Това ми дойде в повече. Мислите ми отказаха и се заех с детето. Също като и езика, знаех как да го лекувам. Аз съм лечител. Учудването ми се просмукваше и изчезваше много бързо в нещо като гигантска фуния с миниатюрни размери. Широката ѝ част беше на ръба на действителността и мислите ми, а тясната се губеше някъде много дълбоко в мен. Толкова дълбоко, че не можех да я проследя. Споменът за моето време все повече изчезваше. Заедно с това новата действителност ме превземаше неумолима. Изживявах това с цялото си същество. Съзнанието ми се вкопчи в една дума – skype, като в последна спасителна сламка. Спасяване от какво? Видимо виждах как думата изчезва. Усещах го. После...
После жената ме попита дали детето й ще оздравее? Погледнах я. Тя също ме гледаше, но ме гледаше от тук, а аз все още я гледах от там. Погледът й ме привлече със своята майчинска загриженост и болка за детенцето. Те се предадоха и на мен. Изтеглиха ме като нежна копринена нишка през огромното пространство от няколко милиметра. Така ми се стори. Тогава моят skype спря съществуването си. Не. Искам да кажа друго. Не забравих моите свят и време. Напротив. Запомних ги и ги помня много добре. Именно. Помня ги. Те станаха спомен, за разлика от тази действителност. Спомням си, тогава като хлапета играехме на рицари, на индианци и каубои, на междузвездни войни, карахме космически кораби или се биехме с византийците. После се прибирахме вкъщи и ядяхме сандвичи с кашкавал и салам „Закуска” докато гледаме по телевизията „Винету” или „Костенурките нинджа”. После си купих касетофон, компютър, кола, започнах работа... Всичко това се превърна в един много подробен спомен, в една отдавна играна игра, а една от игрите тогава, стана действителност. Не точно. Никога не съм си играл на лечител, но...
Осъзнах, че варя билки на детето. Кантарион. Прехвърлянето беше завършило. Не знам защо наричам това така. Заживях с новата действителност, а старата се превърна в много подробен спомен, за игра, която съм си играл до вчера. Дадох билките на семейството и ги отпратих с указания до вратата. После влязох отново в колибата.
- А-а-а-а, ето къде си бил. Здрасти.
Шокът отпреди малко ми се струваше далечен, сякаш го бях изживял преди хиляди години. Новият шок дойде от стареца, който стоеше насред колибата ми. Гледаше ме и се усмихваше. Дрехите му бяха... като моите. Чак сега обърнах внимание на дрехите си. Груби, селски средновековни дрехи.
Въпреки блокажа или може би точно благодарение на него, тялото ми седна спокойно на грубо скования стол до грубо скованата маса, а езика ми зададе най-странния, но и най-смислен въпрос за обстановката.
- И къде съм?
Старецът се засмя и също седна, но на леглото ми.
- Ще стигнем и до това. – отговори той. - Виждам, че вече се справяш доста добре.
- Ама ние си говорим на български. – учудих се аз.
- Е, няма как. Все още си много пресен и не си си припомнил новите си навици. – отговори старецът и отново се засмя.
- Добре де, а ти? – запитах.
- Аз съм твой гост. Можеш да ме наричаш Викачът на спомени.
- Добре, Викачо. Сега ще ми кажеш ли къде съм? – упорствах аз.
- Може би ще е по-правилно да запиташ „кога си”. – поправи ме Викачът и продължи да ме гледа със смесица от умиление и любопитство. Нещо в него ми изглеждаше странно. Имах двойното усещане, че той не може да направи нищо за мен и в същото време, че съм немислим без него.
- Добре де, така да бъде кажи ми кога съм? Но искам да ти кажа, че тези игри на думи са изтъркани. Точно тази се използва във фантастичните книги. – усетих, че се наежвам.
Вместо да се впечатли, Викачът се хилеше насреща ми с нескрито задоволство. Въпреки възрастта си, в него имаше нещо много детско. Загледах го с наклонена глава. Не. Определено той беше дете, незнайно защо имащо външен вид на старец. Това ново усещане нахлу в мен и се спречка с предишното за старец държащ се по детски. Двете гледни точки се бориха в мен, а аз бях опустошаваното бойно поле. Докато видимо страдах от това, някакво друго глождене ме човъркаше упорито отвътре вече няколко минути. Задълбочих се да изследвам на какво се дължи, когато прозрението за него ме удари като волтова дъга.
- Чакай, чакай! – скочих аз. – Как така да си припомня моите нови навици?! Как мога да си припомня нещо ново за мен? И какво значи нов навик? – добавих аз, след като поразмислих малко. Викачът спря да се тресе и придоби вид на човек, който се е нагледал на балами и шемети като мен, чудещи се на кой свят се намират.
- Виж сега. Не мога да ти помогна с нищо. – каза най-после той, поемайки си дъх. – Не мога да ти дам никакви указания или подсказващи отговори. Трябва да се оправяш сам.
- Тогава ти какво правиш тук? – опитах отново аз.
- И това не мога да ти кажа. – усмихна се Викачът.
- Тогава...
Отказах се. Обзе ме усещането, че няма смисъл да продължавам с тези въпроси, защото те няма да ме доведат доникъде. Обърнах се към собствените си усещания – толкова нови за мен. В изтерзания ми ум се лутаха откъслечни, но много нервни и интензивни мисли: кога съм, припомняне, ново... Станах да се разходя и отворих вратата на колибата. Действителността си беше там, навън. Живеех в дъбова гора на края на свежа поляна, а наблизо ромолеше поточе. И не, това не беше приказка. Не беше и спомен. Спомен беше моето вчера. Този обрат на действителностите все още ме плашеше. Трудно ми беше да свикна с него. Гледах огромните дъбове, слушах поточето и малко по малко се отпусках. Стори ми се, че качеството действителност може да се пришие на всеки един спомен. Какво ли означава това? Не знаех, но ми се стори, че някак си това зависи от мен.
- Нещо такова е. – чух гласа на Викача от вътрешността на колибата.
- Значи знаеш какво си мисля. Така ли?
- Не. Чувствам какво си мислиш. – поправи ме той.
- А ти какво друго чувстваш? – запитах със надежда.
- Каквото и ти. – поредната дяволита усмивчица. Осени ме нещо като прозрение и в същия миг видях... Не, по-скоро усетих разлива на някакво блаженство в него.
- Освен моето, нещо друго знаеш ли? Чувстваш ли? – изстрелях въпроса си.
- Да. – каза той с блага усмивка. – Знам и друго.
- И какво е то?
- Пак твоето. – усмивка.
- Нещо не ми се връзва. – казах замислен. – Хем знаеш цялото мое, хем знаеш и друго мое. Как става така?
- И аз не знам, да ти кажа. – каза замислен Викачът. – Сега и на мен не ми се връзва.
В този момент в ума ми се появи най-щурия въпрос появявал се изобщо някога в него, изтече по нервните ми канали и потръпна по езика преди да успея да го спра:
- И защо не си те спомням, след като много добре те помня?
Сконфузих се. Помислих си, че ще ме помисли за луд и наведох глава. Вместо очакваната реакция (всъщност не знаех как би реагирал той, знаех как щях да реагирам аз), Викачът каза:
- Според мен въпросът си е много читав, но щом приемаш така нещата, ще споделя неудобството ти. – пак се усмихна.
- Ти да не би да правиш всичко, което правя и аз?
- Трудно е да се каже. Може би ти правиш всичко, което правя аз. – усмивчица, разбира се.
За пореден път бях закован от думите му. Кой тогава е първи, кой е водещ? Каква беше връзката между нас и откъде, за Бога, се появи този Викач на спомени? Ако аз правя всичко, което прави той, значи трябва да следя и разбирам себе си, за да разбера него, а не обратното, както нашепва обичайната логика. Ако следя него, явно ще виждам какво правя аз.
Седях на едно пънче пред колибата и... Ами не правех нищо. Поне на нищо смислено не можех да определя условно наричаната от мен фуния, по чийто ръб на действителността се бях затъркалял отново. Тази действителност постепенно започна да изтича в спомен и усетих как ме притегляше другата, вчерашната ми действителност, в която сегашната беше детска игра. Не. Определено не тя мен, а аз нея привличах. Появи се още една фуния. Двете се свързаха в тесните си основи, а по средата бях аз. Бях нещо като огромна свързваща точка на двете най-тесни и миниатюрни части на фуниите. Бях огромен. Бях всичко и все пак се губех в тях – малките. Спрях по средата. Реших да се върна във вчерашния ми спомен. Условно казано, защото по средата всички спомени бяха едновременно. Реших така, защото така трябваше.
- Викачо, ще легна да спя и ще се събудя в спомена при skype-а. – въобразих си, че казвам на глас.
- Е, добре, щом си решил да го правиш чрез заспиване... – въобразих си, че казва той смеейки се.
- А ти ще дойдеш ли с мен... Викачо...? – въобразих си, че го питам аз.
Не очаквах отговор. Бях си спомнил името му. Истинското Му име. Усетих нещо като пречупване и колибата започна да се отдалечава неистово в света на спомените. Едновременно с това ме връхлетя действителността във вида на стаята ми с леглото, компютъра, масата, столовете... Хм, виж ти. Оказа се, че изгубеният ми мръсен сив чорап бил зад саксията с китайската роза. Трябваше да отида до средновековието, за да го намеря на връщане от там. Да-а-а-а. Всичко си е като преди. Освен аз. Аз вече бях различен.
„Само с едно нещо не съм съгласен – че ме видя като някакъв старец”, чух да идва гласа Му някъде дълбоко от мен, но този път се усмихнах Аз.

