Интервю с Христо Христов

 Самет Ахмедов Самедов се ражда на 30.03.1981 г.  в мюсюлманско семейство в Търговище Много бързо лекарите разбират, че новороденото има порок на сърцето и не дават много шансове, предричайки му само часове живот. Така Провидението по силата на свой каприз стартира една съдба, която по неведоми пътища лъкатуши между живота и смъртта още с поемането на първа глътка въздух на тази земя.

Със смяната на имената майката на Самет му дава красивото и звучно българско име Христо. И така в едно прекрасно утро малкия Самет Ахмедов ще осъмне като Христо Иванов Стоянов. Ще трябва да дойде 2004 година, когато в предаването „Вратата”  Ивелина Лютева ще даде цялото му име – това, с което мнозина го познават днес в България – Христо Христов.

Значи, аз съм с порок на сърцето – седмаче съм се родил. Майка ми е искала да направи аборт с мен, с хапчета, и да не се родя. Обаче напук седмаче съм се родил, кило и 700 грама. Лекарите казали на майка ми – „това момче е с порок на сърцето и няма много да живее”. Ръцете ми така са ставали (показва ръцете и китките си извити зад гърба). Посъветвали я да ме остави в болницата, да не се мъчи с мен и тя се съгласила. След няколко дни дошла да види какво става с мен. Тъй като съм бил още жив, предложили да ме остави на държавата. Решила да ме остави близо до Търговище,  в Попово – там съм изкарал 2 години и половина. За това мляко от нея не съм сукал, на кувьоз съм бил.

 Когато майка ми се омъжва за втори път, пастрокът ми решава да ме прибере в тяхната къща. Казвал на майка ми – „щом детето ще умира, да бъде в къщата ни”. Очаквали са че до 7 години че ще умра, защото имам порок на сърцето. И от малък майка ми се приготвя да умра някой ден, но много се е молила за мен, видения е имала, много вярваща жена е. Така се получи, че не само минах 7-та година, но и навлязох в юношеството. В тези години животът на втория ми баща се влоши заради лични проблеми, тежък живот имаше.  Започна да ни бие и малтретира със сестра ми. Една вечер ме преби много сериозно, с камшици изпаднах в безсъзнание и са ме закарали в болницата.

Това се случва, когато съм бил на 13- 14 години.  Съседите много са ни защитавали мен и сестра ми, искали са да извикат полиция и да задържат баща ми, но тъй като майка ми има деца и от него, се е страхувала да остане сама.

Бил съм в кома два дни. Майка ми решила, че времето ми идва, ето – с порок на сърцето съм и няма да мога да издържа. В самата кома имах видение. По принцип преди тази кома много се молих – молих се на турски патсрокът ми да не ни пребие, да не се кара, всичко да мине благоприятно поне тази вечер. Ама не гледах тогава на кафе.

Да. А в комата виждам една фигура – Исус Христос. Бял, с дълга коса, с бели дрехи и държи в ръката си една позлатена чаша. Но чашата е много странна, една ниска и с голям диаметър, ще кажеш – паничка, и я държи в ръцете си. И на странен език ми приказва, сякаш между турски и български. „Не се страхувай, Ицо” – ми казва – „аз съм с тебе. Знам, че много ме обичаш”. А аз наистина много съм му се молил, всяка вечер.

Спомням си, че баща ми търсеше едни отверки, и когато не можехме да ги намерим, ни пребиваше. И ние със сестра ми повече под леглата стояхме, по-бързо да му минат нервите. И се молехме така под леглата –  със сълзи на очи. И така Исус вика – „ти много ме обичаш, сега ще ти дам дарба да гледаш на кафе, ще можеш да гадаеш. Ще се възстановиш и аз ще ти помагам”. Започна да ми обяснява какво има в кафето, в утайката. Обаче тази чаша, подобна на чинийка, падна на земята и се счупи. И тогава го попитах – „Какво има, Господи, в тази чашка?” – като си мислех, че пари ще ми даде. Малък съм и такива неща си мисля. „Не, мойто момче” – вика – „ти ще гадаеш, и тъй като обичаш икони, ще гледаш на икони”. И това е, което си спомням от това видение.

