Паулу Коелю – МАКТУБ

0
3

из,, 110 кратки истории, публикувани по различно време в бразилската преса “

Паулу Коелю – МАКТУБ

Посвещава се на Нгa Чика*

„Мактуб“ означава „Написано е“. Арабите се притесняват, че „написано е“ не е съвсем правилен превод, защото макар че всичко вече е действително написано, Бог е състрадателен, и пише това просто за да ни помогне.

Живял някога един испански крал, който много се гордеел със своя произход. Той бил известен и със своята жестокост към слабите. Веднъж той вървял със своята свита през Арагонските полета, където преди много време в бой бил загинал баща му. Сред полето той видял един свят човек, който събирал огромна планина от кости. Като се приближил до него, кралят попитал: „Какво правите тук?“ „Поднасям Ви моите почитания, Ваше Величество“ – казал светият човек. – Когато научих, че тук ще дойде кралят на Испания, аз реших да намеря костите на Вашия баща, за да Ви ги връча. Но колкото и да търсех, не можах да ги намеря. Те са същите, каквито са костите и на фермерите, на бедняците, на просяците и робите“.

„Кой е най-добрият фехтовач?“ – попитал воинът своя учител. „Иди на полето около манастира – отговорил му учителят. – Там има една скала. Аз искам, ти да оскърбиш скалата“. „Но за какво ми е да правя това? – попитал ученикът. – Скалата няма да ми отговори“. „Добре, тогава ти я удари с меча си“ – казал учителят. „И това няма да направя – отговорил ученикът. – Моят меч ще се счупи. А ако атакувам скалата с голи ръце, ще нараня пръстите си, без да причиня някаква вреда на скалата. Това няма нищо общо с онова, за което питах. Кой е най-добрият фехтовач?“ „Най-добрият е онзи, който прилича на скалата – казал учителят. – Без да изважда меча от ножницата, той показва, че никой не може да го победи“.

Пътешественикът пристигнал в селцето Сан Мартин де Юнкс в испанската провинция Навара и открил жената, която пазела ключа от римската църква върху развалините. С голяма любезност тя изкачила тесните стъпала и отворила вратата. Тъмнината и тишината на средневековния храм оказват емоционално влияние върху странника. От разговора, който започва с жената, той научава, че макар да е още средата на деня, той може да разгледа само малко от красивите произведения на изкуството в църквата. „Детайлите могат да се видят само на разсъмване – казва жената. – Легендата разказва, че строителите на църквата са направили това, за да ни научат, че Бог ни показва славата Си само в точно определено време“.

Учителят казал: „Боговете са двама. Бог, за Когото са ни учили професорите и Бог, Който учи нас. Бог, за Когото винаги говорят хората, и Бог, Който говори с нас. Бог, от Когото ние сме се научили да се страхуваме, и Бог, Който говори с нас със състрадание. Двама са. Бог, Който е някъде много високо, и Бог, Който участва в нашия живот всеки ден. Бог, Който изисква от нас, и Бог, Който прощава дълговете ни. Бог, който ни заплашва с пламъците на Ада, и Бог, Който ни показва най-добрия път. Двама са. Бог, Който ни съкрушава под бремето на греховете ни, и Бог, Който ни освобождава с любовта Си“.

Веднъж попитали скулптора Микеланджело как така той е съумял да създаде такива прекрасни шедьоври. „Това е много просто – отговорил той. – Когато гледам мраморния къс, аз виждам в него скулптурата. Остава ми само да махна излишното“. Учителят казал: „Има едно произведение на изкуството, което всеки от нас е предназначен да създаде. В това е съсредоточен животът ни и колкото и да се опитваме да излъжем себе си, знаем колко това е важно за нашето щастие. Обикновено това произведение на изкуството е покрито с години страх, вина и нерешителност. Но ако решим да махнем всичко излишно, ако не се съмняваме в своите способности, ние ще напреднем много в решаването на задачата, която е наша съдба. Това е единственият начин да живеем достойно.“

Старецът, който се кани да умира, вика при себе си младия човек и му разказва една героична история: във военно време той е помогнал на човек да оцелее. Дал му е покрив, храна и защита. Когато бил отново в безопасност човекът, когото той спасил, решил да предаде своя спасител и да го заведе при неприятеля. „Как избягахте?“ – попитал юношата. „Аз не избягах. Аз бях предателят. – казал старецът. – Като разказвам обаче историята, сякаш аз съм бил героят, мога да разбера всичко, което той направи за мен“.