[  В момента Пиша  ]

- Нолдомир, в качеството си на Главен Ръководител и в съответствие с дадените ми правомощия, те осъждам по точка 13, буква К от Правилника на Тайните Търсачи.

В последния миг преди изстрела като че ли се разколеба, ръката му трепна и зарядът мина над главата ми. Усетих мислите му. Знаех, че Главният Ръководител иска да се добере чрез мен до Летиан. Гледахме се в очите. Той знаеше, че аз знам за намеренията му. Засега водех в резултата.

Не съм първият осъден на изгнание, но съм първият осъден на изгнание на края на света. Това място не е метафора. Доколкото си спомням от историята, приемало се е така само за кратко време, някъде около бума на индустриалното производство. Преди и след това то е нещо напълно реално, каквото в действителност си е. За мен то е ничия земя, в смисъл, че не принадлежи на никого. По-скоро на нищо. Това е мястото между света и всичко останало. Реално погледнато, то не е място, а състояние на самия човек. В действителност, той не може да бъде тук, на тази граница. Той е едновременно вътре в света и извън него. Представете си го като тънка линия на земята, разделяща две коренно различни области и единия ви крак е от едната страна на линията, а другият е от другата. Това е въпросното място. Тук бях заточен в изгнание. Тук, наблизо, е проходът. Затова и главният Ръководител си мисли, че като ме прикове тук и ме следи, ще може да се добере до Летиан. Бях поставен под постоянното наблюдение на най-добрите тайни търсачи.

Веднага след произнасянето на съдебния състав с мен се заеха убедителите. Аз съм много силен и се наложи да ме убеждават упорито и продължително. Накрая се пречупих и те ме заведоха до границата. След време разбрах, че съм направил груба грешка. Съпротивата ми срещу убеждаването в крайна сметка създаде едно много устойчиво убеждение, което също се съпротивляваше. Правилния подход е да приемеш веднага внушението на убедителите, защото така внушеното от тях е слабо и може лесно да се премахне. Не знаех за това. Досега никой не се е връщал от каквото и да било изгнание, за да разкаже. В началото изживях период на самообвинения за глупавия начин, по който попаднах в капана на убедителите. Чудех се колко ли време ще прекарам на границата, борейки се със собственото си убеждение? Поне време имам достатъчно. За всичко. Мога да размишлявам на спокойствие, за каквото си поискам.

