Свят изпълнен с бездушие
/есе/
Всеки ден , всеки един от нас среща хиляди неща : любов , омраза , лицемерие , мечти – току що родили се и замиращи , сълзи , но най-вече … бездушие .Всеки ден , всеки един от нас чувства , радва се , тъжи , плаче , обича и мрази с цялото си сърце. Умира бавно , после оживява , стене и ридае от изпитанията , които му поднася съдбата , но въпреки това стиска зъби и продължава напред и никога не се замисля дали ще има утре.Но най-тъжното е , че срещаме бездушието , а дори не го разпознаваме , може би защото покрай всички грижи и изпитания самите ние губим душите си.
Сигурно започвам да разисквам многообширна тема , в която има много противоречия и въпросителни , но аз усещам бездушието , а това е наистина болезнено.
Вървиш си из улицата и срещаш възрастна жена , обездушена от самотата , далеч от децата си с единственото щастие да гледа младите и да си спомня с умиление за чедата си . Открила и осмислила грешките си тя ридае мислеща всеки срещнат за свой близък , който отдавна го няма сред нас или просто е далеч от нея .
Продължаваме все напред , но светът вече не е същият – всичко ти се вижда сиво.Млада жена мислеща за хиляди неща и бързаща за работа с минимално заплащане.Върви и мисли как ще израни децата си , докога ще стигнат парите и ще има ли пари , за да купи по нещичко за децата си , за да не студуват цяла зима.По бледото и лице се появява гримаса , в която има много тъга . В насълзените и очи все по – лесно става да се открие болката на една майка.Изгубила душата си от бедност и изпитания тя иска само децата и да пораснат и да живеят по-добре от нея.
Всичко става черно.Мислим си , че животът ни еразочаровал до краен предел и няма накъде по-вече , но … Четиринадесет – петнадесет годишно момичес къса пола и изрисувано лице върви с два пъти по-възрастен мъж. Той я дърпа , а някаква жена бяга край тях и дава инструкции на детето , което гледа изплашено , но примирено със ситуацията. Обездушено момичето върви към собствената си гибел за пари. Иде ми да викам , да я хвана за ръка и да побегнем заедно , но… ме връхлитат моите проблеми .
Мисля за живота си и с огромни усилия задържам фалшивата усмивка на лицето си.Аз също съм изгубена .Аз също не знам как да издържа.Дали ще има утре ? Дали ще видя близките си за последно ? Как да отцелея? Обичам живота .Обичам да усещам аромата на розите , обичам да гледам пеперудите , обичам да гледам небето с надеждата да видя падаща звезда и да си пожелая просто да има утре.Обичам малките неща ,усмивка подарена ми от близък човек , целувка дадена ми от родителите ми , но най-много обичам да съм със семейството си и ме е страх , че ще ги разочаровам.
Вървейки и мислейки си за всички тези неща осъзнавам , че живея в гробище .И …аз съм един от труповете.Но знам едно : сега ще се прибера и ще върна душата си щом зърна любимите си хора.
Намерете любимите си същества , обичайте ги и им го казвайте , ако не искате да се чувсвате като един от труповете .И знайте любовта и приятелството вдъхват надежда , че ще има утре!