След като ме прибраха в къщи, се молех да ми се яви отново, за да повярвам, че това не е някаква илюзия. И една вечер баща ни отново ни преби с камшиците. Кръв имах навсякъде – по ръцете, по челото, навсякъде. И тогава избягах към близката гора до нас. Тогава се провеждаше световното по футбол в Америка, когато нашите биха Германия. Ама кой ти гледа футбол, аз бях на другия полюс на емоциите. И там отново се помолих на Господа и там вече видях светлината как излиза, а аз се моля със сълзи на очи. Не искам да разказвам повече за тази случка и какво се молих.  Непосредствено след този бой имаше още един побой, този път забегнах в един строителен обект и там отново видях това сияние. Така желанието ми да видя три пъти Бог се сбъдна.

Девет дни.

Да.

На сестра ми. Тогава тя живееше в чужбина и имаше приятел. Сключи фиктивен брак, за да може да работи и да не ходи по криви пътеки. Гледам, и й казвам, че мъжът й е с някаква жена и ще катастрофира. „Абе – вика – Ицо, как ще бъде с жена, човекът ме обича – гледа ме, пари ми дава, не може”. А аз виждам в кафето катастрофа, и че той ще умре.  След няколко часа ни се обаждат – тогава нямаше джиесеми, а ние нямахме домашен телефон. На съседа Кольо се обадиха, та така научихме. Обади се съперницата на сестра ми, нали така се казва, и тя е била в колата, но не е пострадала. Каза, че са претърпели катастрофа и че мъжът й е загинал. Сестра ми я пита да не би да се познава с мен – „няма и един час, от като той ми каза, и ето че и ти се обаждаш”. А тя заявява, че дори не е знаела, че има брат. И така започнах да гадая.

След това започнах да гадая на учителките си. Дори сега, като се замисля, съм го правил несъзнателно, говорил съм им неща, които после настина се случваха. Имаше един случай – гледах на една моя учителка и й казах, че утре ще дойде с гипсирана ръка на училище, но тъй като съм майтапчия и леко й говоря, тя не повярва. На другия ден наистина се появи в училище с гипс на ръката. Какво се е случило? В автобуса две жени се скарват за място и бутат моята учителка, и тъй като е била на токчета, без да иска залита и пада.

Точно на 14-тата срещу 15-тата си година станах християнин, привличаха ме иконите. Можете да проверите в Търговище в архивите, там в църквата до пазара. И от тогава приех християнската вяра. Това се случва 1995 година, точно преди да започна средното си образование като шивач. Дадоха ми една икона, която пазих до преди няколко дни, но я дадох на една жена да й носи щастие и да й върви, защото моите желания се сбъднаха вече.

После имаше и една случка през 1996 година, точно на моя рожден ден. Поканиха ме от едно семейство да им гледам… много пари тогава събрах. А бях рожденник, нямах пукната стотинка в джоба и се чудех как да почерпя приятелите си вечерта. И всеки, на който гледам, ми даваше пари и аз ги събирах в пазвата си. Цял ден им гледах и вечерта напазарувах всичко, което пожелах. Това беше първия ми дар от хората за това,  че мога да гледам на кафе.

А наскоро, като се събрахме в къщата на мойта леля с родата ми от Попово,  ми разправяха, че още когато съм бил на 7-8 години, съм имал някакъв жълт детски сервиз, с който съм си играел. И леля ми разправя, че още тогава често „съм им давал нещо да пият” и съм им викал „обръщайте си чашките”.