Учителят казал: „Ние всички се нуждаем от любов. Да обича е част от природата на човека, тъй както да яде, да пие и да спи. Понякога, когато ние оставаме абсолютно сами, наблюдавайки красивия залез на слънцето, си мислим: „Тази красота не е важна, понеже нямам с кого да я споделя“. В такива моменти ние трябва да си зададем въпроса: колко често ни молят да обикнем, а ние се обръщаме на другата страна? Колко пъти ние се страхуваме да се сближим с някого и като отхвърлим съмненията да кажем, че обичаме този човек? Пазете се от самотата. Тя прилича на зависимостта от най-опасния наркотик. Ако залезът на слънцето вече няма смисъл за вас, станете по-скромни и тръгвайте да търсите любовта. Знайте, че както и останалите духовни благословения, колкото повече искате да дадете, толкова повече ще получите обратно“.

Испански мисионер посетил острова, на който живеели трима светци-ацтеки. „Как се молите?“ – попитал ги той. „Ние имаме само една молитва – отговорил един от ацтеките. – Ние казваме: Господи, ти се триединен и ние сме трима. Имай милост към нас“. „Аз се каня да ви науча на молитва, която Бог ще чуе“ – казал мисионерът. Той ги научил на една католическа молитва и продължил пътя си. Малко преди да се върне в Испания, той отново се спрял на същия остров. Когато неговият кораб стигнал до брега, отчето видял тримата свети мъже, които идвали към него по водата. „Отче, отче – казал един от тях. – Молим те, научи ни отново на онази молитва, която Бог чува. Ние забравихме думите й“. Наблюдавайки чудото, отчето отговорил слисано: „Не са важни.“ И помолил Бог да му прости за дето не е разбрал, че Той говори на всички езици.

Свети Йоан Кръстител ни е учил, че по нашия духовен път ние не трябва да търсим видения или да вярваме на твърденията, които чуваме от другите, следващи същия път. Ние трябва да се опираме само на своята собствена вяра, понеже тя е чиста, прозрачна и се е родила в самите нас. Тя не може да ни заблуди. Беседвайки със свещеника, писателят го пита какво означава „да познаеш Бог“. „Не знам – отговорил свещеникът. – Единственото познание, което аз засега имам е познанието на моята вяра в Бога“ . И това е най-важното.

Учителят казал: „Прошката прилича на улица с двупосочно движение. Всеки път, когато ние прощаваме някому, ние прощаваме и на самите себе си. Ако сме търпими към другите, можем по-лесно да приемаме своите собствени грешки. По този начин, без вина или мъки, ние сме способни да подобрим своето отношение към живота. Когато поради слабост ние позволяваме на ненавистта, завистта и нетърпимостта да вибрират около нас, ние поглъщаме още повече от тези колебания. Петър попитал Христос: „Учителю, трябва ли да прощавам да друг човек седем пъти? И Христос му отговорил: „Не седем, а седемдесет пъти“. Актът на прошката изчиства астралния план и ни показва истинската светлина на Божественността“.

Учителят казал: „Древните учители привикнали да създават „персонажи“, помогащи на учениците да се срещат с тъмната страна на техните личности. Много разкази за създаването на такива персонажи са станали известни приказки. Процедурата е проста: вие трябва да прехвърлите цялата си тревога, страховете си и разочарованията си върху едно невидимо същество, което стои от лявата ви страна. То функционира като „негодяй“ във вашия живот, предлага ви действия, неприемливи за вас, но които вие понякога извършвате. Щом бъде създаден този персонаж, става много по-лесно да отхвърляте неговите съвети. Това е изключително просто. И затова то работи толкова добре“.

„Как мога да науча по кой път в живот е най-добре да тръгна?“ – попитал ученикът своя учител. Наставникът му помолил ученика да направи маса. Когато масата била почти готова, трябвало само да прикове с гвоздеи плота, учителят се приближил съм ученика. Той забивал гвоздеите с по три точни удара. Но все пак един гвоздей влизал трудно и ученикът трябвало да изгуби за него малко повече време. Четвъртият удар забил гвоздея прекалено дълбоко и дървото се покрило с пукнатини. „Твоята ръка винаги удряше с чука само по три пъти – казал учителят. – Когато някое действие стане обичайно, то губи своето значение и това може да стане причина да нанесеш вреда. За да бъде всяко действие, твое действие, тайната е само една: никога не позволявай на навика да управлява със своите движения“.

Около испанския град Сория се намира жилището на стар отшелник, изрязано в скалата. Преди няколко години един човек, който пропилял всичко, което имал, възнамерявал да поживее там известно време. Един есенен ден той се опитал да открие това място и когато стигнал до него, бил посрещнат много радушно. Като разделил къшея хляб с него, отшелникът го помолил да дойде с него до малкото ручейче наблизо, за да съберат малко гъби за ядене. По пътя ги настигнало едно момче. „Свети човече – казало то, – искам да попитам, вярно ли е, че за да се постигне просвещение, ние трябва да избягваме да ядем месо?“ „Приемайте с радост всичко, което ви предлага животът – отговорил човекът. – Не съгрешавайте духом, но не кощунствайте против земната щедрост“.

Учителят казал: „Ако вашето пътешествие е трудно, вслушайте се в сърцето си. Опитайте се по възможност да бъдете честни сами със себе си и ще видите действително ли следвате своя път и се разплащате за мечтите си. Ако направите това и животът ви все едно си остава труден, ще дойде време, когато с право ще се оплачете. Но направете това с уважението, с което детето се оплаква на родителите си. И не искайте по-голямо внимание и помощ. Бог – това е Баща и Майка, а родителите винаги искат най-доброто за своите деца. Това може да е учение, което ви се отдава трудно, и нищо не ви коства да помолите за отдих и малко нежност. Но никогда не преувеличивайте. Работата ще бъде изпълнена за определеното й време, а вашите вещи ще ви се върнат. Ал Афид се оплакваше прекалено много, и Бог престана да го слуша“.

Един набожен човек внезапно се лишил от всички свои богатства. Знаейки, че Бог може да му помогне, каквото и да му се случи, той започнал да се моли: „Моля ти се, Господи, направи така, че да спечеля на лотария“ – молил се той. Дълги години се молил така, но все още си оставал беден. Веднъж той умрял и тъй като си бил останал набожен човек, попаднал право на небето. Когато пристигнал там, той отказал да влезе. Казал, че е преживял целия си живот според религиозното учение, а Бог така и не му дал възможност да спечели на лотария. „Всичко, което Ти ми обеща, беше лъжа – казал човекът с огорчение. „Аз бях винаги готов да ти помогна да спечелиш – отговорил Господ. – Но независимо от това колко силно исках да го направя, ти никога не си купуваше билет от лотарията“.

Стар мъдър китаец вървял по заснеженото поле, когато видял плачеща жена. „Защо плачете?“ – попитал я той. „Защото си мисля за своя живот, младост и красота, която видях в огледалото, и за мъжа, когото обичах. Бог е жесток, че ни дал способност да помним. Той е знаел, че аз ще си спомня пролетта на своя живот и ще заплача.“ Мъдрецът стоял сред снежното поле, втренчено гледал в една точка и мислил. Неочаквано жената спряла да плаче: „Какво виждате там?“ – попитала тя. „Поле с рози – отговорил мъдрецът. – Бог е бил великодушен към мен, когато ми е дал способността да помня. Той е знаел, че през зимата аз винаги мога да си спомня пролетта и да се усмихна“.

Учителят казал: „Съдбата на един човек не е толкова проста, колкото изглежда. Съвсем не е така. Тя може дори да доведе до някакво опасно действие. Когато ние искаме нещо, ние влагаме в желанието част от мощна енергия и повече не сме в състояние да скрием от себе си истинския смисъл на своя живот. Когато ние искаме нещо, правим избор и плащаме цената. За да се следва мечтата, също трябва да се плати цената. Това може да изисква от нас да изоставим старите си навици, това може да ни създаде проблеми и да ни донесе разочарование. Но независимо от това колко е висока цената, тя никога не е толкова висока, колкото е онази, която плащаме за това, че не можем да живеем личната си съдба. Затова когато веднъж се обърнем назад и видим всичко, което сме направили, и чуем собственото ни сърце да казва: „Напразно изживях живота си“. Повярвайте ми, че това е възможно най-лошата фраза, която вие някога можете да чуете“.

Учителят имал стотици ученици. Всички те се молили в подходящото време, освен един, който бил пияница. В деня преди да умре учителят повикал пияницата ученик при себе си и му предал всичките си тайни за тайнствата. Останалите ученици възроптали: „Какъв срам! Ние пожертвахме всичко за учител, който се оказа, че не е в състояние да оцени нашите качества“ – казали те. Учителят отговорил: „Аз съм длъжен да предам тези тайни на човек, когото познавам добре. Онези, които изглеждат добродетелни, обикновено скриват своето тщеславие, гордост и нетърпимост. Така че аз избрах единствения ученик, чиито недостатъци можех да видя: пияницата“.

Цистерцианският свещеник Маркос Гарсия казал: „Понякога Бог повтаря определено знамение, за да помогне на човека да го разбере по-добре. Бог знае до каква степен може да изпитва душата и никога не преминава тази граница. В такива моменти ние никога нама да кажем: „Бог ме изостави“. Ако Господ ни подлага на изпитание, Той винаги ни осигурява милостта си в достатъчно коичество – дори вероятно повече от достатъчно, за да преминем изпитанието. Когато ние се чувстваме далеч от Него, ние трябва да си зададаме въпроса: „Разбираме ли как да се възползваме от това, което Той ни е оставил на нашия път?“

Понякога минават дни или седмици без да чуем нито една топла дума от някого. Такива периоди са трудни; тогава ни се струва, че човешката доброта е изчезнала, а животът ни изглежда просто съществуване. Учителят казал: „Ние трябва да изучим собственото си огнище. Ние трябва да добавим повече гориво и да се опитаме да осветим тъмната стая, в която се е превърнал животът ни. Когато чуем, че нашият огън бумти и горящото дърво хвърля искри, и когато четем истории, пламенно разказани, в нас се връща надеждата. Ако сме способни да обичаме, и нас могат да ни обикнат. Това е само въпрос на време“.

