Ами представи си хубавото заглавие на тая подтема от книгата – „Пшеничената нива“… Колко много хубави неща има край една узряла или зрееща пшеничена нива, котанче.
Спомням си полето край Пазарджик и с дядо тъкмо сме разпрегнали коня, свалили сме плуга от талигата. Ама аз съм едва петгодишен. Още няма нива, обаче ние ще орем… И чучулигите наоколо. И кончето се казва Дорчо, пайтак – замята левия си преден крак и все ме настъпва по петичката, запрята ми обувката.
И дядо крещи зад гърба ми, че не водя уж правилно кончето за юздата, ама какво ти водене! – то аз едва ли не от време на време току увисвам на юздата. Понеже буците чернозем ей такива огромни, лъскави и аз минавам между тях. И тоя страшен ужасен човек зад гърба ми, който крещи не, ами направо като мечка нещо ръмжи и размахва камшика над главата ми, е всъщност моят дядо Борис, когото страшно обичам.
…И нищо от тия аромати, звуци, запъхтявания, котанче, не съм успял до днес да опиша… Описвам откъслеци някакви, ама все нещо ми се губи от картинката. Виж, първо описах погребението на дядо ми, на което така и не съм присъствал, и идиотите казаха, че това е най-хубавото ми стихотворение в първата стихосбирка, която издадох чак на 36 години.
Пловдив, 1 февруари 2007 година*
Jores
____________________
* Из разговор по ICQ-то.
