Смисълът на приказките е в това, че неподвластни на хода на времето, широтата на пространството, те звучат с различно настроение и постепенно проникват в „колективното подсъзнание“ на цялото човечество. Не знам дали тази история, която се каня да ви разкажа, се е родила в Япония. Аз я чух в една нощ преди Рождество, седнал на един камък. Предполагам следното: мисълта за това, че ние не разбираме какво чудо е животът, че позволяваме на алчността да замени великодушието, може да послужи като силно предупреждение за всички, които се силят да изпълнят своите мечти.Отдавна-отдавна живеел на остров Хокайдо юноша на име Хуми. Той си изкарвал хляба, като чукал камъни. Макар че бил и силен, и здрав, той оставал недоволен от своята съдба и се оплаквал от това ден и нощ.
Хуми не се оправял много-много в християнските традиции, но бил чул, че поне веднъж в годината желанията на всички хора се изпълняват. И ето, когато настъпила Коледа, той се помолил искрено и горещо, и за негово учудване пред него се появил един ангел.
– Ти си здрав, целият ти живот е пред теб, – казал ангелът. – Всички млади хора започват отнякъде. Ти защо през цялото време се оплакваш от съдбата си?
– Господ беше несправедлив към мен: той не ми даде възможност да се издигна,- отговорил Хуми.
Обезпокоен, ангелът побързал да се яви при Господ и да го помоли да помогне на неговия подопечен, да не би току- виж да изгуби душата си.
– Нека бъде по твоему, – промълвил Господ. – Днес е Коледа и нека се изпълни всичко, каквото и да пожелае Хуми.
На следващия ден Хуми дробил камъни и видял как покрай него в карета минал някакъв знатен велможа – целият в скъпоценни камъни. Изтривайки с мръсната си ръка потта от лицето си, Хуми горчиво казал:
– Защо аз да не мога да бъда знатен? Нека и аз да имам такава съдба!
– Така да бъде! – много зарадван, прошепнал ангелът.
И Хуми станал владетел на огромно имение и разкошен дворец, вече имал своя земя, коне, слуги и сега всеки ден той се разхождал, съпровождан от своята внушителна свита и се наслаждавал като виждал, че неговите предишни другари се нареждат покрай брега на реката, кланяйки му се почтително.
Веднъж денят се оказал нетърпимо горещ и Хуми, макар че вървял под позлатен чадър, дишал тежко, сякаш чукал камъни. Тогава му станало ясно, че не е литнал чак толкова високо: над него били принцовете и императорът, а над тях – Слънцето, което не се подчинява никому. Е, да, точно то е истинският владетел на света.
– Ангел мой! Защо аз не мога да бъда Слънце?! Ето това е моята съдба!
От такова тщеславие ангелът се опечалил, но все пак изрекъл:
– Така да бъде!
И Хуми станал това, което поискал да стане – Слънце.
И засиял той на небето, блестял с лъчи, наслаждавал се на безмерната си власт: ако поискам – посевите ще узреят, ако поискам – ще ги изгоря със суша. Тогава обаче изведнъж забелязал, че срещу него се приближава черно петънце. То все повече растяло и растяло и се превърнало в тъмен облак, който го обгърнал от всички страни, закривайки от него Земята.
– Ангел мой! – извикал Хуми. – Облакът е по-могъщ от Слънцето! Моята съдба е да бъда облак!
– Така да бъде! – отговорил на това ангелът.
И Хуми, превръщайки се в облак, решил, че мечтата му се е изпълнила.
– Аз съм могъщ! – викал той, закривайки Слънцето.
– Аз съм непобедим! – гърмял той, гонейки вълните по морето.
Но на един пустинен бряг на океана се извисявала огромна гранитна скала – древна като света. Хуми сметнал, че тя го предизвиква и извил такава буря, каквато никога преди не е бушувала на Земята. Високите, мощни океански вълни яростно се разбивали в скалата, опитвайки се да я поместят и потопят в морските бездни.
Но скалата, както и преди, стояла непоколебимо.
– Ангел мой! – заплакал Хуми. – Скалата е по-силна от облака! Моята съдба е да бъда скала!
И се превърнал в скала.
– Кой може сега да ме надвие? – питал той самия себе си. – Аз съм по-могъщ от всички на света.
Минали няколко години и ето че една сутрин Хуми усетил как нещо остро го проболо, а после страшна болка започнала да раздира неговите каменни вътрешности, да къса на части неговото гранитно тяло. Той чул глухи, настойчиви удари и отново го пронизала неимоверна болка.
Обезумявайки от ужас, той извикал:
– Ангел мой, някой иска да ме убие! Той е по-могъщ от мен и аз искам да бъда такъв, какъвто е той!
– Така да бъде! – плачейки, възкликнал ангелът.
И Хуми отново се заел да чука камъни.
Пауло Коелю
