Веднъж вечерта един от посетителите започна разговор с думите: „Махарадж, Вие понякога казвате, че целият проявен свят е илюзия; че той е подобен на кинофилм или спектакъл, и че…“
Махарадж, усмихвайки се, го прекъсна: „Но това не е обикновено кино, снимано с определна цел; това е потресаваща комедия, истински фарс, ако само можехте ясно да видите всичко това такова, каквото е. Вижте – ето ме, аз съм си в къщи, никого не закачам, правя това, което естествено ми идва наум. Да предположим, че един ден на вратата ми се появява полицай и ме обвинява в нападение и грабеж, извършен еди-кога си и еди-къде си в Калкута. Аз му отговарям, че никога не съм напускал родния си град, да не говорим да съм бил в Калкута и да съм взел участие в нападение и грабеж. Увереността, с която говоря, намалява неговата решителност, но той продължава да проучва и открива, че действително казаното от мен е истина. Тогава ми се извинява и ме оставя на мира. Така би трябвало да е.
Но сега започва комичната част. Към вас също отправят подобно обвинение; вие също никога не сте били в Калкута, но присъствието на полицая предизвиква у вас такъв страх, че вие не сте в състояние да кажете нещо в своя защита и му позволявате да ви арестува. После, намирайки се зад решетките, вие сте съкрушени от своето заточение и плачете за свободата. Нима не е смешно?
В своето изначално състояние на единство и цялостност, аз дори не знаех, че съществувам. И ето, че веднъж ми казват, че аз съм се „родил“, че едно определено тяло се явявам „аз“; а някаква си съпружеска двойка са мои родители. От този момент нататък аз започвам да приемам всяка по-нататъшна информация за себе си като истина, ден след ден, а по такъв начин допускам и цяла псевдоличност; и всичко това само защото съм приел обвинението в раждане, макар и абсолютно напълно да осъзнавам, че нямам никакви преживявания за това, че съм се родил; че никога не съм давал съгласието си за това да се родя и да ми бъде зачислено тяло. Постепенно обусловеността става все по-силна и по-силна, и накрая се задълбочава до такава степен, че аз не само приемам обвинението в това, че съм роден като конкретно тяло, но и приемам и това, че някога в бъдеще ще „умра“, и самата тази дума „смърт“ става за мен ужасяваща, символизираща някакво травмиращо събитие. Може ли нещо да е по-смешно от това?
По милостта на моя гуру аз достигнах осъзнаване за своята истинна природа, а също и за това, каква шега са спретнали с мен.
Така че по-страшната илюзия се явява не толкова самото събитие, известно като раждане-живот-смърт и продължаващо някакъв си период от това, което е известно като „време“, колкото приемането на себе си като обективна същност, която някакси трябва да преживее тези концептуални събития. А основните илюзии, правещи възможна тази заблуда – това са илюзията за пространство, в което могат да бъдат разположени обектите, и концепцията време (продължителност), в което разположените в пространството обекти биха могли да могат да бъдат възприемани.
Сега вече разбирате ли, защо казах, че животът – това е комедия или фарс? Направете още една крачка и погледнете до каква степен вашата концептуална същност е въвлечена в този фарс.
Вие не само не виждате, че се явявате просто актьор, играещ роля в този фарс, но и продължавате да смятате, че имате свободата на избор и действие в тази пиеса (наречена „живот“), която очевидно би трябвало да се развива в строго съответствие с предварително написан сценарий. И когато събитията протичат по този начин, в естествен и обичаен порядък, тази концептуална същност, която се явява човек, си позволява да се поддава на тяхното въздействие и затова страда. И започва да мисли за „робство“ и за „освобождение“.
Самото освобождаване – това е разбирането, че животът е фарс, и осъзнаването, че ти („Аз“ без най-малката следа обективност) не можеш да бъдеш същност с някаква форма, име и някакъв си вид. Освобождението – това е достигане на осъзнаването, че живите същества се явяват части на проявлението на тоталността на феноменалния свят и нямат обособена индивидуалност. Това е осъзнаването, че онова, което се явява „Аз“, е чувствителността на всички чувстващи същества, съзнателното присъствие като такова. Освобождението – това е осъзнаването, че Аз, Абсолютът, в своето феноменално изразяване се явявам функциониране (виждане, чуване, чувстване, усещане на вкус и мирис, мислене) без присъствието на някакви други актьори-индивиди.
Сега разбирате ли, защо „страдате“? Защото вие си представяте себе си като погрешно отъждествяване или по-скоро затова, понеже сте приели, че очевидно се явявате погрешното отъждествяване!“
Рамеш Балсекар
От книгата „Знаците на пътя от Шри Нисаргадатта Махарадж“