По време на обеда един човек счупил чашата си. Друг човек казал: „Това е на късмет“. Всичко на масата били убедени, че е така. Равинът, който бил там, обаче попитал: „Защо това означава късмет?“ „Не знам“ – казала жената на пътешественика. „Възможно е това да е древен начин да се предпази госта от лоши чувства“. „Не, това не е обяснението – казал раввинът. – Определени еврейски традиции предполагат, че всеки човек има определен запас късмет, който той изразходва през целия си живот. Човек може да направи така, че този запас от късмет да се изразходва само за онези неща, от които действително се нуждае, или може да го използва за празни работи. Ние, евреите също казваме, че е на късмет, когато някой счупи чаша. Но това означава: „Хубаво е, че вие не сте използвали част от вашия късмет, опитвайки се да не дадете на чашата да се счупи. Сега вие можете да го използвате за по-важни неща“.

Падре Авраам знаел, че недалеч от манастира в Сцете живее отшелник, смятан за мъдър човек. Той намерил този човек и го попитал: „Ако днес намерите в леглото си красива жена, способни ли сте да убедите себе си, че това не е жена?“ „Не – отговорил мъдрият човек. Но ще съм в състояние да се владея“. Отчето продължавал: „А ако откриете малко златни монети в пустинята, ще бъдете ли в състояние да приемете, че парите са камъни?“ „Не! – казал мъдрецът. – Но аз ще мога да контролирам себе си и да ги оставя там“. Отчето настоявало: „А ако Вие се обърнете към двама братя, единият от които Ви ненавижда, а другият Ви обожава, ще можете ли да ги приемете за равни?“ Отшелникът отговорил: „Дори да страдам вътрешно, аз бих се обърнал към този, който ме обича по същия начин както към онзи, който ме ненавижда“. По-късно отчето обяснявал на своите ученици: „Аз ще ви обясня кого можем да смятаме за мъдър човек. Това е онзи, който без да убива своите страсти, е способен да ги контролира“.

Фрайзер през целия си живот писал за американския запад, и бил горд да напише сценарий за филм, в който главната роля играе Гари Купър. Той казвал, че в живота си е имал само няколко момента, когато се е сърдил: „Аз научих много неща от първооткривателите – казвал той. – Те се сражаваха с индианците, пресичаха пустини, търсеха храна и вода в далечни места. И всичко, което е написано по онова време, показва, че те са демонстрирали едно любопитно качество: пионерите са писали и говорели само за хубавите събития. Вместо оплаквания, те съчинявали песни и шеги за своите трудности. По този начин те избегнали упадъка на духа и депресиите. И днес, на 88 години, аз се опитвам да правя същите неща.“

Този текст е съкратен от стихотворение на Джон Мур: „Аз искам да освободя своята душа, за да се наслади тя на всички дарове, които притежават духовете. Когато това стане възможно, аз няма да се опитвам да опозная лунните кратери или да проследя откъде вземат началото си слънчевите лъчи. Аз няма да се опитвам да разбера красотата на една звезда или изкуствената самота на човешкото съществуване. Когато науча как да освободя своята душа, аз ще последвам изгрева и ще се върна с него във времето. Когато науча как да освободя душата си, аз ще се потопя в магнетичните токове, които се вливат в океана, където се срещат всички води, формиращи Световната Душа. Когато науча как да освободя своята душа, аз ще се опитам за прочета от самото начало великолепната история на Сътворението.“

Един от свещените символи на христианството е фигурата на пеликана. Причината е проста: при пълна липса на храна, годна за ядене, пеликанът потопява клюна си в собствената си плът, за да нахрани малките си. Учителят казал: „Често пъти ние не сме в състояние да разберем благословенията, които получаваме. Едно след друго ние не възприемаме онова, което прави Той, за да ни държи духовно сити. Има една история за пеликан, който през цялата сурова зима се жертвал, за да осигурява храна на своите деца от плътта си. Когато най-накрая птицата умряла от слабост, едно от пеликанчетата казало на другото: „Най-накрая! Аз се уморих да ям всеки ден едно и също старо нещо“.

