И братовчедът му вика: – Не я гледай, че е дебела и черна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума… То е за твое добро.

– Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл… – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш… Хем всичките до една изписанки.– Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай… – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца… Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

Преспа таз нощ у дома шифьорчето. Е-е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих, а че кво да го правя!…

– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.
И аз кво!… Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господи, и ти, Света Богородичке!

Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:
– Не тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир, а да ми съ махаш от главата, че знайш ли, като грабна една кюския…!

– А-а, обещавал си, обещавал – рекох, – ама не повниш, понеже беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

– И ти верваш на пиян човек!?
– Па оти да не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намирам? Мен мъж ми требе, па ти си анджък мъж.
– Ай, мамицата ти гювендийска – вика, та реве, жилите му на врата се издуха чак – туй капан ли беше, мари?

– Няма таквоз нещо. Отде пък тез черни мисли у теб? Всичко си бе честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия в гърлото??? Е на, питай го тоз твой авер – викам и му соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.
– Страх ме е – вика. – Само като я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

– Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор, – то и аз отнапреж мойта трудничко я възприемах. Беше па то едно кльощаво и злоядо, вейка, ребърцата му съ брояха… клавиши на акордеон. Обаче идва един момент… айде да не ти разправям! Почваш да я възприемаш като свой имот, като орна нива, бе, нали вдяваш, като бахча насред кър. Па ела сега глей мойта вейчица ква ми се е ошишкавила, бе… жена за чудо и приказ: ходи из дома и паниците звънтят, нищо, че съм лял бетонна плоча отдолу.

– А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех така… некоя по-имотна, по-засукана… Виж ме колко съм окаян. Е, на! Само туй якенце ми е, и то старо, та старо. – Па си обръща джобовете, и хастара обръща, да видим демек, че и пари си нема. Жив артист!

И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, а пък доста плах. Викам: майната ти, оди си по пътя. И са врътвам, тръгвам аз да си вляза обратно в спалнята: да рева, поне да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята: – Тоз – кай, – не е хич за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи, плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и… чао, Миче–чао, Тоше… отпрашихме къде неговото родно село Килимявково в другия край на България да ме покаже на майка си и на баща си, и на цялата си рода, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.

Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, мяза на костенурка, подава си главата от корубата:
– Кое е туй плашило, бре, дето ми го водиш, дето ми улазя баш у дворо да ми плаши кокошките? – реве.
– Не съм аз плашило, додох снаха да ти ставам.
– Снашица значи – тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

А моичкият мълчи. И тейко му – и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи и всички ма мерят изпод вежди, все едно на кантар ма теглят и все ексик им излиза. Само оназ – злобна, та чак весела. Мята бутове назад-напред из двора. Ми сега!…
– Шъ са оплача на полицията – викам.
– Па оплачи се – каже, – ако щеш и на пъдаря, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп! – Хилят се осем човека, а мен ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца – ей тук на, под лъжичката. Викам си: а-а, тая тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

– Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенцето.
– Недей я доближава-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса… Тя та е омагьосала та, кьорава ли съм аз, та не виждам! – проплака, взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син… чавка му изпила мозъка. Зачерни ма моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

– А, ма – моля й се с добром, – остави сина си на мира… – И го прихватям полекичка под лакътя: – Слушай, мой човек, аз вече не съм онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли ти, че мога дете да родя и шъ го писувам на твое име туй дете, щото ти шъ си бащата?

Мълчи, муси се, хапе си бърните. Да ги хапе! Да не съм го калесвала в село да дохадя, в нашта къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба, двора стана целият на фъндъци:
– Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума черна? Отдека па баш нас уцели?

Показвам се аз на балкона, косичката си оправям и бялата якичка: – Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до мене ли? Да бех чума, щеше ли той мен да залиби?… Нали тъй, бе – ръчкам го изотзад, – ти мъж ли си или какво…? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той: хък-мък, преглъща ли-преглъща. – Чуйте ма бре, е-ей – дера се аз от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, пък вий квото щете правете.

– И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя сабахлен дигаме се от леглото да ходим в кметството.

И като попоглеждам навън, що да видя…

Онез осмината премели и подредили двора и улицата отпреж като за сватба. Майка му ми носи булчинската премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери едни бели лаченки обущенца. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време почнаха да дънят с пищови и чифтета. Къртят тавана тез щури мъже с ей-таквиз сачми, едри като грахови зърна: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:
– У-дя-дя-я! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповяда!На хаирлия да е!

Всичко харно, та харно, само дето братовчедът Тодор се не яви на таз моя сватба… Бре-ей, сватба невидяна по нашия край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй либаво шифьорче; Тодор бе човекът, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми… Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби сбрахме, тате се спомина поради офтика, бог да го прости, ни брат-ни сестрица край мен. Ала сега, като ги народя пълна къща дечица, шъ го викна тоз мой братовчед и шъ му река: “Ела тука, Тодоре! Ела ми, кучи сине!”

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари