Сънувах сън. Движа се сред много хора. Промъквам се между тях, но не ги докосвам. Усещам някакви вълни да минават през мен, периодично, на талази. Търся произхода им. Разбирам, че не те преминават през мен, а аз през тях. Между определени хора е Опъната нещо като невидима ципа, слой, който аз пресичам, понякога с усилие, понякога без. Този слой е направен от някакви еластични нишки, нещо като паяжина, която или се къса или не, като ме принуждава да се връщам и да търся нова Пролука между хората или да вървя напред. Когато скъсам този Слой се чува особен пукот, но само аз го чувам, а ако не мога да я скъсам изпитвам някаква тъга, болка, която ме насочва в друга посока, до навлизане в следващия Слой. В един момент разбирам, че вече няма хора, а множество, безброй опънати и пресичащи се Слоеве… тогава влизам в някакво затворено пространство. Тук няма никой, дори и Нишки, но се чувства скорошното им присъствие. Това присъствие е като представа за мястото, където са били тези, които са напуснали това пространство.
Между отделните представи-присъствия няма връзка, между тях не е Опънато нищо, но въпреки това ги усещам като свързани. Разхождам се в това уж затворено пространство изпълнено с присъствия, но вече свободно, без усилието да преодолявам нещо.
Тогава се събуждам в друг сън, вървя към върха, а краката ми все повече и повече затъват в дълбокия сняг, който става все по-мек и по-мек. Не съм вързан, около мен няма парапет за който да се хвана и… в момета в който ще се изгубя, се появяват онези тънки Слоеве, през които минавах там Долу, в другия сън, те ме обгръщат, аз се овивам в тях и… се спасявам.
