Ян Твардовски – полски поет и свещеник

0
2

Как се нарича

Как се нарича неназовимото?
Как се нарича това, което те доведе
до тази тъга – която не свързва, а разделя?
Дружба или другояче, любов – невъзможна?
Това, което бягаше срещу ми, а беше сбогуване,
което винаги бе най-важното,
но въпреки всичко отминаваше,
като неприятност, каквото и да е тя, като хладен гърч в гърдите.
Как се нарича тази страшна пустош, която граничи с Бога?

И това, че ако не знаеш докъде да отидеш,
самият път ще те заведе.

Въпроси

Къде започва истината и къде свършва разумът?
Къде е любовта между нас и къде свършва страданието?
Сълза ли е това, или на носа му е топло от студената вода?
Докъде вървим заедно, за да умрем поотделно?
Думата още ли е дума, или внезапно мълчание?
Тялото продължава ли да се отдалечава, или само ни засланя?
В кой момент си отива официалният Бог,
без да се вглежда в заповедите, защото вече е истински?
О, ти, кръст на въпросите, колко малко тежиш,
когато мъничкото глупаво щастие ни ближе по лицето!

С топлийка

Върви Ангелът-хранител по света
и мете след любовите, които се разлетяха,
събира ги като трохи хляб за врабчетата,
та нищо да не отиде напразно;
писмата до там и обратно,
телефоните от ухо на ухо,
малките смешни картички, които са били трогателни,
тефтерчето с датите за срещи, скрити в чайника,
белезите след смеха,
спречкванията – не се знае защо –
тъгите – като оси-единаци,
флиртуващите магарета.

Всичко е като забодено с топлийка.
Това, което се е смятало за вечно;
и накрая мъдростта, че не е било това;
и радостта, че се обича това, което е невъзможно.

Когато говориш

Не плачи в писмото си.
Не пиши, че съдбата те е подритнала.
Няма на земята ситуация без изход.
Когато Господ затваря вратата –
отваря прозореца.
Отдъхни си и погледни –
от облаците падат
малки големи нещастия, нужни за щастието.
А от обикновените неща се учи на спокойствие
и забрави,че си, когато казваш, че обичаш.

Да бързаме

Нека побързаме с обичта – хората така ненадейно си отиват.
След тях остават обувките и немият телефон.
Само най-неважното се влачи като крава,
а най-важното е толкова бързо, че изведнъж се случва.
После нормална и съвсем непоносима тишина –
като чистотата, родена простичко от отчаяние,
когато мислиш за някого, оставайки без него.

Не бъди сигурен, че имаш време, защото сигурността е несигурна,
взима ни чувствителността така, както всяко щастие.
Идва едновременно, както патосът и настроението,
но двете страсти все са по-слаби от едната:
така бързо си тръгват оттук, както дроздът,
млъкват през юли, като нестроен звън или като изсъхнал намек.
За да погледнат наистина – затварят очи.
Та нали по-голям е рискът да се родиш, отколкото да умреш.
Винаги обичаме недостатъчно и винаги – късно.
Не пиши за това много често, а веднъж и завинаги.
И ще бъдеш като делфина – умерен и силен.

Нека побързаме с обичта – хората така ненадейно си отиват,
а тези, които не си отиват, не винаги се връщат.
И никога не се знае, говорейки за любовта,
дали първата е последна, или последната – първа.

Самотност

Не те моля, Господи, за тази най-проста самотност,
първата поред,
когато оставам сам като показалец,
когато няма с кого да отворя уста.
Когато и скакалецът се е стаил,
макар че би могъл да цвърчи поне като полуврабче;
когато някой бърз влак не бърза към мен,
а часовникът е спрял, за да не стигне до мен
и сенките на залязващото слънце са все по-дълги.
Не те моля, Господи, за тази по-трудна самотност,
когато минавам притиснат от тълпата
и отново съм сам
посред най-далечни близки.
Моля те, Господи, за тази истинска самотност,
когато ти говориш чрез мен,
а мене ме няма.

Пъдпъдък

Ти пъдпъдъко, който най-силно се обаждаш
винаги по изгрев и по заник слънце…
Истина е, че само два са чистите мигове:
този – сутрешен и ясен;
и онзи – на залеза;
когато Господ дава деня и когато си го прибира,
когато някой ме е търсил и когато съм му ненужен,
когато някой ме е обичал и когато при него оставам,
когато се раждам и когато умирам…
И тези две секунди, които винаги ще дойдат –
едната светла, а другата тъмна,
толкова искрени, че и двете са голи,
толкова след нас, че нас вече ни няма.

Още

Още се държиш за косите на собственото си щастие
и заделяш по нещичко в паницата.
Пишеш спомени, сиреч, градиш си паметник.
Затова въздухът те храни скъпернически.
Не се протягат невидими ръце…
Това, което е голямо, не идва, въпреки желанието.
Болката е ненужна, защото не умираш.

Не умееш да се отдаваш,
а искаш да постигнеш всичко.

Справедливост

Ако всички имаха по четири ябълки,
ако всички бяха силни като коне,
ако всички бяха еднакво беззащитни в любовта,
ако всеки имаше едно и също нещо,
никой никому не би бил нужен…
Благодаря ти, Господи, че твоята справедливост е
неравноправието, това, което имам и което нямам.
Дори това, което няма кому да го дам
винаги е нужно някому.
Има нощ, за да има и ден,
има тъмнина, за да свети звездата,
има последна среща и първа раздяла.
Ние се молим, защото други не се молят,
вярваме, защото други не вярват,
умираме вместо тези, които не искат да умират.
Обичаме, защото на други сърцето е изстинало.
Всяко писмо може да ни приближава,
но някои – ги отдалечава.
Неточният се нуждае от себе си,
така най-лесно ще разбере, че всеки е за всички
и ще разпознае цялостта.

Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари