Смокиновото дърво
Този ден плуването наистина му вървеше. Водата беше почти топла, медузите пареха само ако им обръщаш внимание, звукът на птиците обикаляше около ушите и това го караше да се чувства пълен с радост. Беше време вече да се връща. Скалите на стръмния бряг с незменните мидени черупки и овъглени съчки от снощния огън го бяха приютили за кратката почивка, която му се полагаше. Нямаше за къде да бърза. Лятото вече си отиваше, но какво по-хубаво от една късна топлина , която да изсмуква морските капки от тялото, когато си вече на брега. И цигарата , поела солта от мокрите устни, въпреки че вятърът почти е отнел вкуса й. Затова си мислеше мъжът, вече наближаваше голямата шамандура, един варел, целият озеленен от водораслите. Тогава ги забеляза, бяха отново двамата около брега, млади и прегърнати . Няколкото дни на плажа те сближават с хората без дори да го искаш и така той знаеше доста неща за тях. Момичето работеше като организатор в туристическа фирма. За него не бе сигурен, дългите му разговори по мобилния го объркваха и не бе сигурен с какво се занимава. Явно печели добре, хотелът им срещу неговия бе по-нов и изискан. А и колата, с която запрашваха вечер нанякъде не бе на дванадесет години като аудито му.
Тази година бе за пръв път сам, трябваше пет-шест дни бързо да се изтекат. Но излезеше ли от морето се чувстваше самотен. Отдавна бяха минали годините, когато почивката бе една луда надпревара от плуване, печени миди на скалистия плаж и танци по дискотеките. Вечер се разхождаше дълго покрай брега, вълнението на кея напомняше с нещо за младостта и го натъжаваше. Не трябваше да идва тук, където с жена си почиваха години наред. Но тя напоследък отделяше внимание само на дъщеря им, затова и сега бе заминала при нея в чужбина , където завършваше магистратурата си. Той не пожела, искаше му се да прекара отпуската отново на море, все пак бе свикнал с този плаж и не си представяше да отиде другаде.
Излезе от морето, когато вълните започваха да образуват бели зайчета и спасителите сменяха белия флаг с жълт. И днес му провървя, не обичаше да ходи извън плажа , за да плува. На самия му край нудистите си имаха своя територия, трябваше да се смесва с тях и се чувстваше неудобно. Само забърса леко тялото си , цигарата изгори малко пръстите му, вече бе задрямал. Младата двойка нещо шумно обсъждаше, в просъница разбра че момичето остава няколко дни само.
Събуди го странен шум , сянка бе обхванала целия плаж , слънцето едвам се провираше през множество птичи ята. Бяха готови за отпътуването си. Като ветрило разперени, един след друг излитаха сякаш от ниското, брегът ги поемаше и издигаше за дългия им път. Отпред бе най-силният водач, след него всички останали. Бяха хиляди , непоколебими и красиви. Граченето им издаваше възбудата от идващото изпитание. Всичко стана за минути. Последните птици образуваха дъга, плажът отстъпи сянката на слънцето и отново хоризонта бе чист. Бяха си заминали.
След час на пясъка щеше да е пусто. Мъжът събра хавлията , огледа се, сякаш имаше нещо друго и се запъти към смокиновото дърво. Това бе любимото му място извън плажа. Откри го още от първата година, когато бе тук. Оттатък шосето, само на стотина метра след свистящия непрекъснат водовъртеж на автомобилите имаше изоставени градини. Бе чудно, че никой не се интересува от тях, всред къпинака и шипковите храсти бе неговата смокиня. Ухаеше от далеч, твърдите й листа по това време бяха изпопада ли, но плодовете зрееха всеки ден. Бе разчленена , не много висока , но с достатъчно здрави стволове, за да го издържи. Смокините бяха едри, минаваха от зелено, през тъмноси-ньо. На върховете стояха черните, опоскани от врабци и косове, мирисът им ставаше така още по-силен. Плодовете се раждаха много, бе сигурен че никой не идва при това дърво, изоставена , тя се радваше само на неговите посещения .
Този път бе различно. Мъжът отдалеч видя цветовете на нечия дреха, когато приближи изенадан тихо възкликна- беше момичето. Нямаше как да избяга от срещата. Приближи се, усмивката й го посрещна , раздразнението че няма да е сам бързо премина .
– За пръв път ли идваш тук- гласът й бе искрящ, младите не обичат учтивата форма на
обръщение. Тогава видя, че ръката и е одрана леко, капчиците кръв бяха до червенината
от къпините, които преди малко е късала.
– Това е любимото ми място- отговори мъжът, нямаше време да измисли друго.
– На мен също ми харесва, нека да е и мое- засмя се тя , косата и литна нагоре. Той усети, че нещо пронизва гърлото му.
– От днес и аз съм сама, искаш ли да прекараме вечерта заедно- попита го момичето когато си тръгваха с откъснатите смокини. Забелязала ме е на плажа, си каза мъжът, тя почти го изпревари с въпроса си.
– Много навътре отиваш в морето, не е ли опасно?
Мъжът се усмихна, бе вече в свои води. Разказа й за това откога плува, още като студент обичаше да влиза с приятелите си така, че брега да не се вижда.
