Снимка от randeclip

НагореСедях зад бюрото в 13-етажната си сграда. Бях на последния етаж. Погледнах надолу. Там в ниското имаше една стълба. Още преди да дойда тук (а може би и преди да се родя) тази стълба си стоеше на същото това място…

Пред всеки рано или късно се изпречва стълба- Стълбата на живота, на успеха, на опита. Наричана с много имена стълбата е една и съща-водеща към Върха. Върхът, който малцина са достигали( и то на каква цена). Върхът, за който всички са чували, мечтали, ридали.Много е лесно да паднеш, изкачвайки тази трудна и дълга стълба с незнайно колко стъпала, всяко от които крие риск да се подхлъзнеш и да паднеш надолу. Да паднеш и да започнеш от начало, да видиш хората, които си задминавал с насмешка. Да, те “препускат” пред теб, а ти? Ти оставаш там, в ниското, забравен, омърсен, отречен от всички, на които си “помогнал” по пътя на своето изкачване…

Понякога падането е болезнено, понякога необходимо, но винаги кално.. Понякога ти се иска да паднеш, да започнеш отначало без старите грешки, без болката, без разочарованието, да преоткриеш нови възможности, нови висоти, нови шансове и нови усещания…

Понякога падане няма, но когато достигнеш Върха на Стълбата, вече си така изцеден от цялото това трудно изкачване, че нямаш сили да се насладиш на момента. Оглеждаш се около себе си и търсиш някого, на когото да се опреш, да си поемеш дъх и да видиш така жадуваната и силно преследвана Гледка от Върха на Стълбата, но няма такъв. Ти си сам на това място, така трудно за достигане. Всичките ти близки и приятели са изостанали някъде далеч зад теб и вече дори не можеш да ги откриеш. Опитваш се да си спомниш какви бяха лицата им, какви бяха усмивките и мечтите им, какви бяха красивите моменти, прекарани с тях… Мъчиш се да се сетиш, но не можеш, незнайно защо пред погледа ти изплуват само стъпалата, на старата, вече добре позната Стълба. Започваш да се чудиш кога си тръгна от тях, защо, как…

Високото привлича погледи (и твоят така беше привлечен), тръгваш към него, тръгваш към новото и непознатото, като си мислиш че то ще е по-добро, по-стойностно, иска ти се да полетиш и едва тръгнал, вече да си на финала… но не може, има строго определен ритъм и той не бива да се нарушава. Стъпка по стъпка, стъпало след стъпало, ден подир ден, година след година. Ако случайно ти хрумне да нарушиш този така добре установен ред, плащаш цената многократно и в крайна сметка губиш още повече време…

Стигнал лелеяния Връх, ти вече се чудиш заслужавали ли са си всички тези жертви… вглеждаш се в себе си (вече няма у кого другиго)… виждаш че си гол, от чувството ти за справедливост не е останало и капка, в лявата половина на гърдите ти зее дупка, последният помен че някога там, вътре, е било човешко сърце…

Вече цял час стоях и гледах Стълбата, видях едно дете, или поне приличаше на такова-от него струеше такава невинност и чистота… То посегна към стълбата и изкачи първото стъпало, хареса му… Обърнах се и се загледах към съседната сграда, тя беше по-висока от моята, исках да съм там, моето старо “там”, се беше превърнало в “тук”. Усмихнах се на себе си и излязох от стаята. Пред високата сграда имаше стълба, изглеждаше стара…

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари