Днес видях един бор. Беше се надвесил от една пропаст над реката, а корените му бяха почти във въздуха. Чух го как плаче. Плачеше с различни гласове. Стъблото по един начин,клоните по друг, а игличките по един много нежен начин, та чак не се разбираше дали са те или набодения вятър. А корените, те които не познаваха вятъра, те не знаеха как да заплачат, чудеха се, очите им се пълнеха със сълзи, но стон не се отронваше.
Вместо това по склона след един силен пристъп на вятъра се затъркаляха малки камъчета.
Те цопнаха във водата и …корените въздъхнаха – бяха го направили.
