Някъде далече се чува мелодия …Позната и неприятна …набива се в съзнанието ми като бодил и не спира …Някакви хора се опитват да ми кажат нещо, да ме поведат със себе си нанякъде…Мелодията ме държи в плен и не ми позволява да чуя думите им…На границата съм, усещам го…От едната страна е сладкото опияняващо усещане , че съм лека, прозрачна ,щастлива…От другата- тъмнината, усещането за тежест и нежелание да се върна …Мелодията е спряла да звучи и аз отново се издигам лека и ефирна и продължавам да живея живота си там…Не помня нищо , осен онова чувство на лекота, щастие и радост , което НЕ ме е изпълнило , а сякаш аз СЪМ чувството.Отново позната мелодия ,отново тягостното засмукване да се върна обратно в света на тежестта. Отварям мъчително очи … полумрак е. В съзнанието ми , там някъде , хората от съня се опитват да стигнат до мен и да ме задържат… Усещането , че нямам тяло , започва да изчезва и чувствам как се появяват усещанията за крака, за ръце, за глава… Очите ми тежат, искат да се затворят и да остана там , откъдето се връщам. Мелодията от алармата на телефона ми обаче не спира да се забива в съзнанието ми и да ми наппомня , че трябва да ставам. Всичко е продължило секунди, но аз имам чувството че е минала цяла вечност.Отмятам завивките и кожата ми реагира на хладния въздух с потръпване.
Стъпвам на пода и ходилата ми усещат твърдия му допир. Нищо общо със света от който се върнах, нищичко. Усещам се отново тежка, плътна, тъжна и сама… Студената вода от чешмата се плисва в лицето ми и спира дъха ми за миг … Действащите лица от съня ми изчезват напълно, стопяват се между двете пространства… Остава само усещането за нещо хубаво , леко и приятно , в което ще се върна пак… Усмихвам се на жената в огледалото, която в този момент не свързвам със себе си и тя ми връща усмивката. Този свят започва да става малко по приятен 🙂
Излизам на улицата и погледа ми се среща с изгрева . Както винаги прекрасен и свеж ! Вървя към спирката , питайки го мислено дали се радва на новото си раждане …Благодаря му, че ми е припомнил че и тук има красота и радост . Утрото е свежо , тялото ми автоматично следва познатата посока, в главата ми няма мисъл… Само ако можех да затворя очи и да положа глава , на мига бих се пренесла обратно там, откъдето дойдох преди 15 минути.
В автобуса виждам познати сънени физиономии. Поздрав за добро утро, леки усмивки… Сядам и отправям поглед през прозореца…Докато в ,,екранчето “ му се изреждат познатите картини от пейзажа се опитвам да сложа някъв ред в съзнанието си . Едновременно се ,,боря“ с някаква част от себе си , която е готова отново да заспи, и се оставям на въпросите в съзнанието ми да ме залеят …Къде бях, от къде се върнах ? Каккво става с мен всяка сутрин ? Не се ли родих отново тази сутрин ? ( тук някаква мелодия се опитва да пробие и да се настани трайно в мен тананикайки си ,,Всяка сутрин се раждам отново …“ ) Кое е съня, това тук и сега или онова там и преди/след ? Ако тази тук , която съм е сънувала онази там , в съня , то онази от съня , дали пък не сънува тази тук ?
Оплетох се …започвам отново … Ако всяко събуждане сутрин ме ражда отново за този свят , то заспиването вечер ,,умира ли ме “ за него ? Този модел заспивам-сънувам-събуждам не е ли умаления макет на раждам се – живея – умирам ? Хм…май само това по средата си пасва – живея -сънувам…Другите май са на обратно -заспивам -раждам се и умирам-събуждам се … Може би изморената ми душа се нуждае от това заспиване-раждане , за да се зареди с енергия и сила, може би и е необходимо да се връща всяко денонощие там , откъдето е дошла, за да поддържа спомена в себе си жив, за да не забравя …Може би за това ми е толкова трудно да се върна тук, в това тяло всяка сутрин – защото там съм жива , а тук не… Може би за това , когато съм в ,,дупка“ и ми е тежко ,мъчно, самотно и сиво все бягам там, в другия сън … Може би за това…
Автобуса спира и аз все така автоматично се понасям към работата си… Започна поредния ден в големия ми Сън . Дано успея да намеря и в него радост и красота , за да издържа до следващото си бягство …