Ако нещо не ви удовлетворява, дори това да е нещо добро, което сте искали да направите, но се е оказало, че не сте в състояние, спрете се още сега. Ако нещата не вървят добре, има само две обяснения: или се проверява вашата настойчивост, или вие трябва да промените посоката. За да откриете кое от тези обяснения е правилното, още повече че те са абсолютно противоположни, използвайте тишината и молитвата. Постепенно нещата ще се избистрят и ще станат удивително чисти, докато още нямате сили да направите избор. В момента, в който вземете решение, забравете изцяло за другата възможност. И вървете напред, тъй като Бог е Бог на смелите. Домингос Сабино е казал: „Всичко винаги се оказва хубаво. Ако събитията не вървят добре, то е защото не сте стигнали до края“.

Бразилският композитор Нелсън Мота бил в Бахия, където решил да посети майката на Менининга де Гентос. Той взел такси, а по пътя шофьорът останал без спирачки. Автомобилът се завъртял в средата на шосето, но нищо сериозно не се случило. Когато той се срещнал с майката на Менининга, първото, което Нелсън й казал, било, че той едва не попаднал в авария в средата на пътя. „Има определени събития, които са вече написани, но Бог намира начин да ни изведе от тях без каквито и да е сериозни проблеми. Така че да попаднете в автомобилна катастрофа в тази точка на живота ви е била част от вашата съдба – казала тя. – Но както виждате, това се е случило и всичко ви се е разминало“.

„Нещо сте пропуснали в своя разказ за пътя към Сантяго – казала една жена на пътешественика, когато те двамата излезли от конференцията. – Аз обърнах внимание, че повечето поклонници, независимо дали това е пътят към Сантяго или техният жизнен път, винаги се опитват да вървят със същото темпо, както и останалите. Аз се уморих, поисках от тялото си повече, отколкото то можеше да ми даде, бях напрегната, нараних сухожилията на левия си крак. Не можех да ходя два дни и разбрах, че ще мога да стигна до Сантяго, само ако вървя със своето собствено темпо. Това ме остави далеч зад другите и аз много дълго вървях сама по пътя. Но само благодарение на това, аз започнах да уважавам своето собствено темпо, с което се оказа, че мога да измина целия път. Оттогава аз прилагам този урок към всичко, което правя в живота.“

Крез, кралят на Лидия взел решение да атакува персите, но въпреки това поискал да се посъветва с гръцки оракул. „Съдено ви е да унищожите голяма империя“ – казал оракулът. Щастлив, Крез обявил война. След два дни сражения Лидия била завзета от персите, столицата разграбена, а Крез бил взет в плен. Разгневен, той помолил своя посланик в Гърция да се върне при оракула и да съобщи колко жестоко той е сгрешил. „Не, сгрешили сте само Вие – казал оракулът на посланика. – Вие сте унищожили голяма империя: Лидия“. Учитеят казал: „Езикът на знаците е открит за нас, за да ни научи как да действаме по най-добрия начин. Но много често ние се опитваме да изкривим тези знаци, за да „се съгласят“ те с онова, което ние искаме да направим най-напред.

Разказват за четвъртата Влъхва, който също видяла звездата, сияеща над Витлеем. Но той винаги закъснявал да стигне до мястото, където би могъл да бъде Иисус, защото по пътя постоянно го спрали бедни и нуждаещи се с молби за помощ. След тридесет години странстване по стъпките Иисус, през Египет, Галилея и Витания, влъхвата стигнал до Иерусалим, но отново било прекалено късно. Детето Иисус вече било мъж и влъхвата пристигнал в деня на разпятието. Мъдрецът носел бисери, за да ги даде на Иисус, но продал всичките, за да помогне на онези, които срещал по пътя си. Останал му само един бисер, но Спасителят вече бил мъртъв. „Аз провалих делото на целия си живот“ – помислил си мъдрецът. А след това чул глас: „Въпреки това, което ти си мислиш, ти беше с мен през целия ми живот. Аз бях гол, и ти ме облече. Аз бях гладен, и ти ме нахрани. Аз бях арестуван, и ти ме навести. Аз бях във всяка бедна душа по твоя път. Благодаря ти за това, че ти толкова често ми показваше любовта си“.

В едни научно-фантастичен разказ се описва общество, където почти всички се раждат готови да изпълнят някаква функция: техници, инженери или механици. Само малко се раждат без способности: тях ги пращат в лудница, защото само лудите не са в състояние да внесат принос в обществото. Един от ненормалните се разбунтувал. В приюта имало библиотека, където той се опитал да научи всичко за изкуството и науките. Когато той почувствал, че е научил достатъчно, решил да избяга, но го хванали и го предали на научно-изследоветелския център извън чертите на града. „Добре дошъл“ – му казал един от хората, ръководещи центъра. – Това е този случай, при който човек е длъжен да върви по свой собствен път, от който ние се възхищаваме повече от всичко. От днес Вие можете да постъпвате както си искате, тъй като благодарение на хора, подобни на Вас, светът може да се развива“.

