Един живот не стига…
Ето.. и последният тест се оказа положителен. Вече със сигурност съм причислен към онези 36 милиона, които живеят с вируса на СПИН. А сега накъде? Докторите казаха, че ми остава не повече от година живот. И то какъв живот? Постоянни неразположения, безконечен страх, че настоящият ден може да е последен, неизбежен срам…дори очакване на мига, когато всичко ще свърши..Но нима аз, 23-годишният, самоуверен младеж, ще мога да понеса раздялата с този свят? Та аз още не съм живял. Има толкова неща, които не съм почувствал. Тогава как да се сбогувам с нещо, което не съм изпитал? Още не съм обичал истински. Още никой не ме е обичал истински. Тук вътре е празно… А така копнеех за обич, за онази магия, която преобръща света и ти дава криле. Търсих я почти във всяко срещнато момиче. Толкова я търсих, че забравих да се пазя. Другите също забравих да пазя. Защо не спрях навреме?
Болка… само тoва ми остана. Мислите ми потъват във въртопа на времето. Само крачка назад и виждам миналото, изтъкано от спомените за хиляди весели и тъжни моменти, за приятелите, които ме забравиха, за родителите, които пренебрегнах. Още усещам горчивия привкус на стотиците безотговорно прекарани нощи- без чувства, без предпазни мерки, без мисълта за утре.
А преди мечтаех да дам живот на някое малко създание, което да внесе смисъл в празното ми съществуване. Мечтаех за син, който да стане това, което аз не успях, за малко момиченце, което да протяга ръчички и с обожание да казва “Татко”. Но този свят няма да получи нищо от мен. А как исках да бъда значим, да знам, че ще оставя следа в нечия памет! Провалих се. Пак останах сам. Сам живях и сам ще умра.
Само крачка напред и и виждам големия ден. Земята ще продължава да се върти, птичките ще продължават да пеят, хората ще продължават да бързат- да бързат и да забравят да живеят. Само статистиката за смъртните случаи от СПИН ще се промени. Аз ще се првърна в една обикновена цифра- без смисъл, без живот, без душа.
Мисля си колко е тежко да си тръгнеш, когато знаеш, че светът може да съществува без теб. А защо аз не мога да живея без този свят? Защо сърцето ми се свива от болка при мисълта за раздялата? Чувствам, че не мога да живея без изгрева и залеза, без дъжда и дъгата, без солената целувка на морето и свежата прегръдкла на планината. Те са станали неделима част от мен самия. Разбирам колко са ми нужни. Но защо чак сега усещам насладата от тях. Сега, когато трябва да ги оставя в свят, различен от моя? А има ли мой свят? Къде е? Ще се намери ли във вечността местенце за моята празна душа? Ще мога ли някога да си простя грешката, че пропилях единствения си живот? Животът, който оцених, когато дойде моментът да го загубя.
Мисълта, че ми остава само година ме плаши. Не съм готов да си тръгна и да оставя всичко на хората, които ще живеят след мен. Може би съм егоист. Може би съм алчен. Не знам. Но нима човек, който няма нищо може да бъде егоист. Нима желанието за живот, когато си едва на 23, е алчност? Скитам се из улиците на града без цел и посока. Лутам се из тъмните дебри на съзнанието си, търсейки решение на проблема. А проблемът е, че скоро няма да имам проблеми, че слънцето ще изгрява, а мен няма да ме има, за да го видя, че родителите ми ще скърбят за единственото си дете, а аз няма да сън там да ги утеша и да поискам прошка.
Къде да отида? Какво да направя, за да задържа усещанията и да изживея това, което съм пропуснал? Трябва по някакъв начин да осмисля малкото време, което ми остава. Но как? Мислите се чупят като стъкла в душата ми. Изход просто няма.
Задънена улица…ето в какво се првърна животът ми- в улица, която не води никъде, от която не можеш да се отклониш. Единственото, което можеш да направиш, е да извървиш малкото разстояние до края и там да останеш завинаги.
