Свещената планина

0

“И слезе Господ на Синайската планина и повика Той Мойсея при себе си.
И Мойсей се качи.

И рече Господ на Мойсея: слез и заръчай на людете си да се не втурват към Мене за да ме видят, за да не паднат ниско завинаги.

Тогава Моисей отговори: не може народът да се възкачи на Синайската планина. Защото Ти забрани, като каза: постави прегради около планината и освети я!

Но Господ рече на Мойсея: иди, слез долу, после качи се пак, вземи и Аарон със себе си.

Моисей слезе и каза това на людете си, после отново качи се.

Тогава Бог изрече: Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, из дома на робството.
Да нямаш други богове освен Мене… ” (Изход 19:20-25, 20:1-2.).

Така е говорил Господ на Мойсей на Синайската планина, според Свещеното писание, когато е давал на хората своите Десет Божи заповеди. От онова библейско време много вода е изтекла, но и днес, когато човек поема нагоре, към едно или друго планинско било или връх, обзема го особено чувство: колкото по-нагоре напредва, толкова повече сякаш олеква, става по-освободен от дърпащите го надолу тежести на ежедневните, житейски задачи. Тогава, като хвърля сегиз-тогиз поглед към забулената в мъгла низина, откъдето се дочува глухия тътен на големия град, изведнъж схваща, че това всъщност не е низина, а е огромен казан, в който врат мъченици. И врат само затуй, защото рядко поглеждат нагоре. А мъглата всъщност не е мъгла, а е стелеща се над казана пара, примесена с миризма на варено.

Тъй много често си мисли изкачващият се в планината, та по някое време неусетно го изпълва усещането, че и той самият, подобно на Мойсей, ще срещне Бог там някъде на високото – за да си поговорят. Или: за да Го усети поне. Може би защото с набирането на външна височина, по някакви неведоми причини, само Нему известни, става набиране и на вътрешна височина. Настава мощно вътрешно повдигане, та човек изведнъж разбира, че вече не е онова дребно и уязвимо същество, а е Нещо голямо, безкрайно и вездесъщо.

Българинът, както се знае, не е от най-прилежните в църковните дела. Може би защото Бог се е погрижил предварително, създал е на българската земя чудни храмове във вид на планини, където той да може да се моли, да “поговори” с Него когато пожелае, та от други храмове да не сеща кой знае каква нужда. Стига да поглежда по-често нагоре. И по-малко да ври в казана на ниското. Както е ставало толкова време вече…

Какво би станало, обаче, ако хората от “врящия казан” в ниското вкупом тръгнат нагоре, за да завладяват високото? Би станало така: планината да лумне в пламъците на пожар и самолети отдалече да пристигат “за да спасяват” планината. Или пък: върху планината, подобно гнойни циреи върху тялото, да изникнат бетонни недомислия. А скоро след бетонните недомислия на рояци да започнат да пристигат много още недомислия във вид на хора от “казана” в ниското – със своята си миризма на варено и печено, с несекващите си наздравици, с тътена на чалгата и кючека и с щедрото предлагане на плът. И какво би станало тогава?… Тогава Бог би отвърнал лице, би напуснал планината завинаги. Напуснал би Храма, създаден от Него самия. Тогава Той безвъзвратно би отвърнал лице и от народа, допуснал всичко това да се случи.

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари