С лисичи стъпки се изнизва времето…
Тишината – онази, есенната, превръща всеки стих в съдбовно адресиран до теб, а всичко пеещо е някъде далеч от замлъкналото ти сърце. Есента прави нещата различни, самата ти си вече друга, защото се променяме непрекъснато. Само пейката е тук – стара, дървена и още топла от слънцето. Вървиш сред изсъхнали треви, съчки и окапала шума. Небето е синьо под тънки облаци, а вятърът носи миризма на дим. Обувките ти са скъпи и съвсем не кални, но това е без значение за пътя, който си поела, понеже независимо дали го осъзнаваме или не, всички цял живот вървим към един кладенец с раждясал чакрък или към една обикновена дървена пейка, скована набързо от някого. Какво ли си е мислел човекът, докато я е правил? За мен или за теб? Едва ли. Мислел е за нещо свое и мъничко. Ситуацията, сегашната, е дремела някъде напред във времето, чакала точно този час и мен, случайно минаващата.
Някъде отдалеч дочувам музика, но много тиха…Някой свири Григ. Застивам за малко, слушайки…Музиката, свирена от теб, вече е била свирена от друг…Мислите, мислени от теб, са мислени и от друг. Не е ли това главната ирония на света, в който живеем? Бавно се изправям и тръгвам нанякъде. И като една друга жена, запитана преди много години “Обичате ли Брамс?” се усмихвам, вдигам глава и прошепвам “Добър ден, Тъга”…
Защото всичко неуловимо се повтаря.