Хората са далеч от мен дори когато се движа в тълпата. Рядко с някой ще се сблъскаме. Повечето не ме забелязват, а които ме знаят... За тях съм твърде далечен. Рядко някой пътник с постепенно изстиващо любопитство ще се приближи, ще огледа набързо и ще се тръгне. Никой не харесва несигурността на границата. Краят на познатото и началото на непознатото плашат. Хората харесват сигурността, уюта и шума на центъра. Аз – не. В редки случаи нечие съзнание ще попадне тук. Усещам го в ефира. Казвам „ще попадне”, защото тук никой не идва доброволно. Винаги има кратко объркване. На това място всеки се чувства несигурен. Формално за каквото и да било, но всъщност за себе си. И хората бягат обратно към центъра. Реакциите са различни, но най-честа е паниката. Дори не се и опитват да си поговорят с мен. Веднага се заемат с нещо – хапване, разговори с приятели, увлекателна книга, любимо занимание или просто музика. Всичко има за цел да ги отдалечи колкото се може повече от края на света.
.
Бидейки на границата, малко или много аз съм облагодетелстван по отношение на времето. Там, отвъд, време не съществува. Всичко е застинало в своето неоспоримо и неумолимо СЪМ. Вътре в света времето е в своята пълна сила и всичко му е подвластно. Най-вече животът и неговите носители. Погледнато отстрани, живите имаме определено време и точно затова нямат самото това време. Те са в него и са подвластни на потока му.
На границата е различно. Моето време също тече, хващайки ме в своята неумолима прегръдка, но аз мога и да го управлявам. Мога да го забавям и да си открадвам по малко от него. Лесно е. Трябва само да обърна очи към безвремието. И го правя. Това ми помага да спирам и да се взирам в себе си. Един вид самоизследване. В тези дълги мигове, когато дълбаех из недрата на душата си, прозрях и страшната истина за моето изгнание. То беше мой стремеж, моя основа още от самото начало на живота ми. С тази нагласа съм дошъл тук. Убедителите бяха разбрали това. Те са ненадминати в надушването на такива неща. И в този случай работата им с мен, както и с всеки друг осъден, беше да ми помогнат да осъществя стремежа си. Това прозрение разчупи много неща в мен. Колко ли знаеха те? Какви са възможностите им и колко от тях бяха приложили върху съзнанието ми? Докъде бяха стигнали? Това важеше и за мен. Какво бях им позволил аз и дали изобщо те са направили нещо с мен? Докъде бях стигнал? А докъде бих?

Улицата, на която се намира жилището ми и на която живея, е средно оживена. Често в мрачни и облачни дни наблюдавам ходещите по нея хора. В такива дни много от тях се приближават до мен, макар и да не ме достигат. Желанието им за сигурност ги тегли към центъра. Да, те търсят сигурност, но доколко са сигурни в себе си? Можеха да се стремят поне към своя си център, а не към някакво въображаемо място. Какво, пък? Щом им върши работа... Размишлявам и все повече се убеждавам. Този стремеж никога не е бил естествен за мен. Имах го, но той беше някак си рехав и лесно нараним. Пораженията върху него усилваха естествения ми стремеж към границата. Сега това ми е ясно като бял ден, но преди? Преди имах само знаците поставяни от мен към мен. Винаги сядах на края на масата, тръгвах си последен, когато вече всички са си тръгнали, вземах крайното парче, чаках последния момент... Всичко това е било отражение на стремежа ми да бъда изгнаник, по-далече от шума и тълпата. Разбрах го по време на безвремевите пътувания из дълбините на душата ми. Оставаше въпросът защо е всичко това?

Учудващо е за повечето хора, но е така. Светът е създаден мъдро и с мисъл. И в него, в живота, ти можеш да получиш всичко, когато всичко ти бъде отнето. Въпрос на гледна точка е – към какво се стремиш и от какво имаш нужда. Така едно изгнание на границата на света може да ти отнеме целия живот, но може да се превърне в условие за самоизследване и опознаване твоето собствено „аз”, както е в моя случай. Закован съм на ръба и не мога нито да се върна в центъра, нито да прекрача отвъд. В положението на никъде единствената възможна посока става навътре в себе си. Така разбрах нещата в един момент от заточението си. После ми стана ясно, че въобще не съм имал друга възможна посока, освен изгнание и пътуване из дебрите на собствената ми душа. Срещнах предопределеността. Тук, на ръба на безвремието, човек наистина може да се изправи пред един кръстопът и да види възможностите си за избор. Да виждат се. Виждаш какво би могъл да направиш като възможности, като различни пътища, тръгващи пред краката ти. После поемаш по единствената възможна посока със знанието, че изборът и желанието ти са предопределени от твоята същност и няма как да избереш нещо друго.
И когато след години заговорът на Ръководителите беше разкрит и те бяха свалени от власт, аз не се върнах от изгнанието си. Официално ме оправдаха и ме поканиха да се върна в света и отново да заема мястото си като таен търсач. Официално казах, че не искам да се връщам. Те не знаеха, че няма как да се върна, че нямам път назад. Отказах и да започна работа отново в отдела си, но приех да обучавам младите търсачи. И сега правя това. Сядаме на някоя пейка в парка, в кафене или на друго удобно място и ги отвеждам на ръба на света. Тук ги уча на единственото нещо, в което намирам смисъл – да спират времето и да се гмуркат в себе си. Говорих за това пред съвета и защитих виждането си. Всеки кандидат за търсач трябва да бъде наясно със себе си, а и комисията трябва да бъде. По този начин аз отсявам наистина чистите хора от бъдещите вероятни изкусни престъпници.