Преди да замине на дълго пътуване, бизнесмен се сбогува с жена си. „Ти никога не си ми подарявал подаръка, който заслужавам“ – казала тя. „Ти си неблагодарна жена, всичко, което ти дадох, ми костваше много години работа – отговорил мъжът. – Какво още мога да ти дам?“ „Нещо, което е толкова красиво, колкото съм и аз“. Цели две години жената чакала своя подарък. Най-накрая мъжът й се върнал. „Аз намерих нещо, което е също така красиво, колкото си и ти – казал той. – Аз плаках от твоята неблагодарност, но реших, че трябва да направя, както ти ме помоли. През цялото време си мислех, че нищо не може да се сравни с твоята красота, но намерих нещичко“. И и подал едно огледало.

Немският философ Ф. Ницше веднъж казал: „Няма смисъл да се прекарва времето в постоянно обсъждане на всичко на света, да прави грешки от време на време е част от човешката природа. Учителят казал: „Има хора, които настояват, че са прави дори в дреболиите. Често пъти те не си разрешават да грешат. Всичко, което те постигат по този начин, е страх от движение напред. Страхът от допускане на грешка е вратата, която ни затваря в замъка на посредствеността. Ако ние преодолеем този страх, ще направим важна стъпка в посока към нашата свобода“.

Послушникът попитал Нистерос, отеца-настоятел на манастира в Сцете: „Какво трябва да правя, за да угодя на Бога?“ Отец Нистерос отговорил: „Авраам приютил странниците и Бог бил щастлив. Илия не обичал чужденците, и Бог бил счастлив. Давид бил горд с това, което правел, и Бог бил щастлив. Римският кръчмар пред олтара се срамувал от това, което правел, и Бог бил щастлив. Йоан Кръстител отишъл в пустинята и Бог бил щастлив. Апостол Йоан отишъл във великия град Ниневия, и Бог бил щастлив. Попитай душата си какво тя иска да прави. Когато твоята душа е в съгласие с твоите мечти, това прави Бога щастлив“.

Будисткият учител пътешествал пешком със своите ученици, когато забелязал, че те обсъждат кой сред тях е най-добрият. „Аз медитирам в продължение на петнадесет години“ – казал един. „Аз съм милосърден от момента, когато напуснах дома на родителите ми“ – казал друг. „Аз винаги съм следвал наставленията на Буда“ – съобщил третият. По обяд те се спряли под едно ябълково дърво за почивка. Клоните на дървото били така обсипани с ябълки, че увиснали под тежестта им, докосвали земята. „Когато дървото е претоварено с плод, неговите клони се навеждат до самата земя. Истински мъдър е скромният. Когато дървото не носи никакъв плод, неговите клони са високомерни и надменни. Глупавият човек винаги вярва, че е по-добър от другите“.

На Тайната вечеря Иисус обвинил – с едни и същи думи и с еднаква сериозност двама от своите апостоли. Двамата ще извършат престъпленията, предвидени от Иисус. Юда Искариотски ще се стресне и ще осъди себе си. Петър също ще се стресне след като три пъти отхвърли всичко, в което е вярвал. Но в решаващия момент Петър ще разбере истинското значение на Христовото послание. Той ще помоли прошка и унижен, ще продължи да проповядва. Той би могъл да избере самоубийството, но вместо това той ще се срещне с апостолите и ще каже: „За моята грешка ще се знае до края на човешкия род. Но ми позволете да я поправя“. Петър ще разбере, че Любовта прощава. Юда няма да разбере нищо.

Знаменит автор се разхождал с приятел, когато едно момченце започнало да пресича улицата пред приближаващ се товарен камион. Писателят в един миг се спуснал пред камиона и спасил момченцето. Но преди някой да го похвали за героизма му, той ударил момчето по лицето. „Не се радвай на моето появяване, момчето ми – казал той. – Аз те спасих само за да не можеш да се отървеш от проблемите, които ще се появят пред теб като възрастен“. Учителят казал: „Понякога ние се страхуваме да донесем полза. Нашето чувство за вина винаги се опитва да ни каже, че когато извършваме великодушна постъпка, ние се опитваме да направим впечатление на другите. Трудно ни е да приемем, че по природа сме добри. Ние маскираме нашите добри действия с ирония и безразличие, сякаш животът е синоним на слабост“.

