Приятелю мой
Приятелю мой, аз не съм какъвто изглеждам. Външността е само дреха, която нося: дреха, грижливо изтъкана, за да ме предпазва от твоя напор, а теб – от моето пренебрежение.
Моят Аз, приятелю, обитава дома на тишината; и завинаги там ще остане – незабележим, недостъпен.
Недей да вярваш ни на думите ми, ни на делата: думите ми са просто екот от собствените ти мисли, а делата ми — собствените ти сбъднати надежди.
Когато ми казваш: „Вятърът вее от изток”, аз ти отвръщам: „Да, от изток вее” – защото не ми се ще да узнаеш, че духът ми досяга не вятъра, а морето. Ти не можеш да проумееш мореплавателните ми помисли, а и аз не желая да ги проумяваш. Искам да бъда сам в морето.
Когато при теб е ден, приятелю, при мен е нощ — дори и когато говоря как пладне танцува над хълмовете, или как теменужен здрач се спуска над долината. Ти няма как да чуеш песните на моята нощ, нито да съзреш полета на крилата ми към звездите – а и аз не ще ти позволя нито да ги чуеш, нито да ги съзреш. Искам да бъда сам с нощта.
Когато ти се извисяваш в твоя рай, аз слизам в моя ад; дори и ако отвъд непреодолимата бездна ти ми извикаш: „Спътнико мой, друже мой!” – аз ще ти отвърна: „Спътнико мой, друже мой.” Не ще ти позволя да видиш моя ад. Пламъците му ще обгорят очите ти, а димът ще опали ноздрите ти. Премного милея за ада си, та да те пусна там. Искам да бъда сам в ада.
На теб са ти свидни Истината, Красотата, Правдата — а аз, от обич към теб, ти казвам, че е хубаво и благотворно да са ти свидни те. Ала дълбоко в душата си се присмивам на любовта ти към тях. И ми се ще да потуля присмеха си от твоя взор. Искам да се смея сам.
Приятелю мой, ти си добър, предпазлив и мъдър – нещо повече, ти си съвършен! И азсъщо ти говоря мъдро и предпазливо. И освен това съм безумец. Ала прикривам безумието си. Искам да бъда безумен сам.
Приятелю мой, ти не си ми приятел – как да ти го внуша? Моят път не е твой път, при все че двамата крачим заедно, ръка за ръка.
Из “Безумецът” – Халил Джубран