Обучението на всеки кандидат за търсач е повторно изживяване на самоизследването за самия мен. Така аз не спирам своята основна нишка на живота си и в същото време помагам и на други в тази посока. Далече от центъра пътешествам из душата си и откривам все нови и нови неща. Открих смисъла и на всичко случило се с мен през живота ми и останало неразбрано. Открих стремежа си към това изгнание на края на света и проявлението на този стремеж във всяко едно мое действие и в събитията от живота ми. Затова и станах таен търсач. Тази работа ме привличаше подсъзнателно и ми помагаше да съм колкото се може по-далеч от шума и суетата. Тя съответстваше напълно на копнежа ми по безбрежните открити пространства на моята душа, на страстта ми да пътувам из нови и непознати места. Помагаше ми и да бъда по-близо до моя дом, който е отвъд всичко. Страстен стремеж и безумно копнение. Това е съдбата ми на изгнаник на самия край на света, до прохода, на края на който ме очаква Летиан.

[  В момента Пиша  ]

Един таен търсач никога не разказва нещо за себе си. Все пак е таен. Затова сега аз ще ви разкажа за Летиан, най-великия таен търсач, откакто тази длъжност беше разкрита към Отдела за борба с престъпността.

Летиан никога не казва нещо за себе си. Тя дори не мисли за себе си, защото може да изключва напълно мислите си. Всъщност има мисли, но не собствени. Тя може да улавя мислите на всички останали хора точно защото може да няма свои лични мисли. Летиан постигна онази съвършена чистота на съзнанието, която ѝ помогна да улавя дори и най-скритите и тайни намерения на престъпниците.

Понеже времето ми е силно ограничено, ще бъда възможно най-кратък в разказа си. Но ще бъда и изчерпателен. Това е важно. Та по времето на Летиан търсачеството достигна своя връх и престъпността по света почти изчезна. Става въпрос за сериозната и добре планирана престъпност. Търсачите започнаха да улавят все по-лесно замислите на престъпните ръководители и всички те бяха хващани на местопрестъплението. За няколко периода беше сложен край на масовата контрабанда с наркотици, оръжие, хора, културни ценности. Останаха да виреят само дребните престъпници – крадци, джебчии, изнасилвачи и то такива с по-ниско ниво на осъзнатост. Те си мислят, че ще могат да се укрият, но обикновено престъпният им замисъл и престъпното им действие са първи и последни в живота им. Все пак продължават да се пръкват. Глупаци винаги ще има.

От време на време по някой и друг престъпен началник успяваше да укрие замислите си и да пусне по някоя пратка, но с появата на Летиан това стана невъзможно. В съвършената изчистеност на съзнанието си тя можеше да улови действително всичко. Успя да се справи и с основния проблем на всички търсачи. По-точно разкри корена на проблема и по този начин го премахна. Почти.

Когато един търсач спре мислите си и отвори съзнанието си за приемане, в него нахлува цял поток от мисли на чужди хора. В тази шумна плетеница той трябва да отсее престъпните замисли и да определи източника им. Това невинаги ставаше успешно. Често търсачите се объркваха и насочваха противоотрядите в погрешна посока. Все пак способът работеше, макар и не на 100%. Летиан откри и разработи усъвършенстван начин на търсене. Тя първа установи недостатъка при себе си и го отстрани. Оказа се, че недостатъчната чистота на съзнанието на търсачите е пречка за качествената им работа. В действителност всички търсачи имаха свои лични мисли, дълбоко скрити в подсъзнанието им. Именно те привличаха целия ненужен боклук, когато някой от тях започнеше търсене. Скритите му мисли привличаха себеподобните си и откриването на престъпните намерения се усложняваше. Често те дори биваха пропускани.

Установявайки това, Летиан разнищи още един загадъчен проблем: някои от най-добрите търсачи после се оказваха едни възможни големи престъпници. Тези с най-голям успех в откриването успяваха именно защото имаха скрити престъпни подмисли и съответно привличаха най-много престъпните мисли. Това откритие на Летиан изведнъж раздели търсачите на две – такива, които работеха чрез престъпните си подмисли, и другите, работещи чрез чистотата на съзнанието си. Това даде отговор на дългогодишния загадъчен въпрос защо някои от най-добрите търсачи ставаха едни от най-успешните и неуловими престъпници. Беше създаден таен отдел, който да следи самите търсачи. Членовете му търсеха възможните подмисли в съзнанието на другите търсачи. Отначало потръгна добре, но Летиан, която работеше в този отдел, откри проблем и в него. Едни от най-качествените му членове улавяха престъпните подмисли на редовите търсачи именно поради своите собствени престъпни подмисли. И така, вървейки нагоре по веригата, Летиан достигна до върха – самият Главен Ръководител на търсаческия отдел. Това беше невероятен трус за самата нея. Кои бяха наистина чистите търсачи?

Преди малко казах, че една част работеха с изчистеност на съзнанието си, а другите благодарение на престъпните си подмисли. Истината, жестоката истина е, че само малцина търсачи имаха действително чисто подсъзнание. Летиан не откри това положение. По-скоро прозрението за него прониза като остър нож цялото ѝ същество. Всичко е свързано. Получавайки това прозрение, тя изведнъж се превърна в жертва, защото престъпните подмисли на висшите търсачи начело с Главния Ръководител изплуваха и се превърнаха в обикновени престъпни мисли. Те осъзнаха и определиха Летиан като своя най-опасен противник и заплаха за току що очерталата се възможност да господстват. Започна лудо преследване в света на мислите и в света на предметите. Летиан трябваше да се спасява много бързо.

Проблем при всеки търсач е постепенното натежаване, породено от боравенето с чуждите мисли. В един момент тежестта става твърде голяма и търсачът вече не може да работи като такъв. Пенсионира се. Бягството и спасението на Летиан се затрудняваше именно поради тази причина. Тя бе поела твърде много от скритите мисли на други търсачи и най-вече на главните. А те бяха тежки, защото колкото по-скрити са, толкова повече тежат. И така Летиан се укриваше в тишина и мълчание, но откриването и залавянето ѝ бяха въпрос на време. Твърде кратко време. Много търсачи я издирваха.