Иисус гледал масата пред себе си, обмисляйки какво от това, което било там, ще бъде най-добрият символ на неговото идване на Земята. На масата имало нар от Галилея, подправки от пустинята на юг, сухи плодове от Сирия и египетски фурми. Той трябвало да протегне ръка, за да освети едно нещо от всичко там, когато изведнъж си спомнил за посланието, което бе донесъл на всички хора. И че е възможно нар и фурми да няма в някои части на света. Той търсел това нещо и друга мисъл му дошла на ум: В нара и фурмите, в плодовете, чудото на създанието се виждало без всяко взаимодействие с хората. Така че той вдигнал хляба, разчупил го, поблагодарил на Господа и подал на учениците си с думите: „Вземете и яжте, всички вие, понеже това е Моето тяло“. Тъй като хляб имало навсякъде. И хлябът, в сравнение с фурмите, нара и сирийските плодове бил най-добрият знак по пътя към Бога. Хлябът бил плод на земята и на човешкия труд.

Жонгльорът се спрял в средата на площадката, извадил три портокала и започнал да жонглира с тях. Хората се събрали в кръг и се чудили на грацията и пластичността на неговите движения. „Това е като животът, нито повече, нито по-малко – казал някой около пътешественика. – Ние винаги имаме по един портокал във всяка ръка и един е във въздуха. Но именно този, който е във въздуха прави всичко различно. Той може да бъде подхвърлен от способна и опитна ръка, но лети по свой собствен курс. Подобно на жонгльора ние хвърляме мечтата си в света, но не винаги я контролираме. В такива моменти вие трябва да знаете, как да се оставите в ръцета на Бога и ако своевременно помолите за това, то мечтата ви правилно ще проследи своя курс и завършена отново ще падне в ръката ви“.

Едно от най-силните упражнения за вътрешно израстване се състои в това, че ние трябва да обръщаме внимание на неща, които по-рано сме правили автоматично – такива като дишане, мигане на очите, а така също да обръщаме внимание на вещите около нас. Когато правим това, ние позволяваме на мозъка си да работи с по-голяма свобода – без да се сблъсква с нашите желания. Някои проблеми, които са ни се стрували неразрешими, успешно се решават, и някои болести, за които сме си мислили, че никога няма да преминат, изчезват без следа. Учителят казал: „Когато пред вас се появи трудна ситуация, опитайте се за използвате тази техника. Изисква се малко дисциплина… но резултатите могат да ви изненадат“.

На панаира човек продава вази. До нега се приближава една жена и разглежда стоката му. Част от вазите не са украсени, докато върху други има старателно направени рисунки. Жената пита за цената на вазите. За нейно учудване тя научава, че всички струват еднакво. „Как е възможно една украсена ваза да струва колкото обикновена? – пита тя. – Защо цената е същата като на ваза, за която е трябвало повече сили и време?“ „Аз съм художник – казал продавачът. – Мога да сложа цена на вазата, която съм направил, но не и за нейната красота. Красотата е свободна“.

Пътешественикът седял самотен по време на месата. Изведнъж при него дошъл неговият приятел. „Трябва да говоря с тебе“ – казал той. Странникът видял знак в това, че е дошъл неговият приятел и започнал да говори за това, което смятал за важно. Той говорел за благословения, за любовта и за това, че е видял в идването на приятеля си знак от неговия ангел, защото дотогава се чувствал самотно, а сега си имал компания. Приятелят му го слушал, без да каже нито дума, поблагодарил на пътешественика, и си отишъл. Но не щастие, а още по-голяма самота почувствал странникът. По-късно той разбрал, че във възторга си не обърнал никакво вномание на молбата на своя приятел да поговорят. Странниът погледнал надолу и видял думите си, хвърлени на пода. Защото Вселената искала в този момент да се случи нещо друго.

Трите феи били поканени на кръщавката на принца. Първата дала на принца дар да намери своята любов. Втората му дала толкова пари, че да може да прави всичко, което си поиска. Третата му дала красота. Но както се случва във всички приказки, появила се вещицата. Тя била бясна от това, че не са я поканили и произнесла проклятие: „Понеже ти вече имаш всичко, аз искам да ти дам още малко. Ти ще бъдеш талантлив във всичко, каквото и да правиш“. Принцът раснал красив, богат и обичан. Но той никога не можел да завърши своята мисия на Земята. Бил отличен художник, скулптор, музикант, математик – но никога не можел да завърши делото си, понеже бързо се отвличал и искал да се превключи на нещо друго. Учителят казал: „Всички пътища водят до едно и също място. Но вие избирате пътя и вървите по него докрай. Не се опитвайте да вървите по всички пътища“.