Аз бях шивач,  започнах в София да работя. Пет-шест години работих, станах много добър шивач, но и в това време  гледах и на колеги. Започнаха шефовете да ме уважават –  и на тях гледах понякога на кафе.  Бях малък, но имаше хора – плачат, след като им гледам. Имаше хора – плачеха преди при мене, а аз се чудех защо го правят – нищо не съм им казал, а те плачат. Но тогава не приемах на сериозно дарбата си и не осъзнавах, че това, което говоря на хората, е много важно за тях и понякога е свързано с тъга и мъка, която на тази възраст не познавах, но виждах в кафето.

Веднъж в Търговище ме пратиха при шефа – викат, бързо отивай при него. Отивам и какво се оказва, камионът се развалил, а трябва да пращаме ушитата продукция за Германия. Тъй като германците много държаха на сроковете, шефовете се притесняваха дали ще успеем да доставим поръчката. Та ме пратиха с една кола от Търговище до Велико Търново при главните шефове. А там ме чакаше чашка кафе да гледам.  По принцип в такива случаи, това важеше за всички предприятия, които работят с Германия, стоката се връща. И аз гледам в кафето, че ще минат на косъм и така стана в действителност.  След няколко дни шефът се обади и каза  „Ицо пак е познал”, и че ще се раздават заплатите и всички от персонала ръкопляскахме. Хората не спираха да идват при мен, дори когато после се преместих да работя във Варна, а в последствие и в Шумен.

Истинското ми, по-сериозно гадаене започна от март 2003 година, когато отворих офис във Варна. Шефът реши да ми вдигне заплатата, след като му съобщих, че напускам, но за мен нямаше връщане назад, защото бях започнал да правя офиса и да се подготвям за новото ми амплоа. И хората взеха да идват повече, да остават доволни и така оставих професията си. И оттогава,  от 2002 до 2003 година ,до предаването Ясновидци, все с гадаене се занимавах и се изхранвах с това нещо.

А много мечти имах, как да се запиша  във вестник „Врач”, статия ли да пусна или рубрика. Много ми беше мечта, ей така да си видя някъде снимката като гадател. И на първата ми изява във вестник, като се видях, и се разплаках. Това, което съм си поискал, ми се е случило, благодарение на Господ. Примерно някой път видя телефон и го искам, но не си го купувам. И след време някой клиент ми го подари. Това сякаш от само себе си идва.

Късал съм детелини 2004 години в Морската градина във Варна, и съм броял – нека България да ме чуе, че умея да гледам, нека да познавам на хората, нека във „Врач” да пишат за мен, нека ме снимат. Това беше моята мечта и слава на Бога, доказах на много хора, че дарбата ми е истинска. Даже когато станах по-известен, след предаването, идваха стари клиенти и ми разказваха какво съм им гледал преди години. Имаше интересен случай с една жена, че съм й предсказал, че ще има дете, а тя е била на 41 години…

Приятелите ми постоянно ме подтикваха – „абе Христо – викаха ми – в първия сезон не участва, сега пак не искаш да отидеш”. Аз си имах офис във Варна още преди предаването, имах хора, не чак толкова много, колкото сега –  знаеш как е телевизионното предаване. Имахме тук-там обяви, лепяхме ги по улиците също, от уста на уста.  Обадихме се в последните дни за записване. Не аз се обадих, а приятелите ми. Не вярвах, че наистина мен ще изберат. Обади се една варненлийка на Николай, водещия на предаването, и вика – „има едно момче от Варна, което гадае на кафе.” Отиваме на кастинга, ти казвам, с кака ми, много хора имаше, помня датата – 25ти октомври, и бях първото момче, което е с дарба да гледа на кафе. Имаше хора на карти да гледат, на боб, не знам на какво още. Обаче така стана, че още преди да мина кастинга, гледах на една жена от екипа на предаването.

Лариса се казва, от екипа на „Ясновидци”.

Направо станаха на крак. Това не го показаха в телевизионното предаване. Жената поиска да й гледам само за миналото,  не искам бъдеще, пред телевизията сме, разбираш ли ме. Аз започнах трас-трас-трас, тя – да-да-да, доволна жената. Продължих да й гледам в другата стая. След като излязох, казала на сестра ми, че ще бъда 100% одобрен за предаването. Да бе, викам, точно мен ще изберат за предаването, ама ако го направят наистина, да ми се обадят няколко дни по-рано, защото имам клиенти записани. Още същия ден ми се обадиха да ми кажат, че съм избран. А иначе, докато бях там, само ме снимаха, разпитваха кака ми от къде идва дарбата ми, как ми е протекъл животът, колко години гледам и такива неща. Прибрахме се с влака, цяла нощ пътувахме, на обяд станахме и ми звънят- „Здравей Христо, обаждаме се от Ясновидци 2, една хубава новина ще Ви кажем – Вие сте избран да участвате”. Първият човек бях, на който дадоха информация, че ще участва. След това отидохме и почнахме да играем. Още в началото им казах, че не отивам да се пробвам, а отивам да ме чуе цяла България, че умея да гледам.  Преди още да ме познават хората, съм имал случаи да отида до брега във Варна към кулата, много надалеч и съм плачел Господ  да ме чуе. Нали си се качвал нависоко вечерно време и виждаш колко е красив градът с неговите светлини и живот. А като гадател се замислям колко болка има във всяко едно семейство и какви страдания. И се молех на Бог  хората да разберат за дарбата ми.

Аз ги смятах за приятели – Мариана е жена на 35 години, омъжена, Михаил е ходил в чужбина, а аз като дете между тях и започнах да споделям проблемите си, приятели да станем. Обаче те явно не са ме възприемали така. Това го усетих  чак в предаването със златото. Чак тогава усетих действително, че не са ми приятели. Всички тръгнаха срещу мен и този момент беше много труден – плачех, исках да се откажа. Тогава Николай ми каза – „Ицо, ти си с чисто сърце, кажи на камерата какво мислиш?” . След това започнаха скандали в автобуса и всички ясновидци шушукаха – „на Ицо казаха, на Ицо казаха (къде е заровено златото)”. Всички накриво започнаха да ме гледат, хем сме приятели – ядем и пием заедно.

Много голяма конкуренция имаше, ама и тримата си познаваме много. Мариана беше много силна в историята и това й даваше предимство. При мен нещата бяха специфични, защото беше много важно кой пие кафето. Примерно при случая Белнейски, ако майката го беше изпила, щеше да стане още по-добре, защото щеше да излезе какви са децата, характерите им, защо и за какво. По същия начин беше случаят със седемте врати. На теб примерно ти слагат алчен да си, като не си алчен, като не си ми пил кафе, как да ти позная, ти не видя ли, че се отказвам от кафето? Казвам – „тъмно е, не мога, тръгвам на слух, тръгвам на слух, трас-трас, само да мине като изпитание. И той, Николай, ми казва – „ти как ще познаеш?” Е, каквото ще да става, викам…аз чувствах, че вече съм към финалистите. Бях ядосан на каучука – три изпитания не бях познал.

Да, имахме две координаторки, като едната беше ден и нощ с нас – на вечеря, на обяд, на закуска, на всичко.

Мечтаех да вляза в тройката. Не исках да съм първи, за да не си помисли някой нещо и да ми навреди. Още в началото на предаването мечтаех да вляза в тройката. Дори комшиите, като ме изпращаха, ми викаха: „Хайде, победител да станеш!”. Не – викам – пожелайте ми в тройката да вляза. Исках да бъда един от най-добрите, и това, което пожелах със сълзи на очи, това и стана. Вече когато стигнах до петицата, започнах да се страхувам, че ще ме изгонят. Аз от всички най-страхлив бях, най- уплашен. Едно, че са змии, друго, че животът ми много стресиран беше.

Най-много наплив има при Михаил, при мен и при Мариана. За другите участници не съм чул да ги търсят хората. Примерно в понеделник / 26 октомври/ ще приемам хора, които са се записали още от май месец.

Георги Петров – planinara