Боравейки със съзнанието, хората открили една негова същност, която нарекли проход. Това е едно особено състояние, което не позволява на другите да те виждат и въобще да знаят къде си. За да се навлезе в него обаче, съзнанието трябва да бъде необременено и леко като перце, а Летиан беше по-тежка от всякога. В тази безизходна ситуация тя откри поредното си находчиво решение как съзнанието да се освободи от тежестта си. Със своята простота и практичност този способ е венецът на нейната чиста мисъл. Начинът му на действие е следният: търсачът започва да разказва на някого за себе си. Всичко. Кой е, какво е правил, какво харесва, какво е разбрал и научил... Колкото по-подробно, толкова по-добре. Нещо като изповед. И колкото повече хора научават подробности за търсача, толкова повече съзнанието му олеква и се освобождава. Тежестта му преминава в неговите слушатели и се разпред...

-Нолдомир, достатъчно! Вече мога да навляза в прохода.
-Сигурна ли си, Летиан?
-Да, сигурна съм. Виждам го. Освен това нямаме повече време. Те идват. Сбогом, Нолдомир! Сбогом! Благодаря ти! Благодаря и на всички вас, които ми помогнахте да освободя съзнанието си.

-Нолдомир, веднага се дръпни от компютъра!
-Ръководителю...
-Къде е Летиан? Сигурен съм, че беше тук.
-Няма я тук, Ръководителю.
-Ръководителю!
-Да, хилядник, какво има?
-Усещам прохода.
-Значи е преминала и вече не можем да я хванем. Но как е успяла?.. Нолдомир, в качеството си на Главен Ръководител и в съответствие с дадените ми правомощия, те осъждам по точка 13, буква К от Правилника на Тайните Търсачи.

[  В момента Пиша  ]

Това излизане тръгна на зле още от самото начало, въпреки че беше обичайно и на познати места. Почти веднага Имултар изчезна и останахме без водач. Както го виждахме между нас и изведнъж се стопи сякаш в нищото. Разсея се като лека мъглица на вятъра. Внезапността на изчезването му повлия не само на баланса ни, но и на връзката между нас, въобще. Сякаш основата под нас пропадна и ние се разлетяхме в различни посоки. По ускорението, породено от липсата, разбрах колко силен в действителност беше Имултар и колко важна е ролята на водача. Без него ние бяхме отделни единици залутани в пространството.

Дълго време се движех с доста голяма скорост. Постепенно се успокоих от първоначалния шок и овладях движението си. Започнах да забелязвам какво има около мен и все по-успешно се съсредоточавах. Тогава получих странно усещане за продължителността на пътуването си и разбрах, че то е към своя край. Бях се озовал... От опит знам, че не трябва да се предоверявам на нищо, без значение какво може да ми се стори, да си помисля или да усетя. Мястото ми заприлича на южния Пацифик, някъде в района на Таити. Беше синьо, с много светлина и аромат на океанска пяна, носена на широки пръски от лекия бриз. Имаше много светлина, свежест, а някъде долу със сигурност имаше палми. Знаех го. Почти веднага се раздвоих. Едната ми част се устреми натам, сякаш това е мястото, където винаги е била и откъдето всъщност идва. Чувствах, че това е самата истина, но в същото време и не исках да повярвам. Другата част от мен се държеше на страна. „Това е твоето лично място във вселената. Това е твоето кътче. Това си ти.” По-скоро почувствах тези думи с цялото си същество, отколкото ги чух. В тях имаше примамлива мекота и нежност, които ме задърпаха още по-силно натам, но имаше и едва забележима отровна измама. Продължих да се устремявам леко и плавно. Успоредно с това вниманието ми се приплъзна по усещането за измама и го улови. Съсредоточих се върху него и това ми подейства като спирачка. Привличането изведнъж спря и увиснах над моето собствено място във вселената. Тогава си спомних за екипа и отправната точка. Реших, че трябва да се върна, защото имам още доста работа за вършене. Впоследствие няколко пъти се връщах към това решение и все повече се убеждавах, че усещането за него беше, колкото мое, толкова и нечие друго. Но тогава това прозрение само проблесна за малко, а картината на моето лично място във вселената започна да избледнява. Усетих отново бързото си движение, а като опашка зад себе си чувствах пропиляната възможност да остана завинаги на моето място. Но нали то беше измамен капан...
---
Стаята бавно се подреждаше около мен. Не предполагах, че отварянето на клепачите може да ми коства толкова усилия. Смътно започнах да чувам около себе си гласове и различих думата „връщане”. Един възбуден глас викаше, че някой се връща. После ме напръскаха с вода и всичко дойде на мястото си. Бях плувнал в пот и ми се гадеше. Увиха ме в едно одеяло и ми помогнаха да седна на леглото. Чак тогава се огледах. Талина също седеше увита в одеяло под грижите на служителите и видимо трепереше. Разменихме си питащи погледи и само за миг се разбрахме. Мерис и Селла все още лежаха в своите легла, а покрай тях се мотаеха други объркани служители. Леглото на Имултар беше празно.
---
Минаха доста години преди човечеството да разбере грешния си подход по отношение на космическите проучвания. Романтичните мечти за колонизиране на планетите, планетните станции и биосфери постепенно бяха изживени. За това спомогнаха неуспехите на другите планети. Постепенно стана ясно, че далече от Земята човешкото тяло не може да живее дълго. Голямата промяна настъпи с дейността на учените Ноис и Тиелмо. Те развиха теорията, а впоследствие и практиката за пътуването до другите планети с помощта на осъзнаването. Първоначално срещу тях имаше голяма съпротива, но постепенно всички се убедиха, че това е единственият достъпен за този етап от развитието на човечеството начин. Ноис и Тиелмо станаха първите водачи на изследователски групи. Обичайният състав беше един водач и четирима членове – по двама мъже и две жени за стабилност на групата. Работата напредна и доказа своята ефективност, а старите методи с космически кораби и армии от наземен персонал бяха изоставени. С течение на времето се появи една закономерност. Някои от водачите в един момент изчезваха безследно при поредното си излизане. Телата им също. Никой не знаеше какво точно става с тях, къде отиват и защо никога повече не се връщат.
---
-Казват, че тялото на Селла се стопило сякаш в нищото. – каза Мерис.
-Изведнъж се разсеяло, като лека мъгла на вятъра. – добави Талина.
Седяхме на брега на нашето езерце в гората. И сега се държахме за ръце, както винаги, но нещо липсваше. Мълчахме дълго, защото мислехме за едно и също нещо – последното излизане и събитията около него. Имахме възможност да прочетем записите за другите случаи на изчезване на водачи, но никой от нас не го направи. Освен това Селла... Тя беше първият случай на изчезване на обикновен член на група. Талина и Мерис също бяха минали през изпитание, подобно на моето. Трябвало да преодолеят някакво привличане вътре в себе си. Някаква измамна част, която искала да ги отклони от същността на живота им. При всички това се оказа нещо много лично и интимно, нещо бленувано цял живот, но много или малко не осъзнавано. И тримата бяхме намерили усещането, довело ни обратно до стаята за излазите. Бяхме постигнали почти невъзможното – да се върнем сами, без водач.
И тримата се чувствахме по един и същи начин – вече нямахме въпроси, но имахме отговори, които все още не можем да разберем. Те напираха от нашата най-истинска същност и търсеха място в душите ни, но все още не можеха да го намерят. Нещо чуждо и излишно запълваше място вътре в нас и сякаш пречеше. Но нали душата няма предели, няма стени и таван?! Трябваше ни разбиране. Трябваше ни изчистване на отговорите. Спогледахме се. Не беше нужно да казваме нищо. Трябваше да продължим с излизанията.
---
След няколко дни Мерис ме намери при езерото.
-Тази сутрин имах гост. – каза той усмихвайки се загадъчно.
-Селла... – Не знам защо, но бях сигурен. Всъщност знам – един разбран отговор.
-Дойде при мен точно когато излизах от съня си. Да отидем да кажем и на Талина.
После Мерис ни разказа. Селла го намерила точно когато прекрачвал от съня си към будното състояние и го задържала там, за да му разкаже за случилото се. Изчезването на Имултар било хитро планиран трик от самия него. Обучението на всички изследователи включвало и този етап – да бъдат оставени сами, без водач, точно по време на излаз. Трябвало да се научат да намират пътя към стаята за излаз и към тялото си сами. Ако успеели, можели да станат на свой ред водачи. Способността да се трансформира тялото идвала с развитието на съзнанието. Точно това направил и нашият водач, а тласъкът от това действие ни запратил в различни посоки на нашето собствено съзнание. Оставени сами на себе си, ние трябваше да намерим своята основа, своята истинска същност. Това е най-важният отговор, нуждаещ се от разбиране. И тримата усещахме, че все още ни липсва. Бяхме успели да намерим обратния път, но все още не разбирахме как и какво всъщност се беше случило. Селла също беше успяла. Тя дори направила повече от очакваното – намерила пътя към Имултар и останала с него.
---
Мислите ни се носеха над тихата езерна вода. Летните утрини бяха вълшебно приятни, особено когато утихнеше лекият нощен бриз. От няколко дни ме владееше особено усещане. Всичко ми е ясно и е ясно само по себе си, но самият аз го отбягвам. Защо ли? Като че ли самата ми посока беше неправилна. Не аз имах нужда от разбирането, а то от мен. Трябваше да му се отдам с цялото си същество. Да се потопя в него, то да ме изпълни със себе си.
Един последен въпрос се беше загнездил и в трима ни: Как ни намери Селла? Как общуваше с нас, а я нямаше? Поисках почивка и спрях излазите за доста време. Имах нужда да се изпълня с всекидневието си. Постепенно осмислих това изпълване, като сбогуване, а тази нагласа ми помогна да откривам всеки ден като нов. Имаше нещо хубаво и носталгично в тези последни дни. Всичко беше смисъл, дори и най-дребния детайл, като падането на листо или тропането на обувки по улицата. Вече всичко ми се струваше ясно, логично и... красиво, много красиво. Най-много време прекарвах край езерото. Исках да го попия във всеки един миг от 24-те часа на деня и във всеки сезон. За сезоните нямаше да успея, знаех го, и това правеше всяка секунда скъпоценна и в същото време се изпълвах с носталгия и чувство на безнадеждност. В тези дни се учудих на себе си колко много съм пренебрегвал обикновените земни неща и колко много съм загубил от това, гонейки химери. Отпуснах се и се предадох. Предадох себе си на всичко, на целия свят, на мушици и мравките по земята дори. И светът ме прие.
---
Лежах спокойно в леглото си. Току що бях приключил указанията към четиримата изследователи от екипа ми. Не ми отне много време. Те вече бяха доста опитни и се разбирахме с половин дума. Главният служител ме погледна, за да се увери, че всичко е ясно и знам координатите на експедицията. Кимнах му, за да се успокои. Нямаше как. Романтиката на миналото в космическите изследвания все още беше жива.

-Готови ли сте, приятели? – запитах бодро.
-Да. – отговориха ми в един глас всички.
-Нека тогава да започваме. – изкомандвах аз. – И на добър час... – добавих едва чуто.

Затворих очи. Време беше да престана да бъда част от света и да го направя част от себе си. Вече нямах нито въпроси, нито отговори. Време беше да застана до Имултар.

На брега на нашето езеро Мерис и Талина мълчаха хванати за ръце.

[  В момента Пиша  ]

Изстреляха ме, когато бях на 17. Съветът на ръководителите беше заседавал предния ден и беше взел решение, а един вестител дойде лично да ми съобщи новината. Разбира се, аз не съм първият случай на човек, носител на този опасен вирус. Имало е носители преди мен и сигурно ще има и след мен. Не се знае кой точно е бил първият случай и дали и в древността други хора са били заразени с ГМ-242. Според мен е имало, но нашите учени успели да изолират вируса едва преди 116 години. Лабораторните изследвания показали 100% смъртност при маймуни, ако вирусът се активизира. Върху хора никой не се наел да прави опити. Опасността била толкова голяма, че учените разработили само един безопасен тест за откриване на вируса и толкоз.

Съветът на ръководителите се събрал по спешност след новината, че всички учени работили около изолирането на вируса и опитите с маймуни, са се заразили. Именно те подсказали на ръководителите решението на проблема – доброволна смърт и изгаряне на трупа. Трябвал малко време да убедят и първия открит носител на ГМ-242, но в крайна сметка и той се съгласил. Заради доброто на цялото човечество.

С течение на времето така и не станало ясно откъде идвал ГМ-242, нито как подбира жертвите си. Имало само един сигурен симптом, по който първоначално се определял болният – едно много присъщо блестене на зениците на очите. Така откриха вируса и при мен, но за разлика от първите доброволни жертви, ние, по-късните, имаме малко по-различна съдба. Няколко години след откриването на ГМ-242 ръководителите намерили решение – носителите на вируса да бъдат изстрелвани на посоки с капсула в космоса и да им бъде възлагана изследователска задача. И така, от тогава на всеки 10-15 години от Земята се изстрелва особен космически кораб и поема в пространството към своята безкрайна задача.

***

Аз приех решението на ръководителите лесно. Също както и предшествениците ми. Иначе капсулата си имаше всичко необходимо за едно... пътуване. Беше ми ясно, че това е един добре снабден с изследователски уреди ковчег. Помещенията бяха няколко и не много големи. Помня заминаването. Двама мъже с бръснати глави и бели, прилепнали по тялото костюми, ме изпратиха до откритото междузвездно пространство. Обясниха ми за последно как стоят нещата, смисълът на саможертвата ми и важността на задачата ми. После ми дадоха последни указания как да боравя с уредите и да изпращам събраната информация и напуснаха ковчега ми с помощта на совалката.

Първоначално на капсулата бяхме аз, едно куче, една котка и един промъкнал се на борда плъх. После котката улови и изяде плъха и останахме трима. В един момент останах сам, но не знам кога, защото когато това се случи, времето вече не съществуваше за мен.

***

Моите братя и сестри са се усетили, както се бях усетил аз. Това го разбрах после при първата ми среща с Беинне. Учените искаха да ни екзекутират по много елегантен начин, в случай че вирусът пропусне да го направи – с часовник. Да. С един хубав и ясно показващ времето часовник поставен на видно място в главното помещение. Този часовник отброяваше всички мерни единици за време от стотната до годината. Далече от Земята аз трябваше да го следя и да броя годините и когато дойде времето да приключи един нормално дълъг човешки живот, аз трябваше да се съобразя с втълпеното ми и... да умра.

Не си давах сметка за това и какви ще са последствията от действията ми. Спрях часовника, защото ме дразнеше работата му. Последно, когато го изключих, си спомням, че показваше 3:41 часа, но не знам дали през деня или през нощта. Дните и нощите спряха да съществуват за мен още в началото на изгнанието ми. После изключих и всички останали часовници свързани по някакъв начин с измервателните уреди на кораба. Може би това е повлияло на изпращаните данни, но това обстоятелство не ме интересуваше. После спрях да изпращам и данни. Не знам кога, но на Земята със сигурност знаят. Летях си и преживявах – пространството, звездите, световете...

Часовници нямах. Време – също. Това ще да е причината да забравя да умра. Нямаше какво да ми напомни, че е време да умра и аз пропуснах този момент. Е, да, тялото ми умря подчинявайки се на земната си тленна същност, но аз не забелязах и това. Бях отвикнал да го наблюдавам и пропуснах мига, когато трябваше да го последвам. Не съм много сигурен. Мисля беше, когато преминавах покрай система от слънце и планети – общо 8 тела. Тогава станах и се запътих към задната част на кораба, за да си взема хранителни таблетки, а тялото ми остана в стола. После го намерих там, но преди това се случиха много неща. Първо установих, че не мога да взема таблетки. Не че ми трябваха. После, падайки от изумление, не се блъснах в стената и само силата на навика ми помогна да не премина през пода и да напусна капсулата. Сега съм сигурен – моят затвор ми допадаше, защото там срещнах свободата си.

***

После дойде радостта – простичка, естествена, изпълваща. Пътуването ми стана знаково за мен. Можех да бъда навсякъде, където си поискам, стига да знаех къде е това където. Харесваше ми да пътувам, макар и само като на сън. Посетих много светове, за които на Земята биха искали всяка частица информация. Ако са имали късмет може би бях оставил уредите на автоматично изпращане на данните. Така и не проявих желание да разбера. Особено ми допадна един свят с много продължителен светлосин здрач, преминаващ бавно в тъмносин. Понеже знаех къде е капсулата, позволих си да остана в този свят по-дълго. Сприятелих се с местните обитатели и те ме научиха как да приемам тяхната форма. А после се потапяхме и бяхме светлотъмносини.

Не зная колко дълго бях в здрача. Там ме намери Беинне и разбрах всичко за нас. Изведнъж капсулата дойде толкова близо до мен, че стана беззначително далече. Разбрах какъв дар всъщност се беше оказала нежната екзекуция на вирусоносителя и как моя ковчег се беше превърнал в птица на свободата. Обичам си го. Обичам капсулата, където сънувах своето пътуване, защото обичам да пътувам дори когато е само на сън. Всъщност мога да се върна там и да продължа сънното си пътешествие, но не искам. Спрях капсулата още, когато се потопих в синия здрач. Нека си остане така. Засега.

Всъщност обмислям да се върна, но на Земята и да изсънувам още един период от нейното време.

