(на Кирил)
„Научи ме да летя”-каза и потърси с красивите си очи лицето ми .Извиваше глава нагоре, за да може да ме види-беше по-нисък от мен .И въпреки това не ме изпускаше от поглед .Вървеше до мен ,спъваше се почти на всяка крачка …,но сякаш това изобщо не го интересуваше .”Научи ме…да летя!”-подръпна ме за ръкава и изхлипа: „Научи ме …!”..
Изведнъж нещо тупна сами до мен .Обърнах се.Най-накрая беше паднал –лежеше проснат на земята.
„Що за идея да искаш да летиш?Какво ще кажеш …да се научиш първо как се върви?”
Беше разранил лицето си .Прахта беше полепнала по кръвта стичаща се в едно от ъгълчетата на устните. ”Ела,ще ти помогна”-казах и протегнах ръката си .Не я пое.Размаза лицето си, като прокара ръка ,уж да се почисти .Изправи се и докато се усети се беше спънал още няколко пъти.
Продължихме.
…
Планината беше спокойна ,но небето –не.Искаше да вали ,но вятърът не му позволяваше. Пътят стана по стръмен .Малки камъчета се затъркаляха покрай нас . Хвана ме за ръката –страхуваше се да не падне.
Тогава ми хрумна нещо…
„Знаеш ли ,всяко нещо си има цена.Като гледам времето мисля, че …”
„Ти какво ще искаш в замяна?”-прекъсна ме…
„Твоето търпение”-гледах го.Беше спокоен,но изражението му с нищо не ми показваше ,че разбира за какво говоря.Не каза нищо . Просто продължи да върви до мен.А може би размишляваше през цялото време, защото изведнъж попита:
”За какво ти е моето търпение ?”
„За да те науча да летиш,ще ми е нужно … и твоето търпение. Да имам в повече ,за всеки случай ” Усмихнах му се .
”Добре ,съгласен съм„ -и още повече се замисли .
…
Пътят пред нас ставаше все по–труден.На места храсталаците се губеха ,а това правеше изкачването по – бавно и болезнено . Нямаше какво да сграбчим, за да се издърпаме нагоре.Вятърът беше изгладил скалите. Подготвил ги беше вероятно за снега , който на пролет щеше да се плъзне надолу, за да открие върха на планината.
„Изморих се .Хайде да спрем …за малко .”
„Отказваш ли се ?”-попитах.
„Не!!!Просто се изморих .Защо трябва да се качваме толкова нависоко?От тук не може ли…да се опитам?А дали ще се
получи ?” -рече и очите му светнаха от нетърпение.
Пусна ръката ми и за първи път от както бяхме тръгнали, се обърна и погледна назад.Гледката беше поразителна!Присви очи. Боляха го.Искаха да обхванат всичко наведнъж а не можеха.
“Достатъчно високо е .Ти какво ще кажеш …?”-зададе въпрос чийто отговор не го интересуваше .
Разпери ръце …и крака.
“А сега ?”-приличаше на Х-казващ”влизането и излизането забранено”.
“Сега…всичко е в твои ръце “-рекох усмихвайки се.
За миг го изгубих от поглед ,но знаех къде се намира . Ехото ми каза .Затичах се надолу по планината . Намерих го стенещ . Плачеше и не ме чу,когато го попитах :“Добре ли си ?”Бавно , много бавно се опита да се изправи.Този път не беше само драскотина.
“Защо не ми каза че няма да се получи ?Защо не ми каза,че тук не е достатъчно високо?Защо???”-обвиняваше ме през сълзи.
Тогава … изведнъж разбра колко голяма щеше да бъде цената,която трябваше да плати за да се научи да…
“Искам си търпението обратно!”-сега крещеше.Като побеснял.”Ти ме измами!Нали ?!Ти това искаше да се случи…Искаше да се откажа!Искам си търпението –СЕГА!”
Обърнах се и тръгнах обратно по пътя ,по който бяхме дошли .
“Сега пък накъде тръгна ?!”-ме попита ехото .
“Вече не ти трябвам.” Не се обърнах ,нямаше нужда .
…
Минаха години .Много години …И тогава един ден го видях – вървеше бавно сякаш всичкото време на този свят беше негово.Той ме позна.Очите му бяха все така красиви,но вече не се повдигаше на пръсти, за да види моите.
„Искам да те питам нещо “-рекох,загледан в лицето му –имаше изражение на човек видял небесата .Очите му очакваха въпроса ми .
”Ние с теб май бяхме забравили нещо ,когато онзи ден искаше да те науча да летиш .”
Направи гримаса сякаш търсеше в спомените си нещо , което на времето му е убягвало .Но … не намери нищо …там.
“Крилете…” –опитах се да подскажа аз ,а на лицето му се изписа най-прекрасната усмивка.
”Ти говориш смешно !Криле!? Не виждаш ли …аз ходя !”
Беше се научил да лети …
Sljapata-петък 12.03.2004г.
