Джеймс Дилет Фриймън
Всеки път, когато от нас си отива любим човек, болка препълва нашето сърце. Повърхностните отговори, които някога са ни устройвали, вече не ни дават утеха.
Нашите сърца ни казват, че хората са предназначени за живот, а не за смърт. Ние интуитивно чувстваме, че сме призвани да проявяваме живот все по-пълно и все по-пълно. Когато това не става, и човек си отива от живота, ние си задаваме в недоумение въпроси защо това се случва.
За да разберем смисъла на смъртта, е необходимо да разберем смисъла на живота. Наблюдавайки живота, ние виждаме, че всичко, съществуващо в света, непрекъснато се променя. Всички неща се променят, но нищо не изчезва.
Ако законът за съхранение на енергията действа във физическия свят, нима няма да бъде логично да направим извод, че той действа и в сферата на разума? Душата притежава собствена субстанция. Фактът, че тя е невидима, не опровергава нейната реалност. Душата не може да бъде измерена с линийка или претеглена с везни, не е възможно да се види или да се докосне. Въпреки това, тя е субстанционална и вечна. Тя се променя, но не загива.
Животът не започва в момента на раждането и не свършва в момента на смъртта. Животът представлява вечен прогрес, вечен растеж. Ние сме нещо повече от видима обвивка или съвкупност от телесни органи и мисли в нашия разум. Всичко това е само външната проява на нашата истинска същност. Ние сме изражение на духа на живота.
Застанете на брега на морето и погледнете вълните. Вие можете да видите как те се удрят в скалата. Можете да чуете техния шум. Но самото море, грамадно и неизчерпаемо, дълбоко и непонятно, е недостъпно за вашето зрение.
Вълната, бягайки, достига брега и след като спадне, от нея остава само бързо изчезваща пяна. Но самото море – е повече от тази пяна, която остава на брега. Морето е нещо повече от пяната, приемаща за едно мигновение определена форма. Вълната и пяната изчезват, но морето остава пребъдващо. То образува друга вълна, която отново залива брега.
Вие сте като морето, което образува вълната. Вълната изчерпва себе си, но вие никога не се изчерпвате. Вие можете да приемете нова форма безкрайно много пъти. Вие сте вечно обновяващото се и вечно разкриващо се проявление на безкрайния живот. Вие сте духът на Безкрайното, което се движи в безкрайността.
Вечността не представлява преход от съществуване към несъществуване. Реален е само животът. Истината е в това, че ние не можем да умрем, защото ние сме животът. Животът е енергия. Животът е проявление. Ние можем да променим нашата форма и да изчезнем отвъд границите на видимостта, но ние не можем да престанем да бъдем. Ние не можем да сме отделени от живота. Не можем да сме по-малки от живота.
Животът е път, който криволичи между хълмовете на времето. Зад всеки завой ни чака нов изглед. Хората са странници по този път, който преминава през цялата вечност.
Някои хора преминават своя път много бързо, скривайки се зад поредния хълм, други пък се движат много бавно. Но животът следва да се измерва не чрез рамките на времето, а чрез рамките на самия живот.
Умирайки, хората не престават да съществуват. Те само изчезват от нашето полезрение.
Съществува единство, превъзхождащо единството на време и място и дори единството на мислите. Това единство ни съединява в едно, подобно на това как многото вълни са едно море, а многото острови – една суша. Нима любовта не ни съединява с приятелите, дори те да се намират на другия край на земята? Хората, които са ни близки, могат да се намират извън досега на ръцете ни, но те никога не се намират извън досега на нашето сърце.
Защо ние се страхуваме от смъртта? Причината е в това, че неизвестното ни плаши. Нима обаче всеки ден от нашия живот не е приключение, стъпка в неизвестното?
Ние не знаем подробности за това, което се намира от другата страна на смъртта. Но ние можем да сме сигурни в това, че там е животът. Животът присъства както от тази страна, така и от другата страна на смъртта.
Смъртта не е нито зло, нито добро. Прави ли сме ние като казваме, че когато се отваря нова страница в книгата, се случва нещо лошо или добро? Добро или зло е паузата между две ноти? Отварянето на нова врата добро или зло е? Смъртта – това е част от живота, точно както част от живота е сънят. Сънят се сменя с бодърстване. Нощта се обръща в ден. По този начин, смъртта е само преход от един живот към друг.
Смъртта е онази врата, през която ние влизаме в другата стая. Тя е паузата между две ноти на още незавършената симфония. Тя е нова страница, нова глава в книгата на живота. Тя не е край, а ново начало.
Ние не можем да кажем какво точно ще стане, когато преминем през тази врата. Въпреки това, ние можем да се доверим на Пазителя на вечността. Животът представлява създание на велик и добър разум. Редът и осмислеността на живота превъзхождат нашето разбиране. Кой от нас би могъл да планира създаването на звездите, или поне на един атом? Кой от нас би могъл да обзаведе и да направи пригодна за обитаване земята, установявайки фино равновесие между силите, от които зависи самото съществуване на човека? Кой учен би могъл да направи човешкото тяло? Кой философ би могъл да измисли закони, управляващи разума и пространството? Кой поет би могъл да измисли любовта и чудото?
Ние можем да се доверим на онзи Разум, който е създал нашия свят. Ние не сме били предназначени за смърт, неуспех и болка. Ние сме били предназначени за това да живеем живот, пълен със слава. Ние сме деца на Безкрайното. Ние имаме божествена съдба. Ние се движим напред и прогресираме, изпълнявайки тази съдба.
От Безкрайното сме дошли и в Безкрайното ще се върнем. Но нашето движение е възходящо. Преминавайки през безбройни прераждания, ние сме се издигнали до нашето днешно положение. Стъпка по стъпка, ние вървим към по-възвишени преживявания.
Сега ние живеем във видимост на светлина и тъмнина, живот и смърт. Ако се гледа от земната повърхност, слънцето изгрява сутринта и залязва вечерта. Но ако се издигнем достатъчно високо над повърхността на земята, ще видим, че слънцето никога не залязва. То сияе непрестанно. Точно както и слънцето на живота никога не залязва. Ако бихме могли да се издигнем достатъчно високо, бихме видяли, че животът е продължаващ се процес, а смъртта е само една сянка, която хвърля нашата земна природа.
Една от целите на нашия живот е да се издигнем към онова ниво, където ще съзерцаваме не видимостта на смъртта, а нашата духовна природа на деца на Всевишния. В нашата духовна еволюция ще настъпи етап, когато смъртта ще бъде победена. Ние ще се облечем в светлината на вечния живот, обладавайки вечно обновяващо се тяло и вечно разкриващ се разум.
Видимостта на нещата се променя, но ние можем да сме сигурни, че придобитите от нас в това въплъщение съкровища – любовта, мъдростта на сърцето, силата на вярата, възхищението от красотатта и истината – ще останат завинаги с нас.
Ние сме моряци, плаващи през океана на вечността и сме снабдени с всичко необходимо за нашето пътешествие. Хайде тогава да плаваме с вяра и мъжество в сърцата. След всеки залез неизбежно следва нов изгрев!
от http://margaritta.dir.bg/