– Сега не съм такъв ентусиаст, става ми скучно- мъжът не искаше да си признае, че и годините го карат да не рискува. Вечерта той отиде в хотела й , във фоайето вече го чакаше момичето. Не й е нужен грим, младостта я прави прекрасна, помисли си мъжът. Само леко червило , сенките около очите подчертаваха зеления им цвят. Очите ти зелени, устата ти хубава , изникна у него заглавието на този сборник разкази, който много обичаше.
И така идващите три дни те бяха непрекъснато заедно. Сутрин той идваше пръв край морето, тя бе избрала мястото близо до спасителите.
– Не бъди неразумен- му казваше момичето всеки път, когато влизаше във водата. Това го радваше, сякаш сили му идваха от тази загриженост.
След плуването мълчаха заедно, мъжът не си мислеше вече, че е сбъркал с това отново да е тук и това лято.Понякога тя се замисляше повече, въпросите му не стигаха до нея, навярно приятелят й липсваше. Момичето искаше да се занимава с рисуване, беше му казала за своята мечта да учи в Академията. Сигурна съм, че мога, се палеше тя, та от дете рисувам. Идващото лято ще кандидатствам, мястото ми е там. Един следобяд пиеха кафе на терасата на хотела.
– Искаш ли да те нарисувам, с любов ще те нарисувам, но и с молив- смееше се тя.
Онова нещо отново прониза гърлото му.
Тогава разбра, че е много добра. Скицникът се изпълни с него самия, сякаш в огледало не толкова добре изтрито се оглеждаше той самият. Все още светлата му коса, бялата брада с почти липсващи черни косъмчета, това малко тъжно изражение, наистина бе той.
– Ще ме поканиш ли на първата си изложба- попита я като на шега.
– Имаш ли съмнение, ти ще си от най-важните там- отговори много сериозно момичето.
Вечерите прекарваха в малките заведения около хотела, музиката на големите ресторанти им пречеше да усещат своята близост. Тогава тя се оживяваше, разказваше повечето време за себе си. Приятелят ми много ми е помагал, от три години сме заедно, та ние всичко знаем един за друг, казваше момичето. Сегашната работа пак дължа на него, със собственика на агенцията са израснали заедно. Дори ми обеща да помогне когато кандидатствам в академията. Работата му е напрегната, много пътува и държи да е спокоен, когато се прибере в къщи.Отскоро си купихме ново жилище, след месец ще се нанасяме. Той за обзавеждането се е доверил на мен, нали съм художник- усмихваше се закачливо тя.
На малкия дансинг излизаше да танцува предимно сама. Мъжът обичаше да я гледа, пушейки цигарата си, нейните стъпки му напомняха едни отдавна преминали години.
Един- два танца не можеше да й откаже, при все че болката в едното коляно леко се засилваше. Блусовете му бяха любими. Тогава бузата на момичето бе върху рамото му,
той я държеше през кръста и си мислеше колко е крехка.
Около полунощ се разделяха, последните минути на вечерта винаги мълчаха. Пред нейния хотел отново луната ги осветяваше, мъжът искаше да й каже нещо, но не знаеше какво точно да е то. И тогава тя го целуваше по двете страни, надигайки се на пръсти,ухаеше на чистота и младост.
Последната цигара преди съня мъжът изпушваше на терасата в хотелската стая, нейната стая не бе на отсрещната фасада на лъскавия съседски хотел. Бе от другата страна и той губеше връзка с нея. До следващата утрин.
Мъжът бе вече удължил почивката си с няколко дни.
Тази сутрин обаче водата не му донесе същата радост , имаше лошо предчувствие .
– Приятелят ми ще си идва днес, колко се радвам- му каза момичето, когато избърсваше от тялото си студените морски капки след плуването.
– Заедно тримата до края на седмицата- му се усмихна тя.-Ще бъде много весело, ще си изкараме страхотно, нали?
Той изтриваше главата си с хавлията и така тя не разбра колко не е съгласен с нея.
На обяд се разделиха. Няма да ходя на плаж, ще остана в хотела , реши мъжът.
Няколко часа след това му се обадиха от рецепцията, че долу го чака момичето.
Веднага разбра какво ще се случи. Тя бе нервна, очите й леко зачервени.
– Заминаваме за две години зад граница- му каза момичето.- Работата му не може
там да я върши някой друг. Ще си идваме често и ще се виждаме, нали.?
Бе готова да се разплаче.
– А новия апартамент? Академията? – тихо запита мъжът.
По едната й буза тръгна сълза, той силно я прегърна.
Червеното слънце почти се бе прибрало , отстъпвайки с нежелание мястото си на луната, когато мъжът навлезе във водата. Плуваше дълго, този път не почиваше на скалите. Водата бе почти топла, медузите пареха само ако им обръщаш внимание.
След час, излизайки на лунния бряг, мъжът си мислеше че другото лято не ще дойде тук. Няма да си вземе сбогом с брега, защото с усмивка си мислеше за една идваща есен. Да , тя ще е топла, морето бурно, но той ще дойде с момичето при смокиновото дърво. То ще ги чака, смокинята живее дълго. Сигурен бе, че нейната първа изложба ще е между неговото късно лято и неизбежната му есен, не може да е другояче.
А няма нищо по- хубаво от прясно откъснати зрели смокини за гостите на една млада художничка, която има първа изложба.
08.02.2007 Любомир Николов