Текст от неизвестен автор от XVIII столетие разказва за руски монах, който търсел духовен учител. Веднъж той чул, че в някакво село живее отшелник, който посветил себе си на денонощно спасение на душата си. Като чул това, монахът започнал да търси светия човек. „Аз искам вие да ме водите по духовните пътища“ – казал монахът, когато открил отшелника. „Душата има свой собствен път, и твоят ангел ще те придружи – отговорил отшелникът. Моли се непрекъснато“. „Аз не умея да се моля така. Не бихте ли могли да ме научите?“ „Ако ти не знаеш как да се молиш непрекъснтато, тогава се помоли на Бога да те научи“. „Вие на нищо не ме научихте – казал монахът. „Тук няма на какво да се научиш, тъй като ти не можеш да възприемеш вярата така, както възприемаш знанията по математика. Приеми тайнствата на религията и Вселената ще ти се покаже“.

Учителят казал: „Записвай! Независимо дали това е писмо, дневник или просто някои бележки, които ти правиш, когато говориш по телефона, записвай ги! При писане ние ставаме по-близо до Бога и околните. Ако искаш по-добре да разбереш своята роля в света, записвай. Опитай се да вложиш душата си във всеки ред, дори никой да не го прочете, или което е по-лошо, ако някой прочете онова, което ти не би искал да бъде прочетено. Обикновеното писмо ни помага да организираме своите мисли и да видим по-ясно какво ни заобикаля. Хартията и писалката творят чудеса – те облекчават болката, правят мечтите ни осъществими и извикват затубената надежда. Думата има сила“.

Монасите в пустинята твърдели, че е необходимо да се размърда ангелската ръка. За това те понякога правели нелепи неща – например, разговаряли с цветята или се смеели без причина. Алхимиците следват „знаците на Бога“; ключът към разгадаването, който понякога има много малко значение, изведнъж става много важен. Учителят казал: „Не се страхувайте, ако ви смятат за луди, направете днес нещо, което е в разрез с вашата логика. Дръжте се обратно на това, както се държите обикновено. Такава незначителна вещ, не е важно колко е малка тя, може да ви отвори вратата към едно голямо приключние – на тялото и на душата“.

Милтън Ериксон е автор на нов психологически тренинг, който завоювал хиляди практикуващи го в САЩ. Когато бил на 12 години той се разболял от полиомиелит. След 10 месеца той чул че лекарят казва на родителите му: „Вашият син няма да преживее тази нощ“. Ериксон чул плача на майка си. „Кой знае, може би, ако аз оживея тази нощ, тя няма да страда толкова“ – помислил си той. И решил да не спи, докато не започне следващият ден. Когато слънцето започнало да се издига, той завикал майка си: „Ей, аз все още съм жив!“ Радостта в къщата била толкова голяма, че той решил, че винаги ще се опитва да не спи през нощта, за да отсрочи семейната мъка. Той умрял на 75 години през 1990 година, оставяйки множество важни книги за огромните възможности на човека при преодоляване на собствените ограничения.

„Свети човече – казал новопостъпилият на отеца-настоятел. – Моето сърце е изпълнено с любов към света и то е чисто от изкушенията на дявола. Каква ще бъде следващата стъпка?“ Падре помолил ученика си да отидат заедно при един болен човек, който имал нужда от изповед. След като утешил семейството, бащата обърнал внимание на сандъка в един от ъглите. „Какво има в този сандък?“ – попитал той. „Дрехи, които моят чичо никога те е обличал – казала племенницата му. – Той винаги си мислеше, че е нужен някакъв особен повод, за да ги облече, в резултат на което те гният в сандъка.“ „Не забравяй за сандъка – казал отчето на ученика си, когато те си тръгнали. – Ако в твоето сърце има духовни съкровища, приложи ги още сега. Или те ще изчезнат“.

Мистиците казват, че когато ние започваме нашия духовен път, ние често пъти искаме да говорим с Бога, но ние не чуваме, че Той ни говори. Учителят казал: „Отпусни се. Това не е лесно. Свойствена ни е естествената необходимост да вършим винаги правилните постъпки и ние си мислим, че можем да доведем работата докрай, ако се опитваме да работим непрекъснато. Важно е да се опитваме, падаме, ставаме и отново да се опитваме. Нека обаче да си позволим да приемем Божията помощ. Когато сме стигнали да средата на нещо голямо, което правим, да погледнем в себе си и да Му позволим да ни се покаже и да ни поведе. Позволявайте Му отвреме на време да ни взема в скута си“.

Един млад човек, който искал да върви по пътя на духовното развитие, посетил отчето в манастира в Сцета. „Цяла година давайте пари на всички, които ви оскърбяват“ – казал отецът. Дванадесет месеца младият човек раздавал пари всеки път, когато го ругали. В края на годината той се върнал в манастира, за да узнае каква трябва да бъде следващата стъпка. „Вървете в глада и ми купете храна“ – казал отчето. Щом човекът излязъл, падрето се замаскирал като бедняк и по най-кратки

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари