Обикновена като хиляди други…Нося четири обици на ушите
– единствената ми екстравагантност и накити.
Понякога и сребърно водно конче на врата…за късмет!
Ако те срещна, ще отминеш…
защото оставаме невидими за бляновете си.
Сядам на някаква пейка, зашеметена от приближаването на зората,
и мечтая за дъжд. Затварям очи… Не е ли странно?
Крадците посягат само на нашите пръстени,
любимите – само на плътта, проповедниците – на душите ни,
убийците – на живота!
Отмятам назад глава, за да усетя
високо над лицето си потрепването на листата…
Някаква гора, някакво поле…
Настъпва час, когато Времето се предрешва като метач,
а Бог може би – като вехтошар. Скъперник и твърдоглавец,
той трепери едно мънисто да не се изгуби
в купищата мидени черупки пред вратите на кръчмите.
Дали ще дочакам някога до рамото ми да приседне мъж
с изкаляни обувки от това, че за да стигне до мен
е прегазил Бог знае каква река?
Той ще се отпусне тежко на пейката,
стискайки здраво в шепата си някакъв безценен подарък,
който ще бъде в състояние всичко да промени.
Ще разтвори пръсти бавно, един подир друг,
безкрайно внимателно, че това отлита… Какво ли ще държи?
Птица, зрънце, нож или отварачка за консервната кутия на сърцето…
