Словото води никъде, или много далече
Писма до Вас
НАШАТА Улица
Всеки от нас си спомня детските години с особени чувства на носталгия, неповторимост и безвъзвратност.
Не и аз. Чувството на неповторимост и безвъзвратност отсъстват от моите спомени за детството. Какво значи това?
Спомням си (как бих могъл да забравя) нашата улица. Сега съм далече от България. А и отдавна се преместихме на друга улица в града. Но онази улица от моето детство е нещо, което малцина са виждали.
Широка калдъръмена улица без тротоари. От двете страни наредени бели каменни стобори, високи, колкото да покажат границите на улицата, и достатъчно ниски за да не скриват дворовете.
Пред всеки каменен зид имаше пейка. Големи порти насичаха белотата на каменните зидове и приличаха на тирета върху белия лист на дяланите камъни. Красиво.
Но това никой не забелязваше когато цъфтяха калдъръмчетата. Късно на пролет, калдъръмчетата цъфтяха. Едни такива малки цветенца с тънки месести листа, поникнали между калдъръма. А цветовете им бели, червени, жълти, оранжеви, лилави…
И когато цъфтяха калдъръмчетата, калдъръма се скриваше.
Късата наша улица с млекарницата в дъното ставаше непроходима.
Непознати странници, случайно минаващи от там, се спираха в началото на улицата и се захласваха.
И забравяха, че искат да минат по улицата.
Седяха, гледаха, радваха се (някои плачеха) и си тръгваха кимайки с глава.
Ние децата си имахме наши си „тайни пътеки“ в този цветен килим.
Тръгваш от китката с жълтото, прескачаш бялото и червеното, после на бялото и оранжевото завиваш две туфички на ляво и скачаш на пейката.
„Иване-е-е-е, айде бе! – Иванчо се показва изпод сайванта – И кажи на майка ти, че на задната порта я чака яйчаря…“
Нашата улица…
Един ден отправях благодарност към Бога. Често го правя. Работя и си мисля за Бог. Задавам въпроси. Понякога получавам и отговори. Друг път благодаря. Понякога и моля.
Та, един ден благодарих за това, което Бог ми е дал. Казах Му, че всичко, което имам от Него ще е не само мое, а на всички, които го поискат и могат да го носят.
Искаше ми се да дам нещо в замяна не, а по-скоро като израз на благодарност. И какво мога да дам аз на Бог.
Себе си вече Му бях дал.
И реших да Му дам МОЯТА улица.
Защо „МОЯТА“?
Защото така както аз я имах в себе си, никой друг я няма.
Всеки различно усеща и различно пази в себе си нещата.
Затова казвам МОЯТА улица.
И така както я имах в себе си, взех в ръцете си МОЯТА улица, вдигнах я над главата си и казах:
„Вземи я Отче наш. Най-скъпото, което имам е Твое. Моля те единствено да ми позволиш, когато се върна при Тебе, да отседна на НАШАТА улица. Благодаря ти.“
И така моята улица е при Отца.
Чака ме.
И Отца ме чака на нея, за да ми каже, че улицата е НАША, и мога да Живея на нея докато Аз искам.
На НАШАТА улица има място за всички.
Ако не беше така, нямаше да ви го кажа.
Защото къщите на нея, вече са подредени.
Ноември 2001
Николай Сисоев – Труден