[  В момента Пиша  ]

По много и различни причини това е любимият ми град. Има една теория за привързаността на новородените животинки към родителите им и причината как да ги разпознават. Според нея малките се привързват към първото същество, което съзрат току що отворените им очи. Най-често това е някой от родителите им. Не знам дали тази теория е вярна, но подобно на нея и аз обичам Бургас като първия град, който са видели очите ми. И не само. От там са и едни от най-ранните ми спомени въобще. От града и от малкото селце на десетина километра, където живееше семейството ми.
Летните следобеди, когато майка ми ни качваше на автобуса и всички заедно отивахме до Бургас. И сега все още наблюдавам в мислите си променящите се гледки. Първо полето с пожълтяла или зелена трева, после някаква индустриална зона (тогава не знаех за Нефтохима) и накрая автобусът навлизаше в града. Привечер е. Топло и пълно с хора. Една след друга по улиците и къщите светват светлини. Къщите са по-високи, дърветата са други, хората са повече, глъчката, магазините... Всичко е един първо нов, а после различен свят. Врязано в съзнанието ми е едно, може би кафене или друг вид заведение, с нарисувани бели вълни на син фон върху навеса на открито. От дълбокото и загадъчно усещане спохождало детското ми съзнание тогава, сега е останал само споменът за нещо забравено, но присъствало в миналото ми с необятността и неизразимостта си. То ме обземаше всеки път, когато минавахме покрай въпросното кафене, а ние минавахме при пътуванията си до Бургас по два пъти – на отиване и на връщане.
После, след като майка ми си свършеше работата, тръгвахме обратно. Автобусът ме отдалечаваше от малките, но многобройни светли точици на града и те постепенно изчезваха в мрака. Те бяха много подобни, а са подобни и сега на едни други светли точици наблюдавани от мен в нощта, но от прозореца на влака. Тогава се случи на няколко пъти да пътуваме и до София и то все с нощните влакове. Тогава в просъница се будех за малко и наблюдавах светлините на растящия в нощта град, за който знаех, че е София. Това създаваше у мен усещането за пристигане у дома след дълго и опасно пътуване в тъмнината. Спомням си как се страхувах от тъмното и се чудех дали ще пристигнем? Дали ще се появят светещите точки или ще останем завинаги в тъмното, сякаш пленени от звука на потракващите по релсите колела на влака? Пристигането в Бургас винаги беше по-светлото и уютно от двете пристигания. Вероятно това е било заради разписанието на влаковете, но там пристигахме на зазоряване, а в София по тъмно, но кой да разбира тогава? Усещал съм съвсем друго.
После се отдалечих от Бургас, но този град продължи да ме привлича и да ми харесва с усещането за мястото, където винаги мога да се чувствам добре. Често ходя на почивки по южното Черноморие и маршрутът винаги минава през моя град. Всеки път, щом мина от там, изпитвам желание да остана в Бургас и отпътувайки към поредния южен курорт сякаш една нематериална част от мене се обръща назад и иска да се върне, да се върне... Обикновено след няколко дни вече искам да се прибирам в Софи, но когато хвана транспорта за обратно, все ми се иска да остана още ден-два край морето. Да, това желание ме спохожда в Бургас, където се прехвърлям на влак или автобус за столицата. Последните минути до отпътуването им се нижат бързо и аз все бързам в последния момент да си купя нещо за из път и тичам. Тичам, защото до края се разхождам из морската градина, из малките оживени улички или просто седя в някое кафене на открито. Какво правя там? Нищо особено. Дишам морския въздух, наслаждавам се на лекия бриз, гледам хората по улицата и слушам оживената им глъчка, гларусите, шума на морето... Ужким нищо особено, а е всичко.
Един ден, в началото на октомври беше, реших да отида до Бургас за ден. В петък след работа отидох директно на автогара и си купих билет за нощния автобус. Пристигнахме рано сутринта, в 5 и нещо. Тъкмо бях слязъл и един човек ме запита в коя посока е центърът на града. Засмях се вътрешно. Намерил кой да пита, при положение, че не съм местен. Все пак знаех много добре накъде е центърът и го упътих. Самият аз тръгнах към плажа, но не направо, а криволичейки из тихите улици. Все още беше доста тъмно. Вървя сам из тихия град. Всички спят. Няма дори вятър, да не говорим за хора или улични кучета. Нещо като нулев час за това кътче от времето и пространството. Всичко е тихо и смълчано до такава степен, че се чуват само моите стъпки. При това съм с маратонки и се стремя да стъпвам колкото се може по-тихо. Вървейки бавно наближавам плажа и ето, започва да се чува мекия плясък на вълните. Морето е спокойно, както само през октомври може да бъде. Вълни има само там, където то докосва пясъчния бряг. Докосвам и аз – първо пясъка, а после и морето. Водата е топла, а самото море – като езеро. Огромно езеро, сливащо се с тъмния хоризонт. Скоро там ще припламне зората, но сега все още е нощ. Постепенно идва утрото и довежда със себе си ранните спортисти бягащи за здраве и разни бургазлии, разхождащи кучетата си покрай плажа. Излязло от топлата и тиха прегръдка на нощта, морето сякаш също се събужда, вълните покрай брега стават по-големи, излиза и лекия морски бриз. Но навътре то все още си е гладко като огледало и в него се отразяват небето и облаците.
Този ден се разхождах из Бургас, а в ранния следобед се качих на автобуса за София. С отдалечаването от града и морето изпитах чувство сякаш съм бил в някаква приказна вълшебна страна и вече я напускам, а срещу мен нахлува враждебната реалност. Също като по филмите или пък като Алиса, когато преминава през огледалото и влиза в Огледалния свят, само че аз в обратно посока. Не мога да кажа, че не ми харесва, където живея. Въпросът е в усещането, а то е усещане за преминаване през рязка граница, сякаш прокарана в пространството, но всъщност в мен. Усещане за пътуване, дори, когато съм на едно място и мислите ми летят натам.