Хората обичат да си разказват истории, чиито поуки не винаги достигат до разума им, а аз искам да разкажа една история, видяна през моите очи. Човекът се мисли за най-интелигентното и чувствително творение, но това е така, защото замаян от гордост, не проумява, че и други живи същества разбират света не по-зле от него. Наричат пинчерите злобни и лаещи твари. Но аз срещнах много хора – пинчери, които заглушаваха красотата на звуците от живота със своя злобен лай. Омразата ражда човека – пинчер. Но моята история е разказ за Любовта. За мен, пинчера, тя беше Ана. Понеже човек трудно приема различния от него, особено ако това се отнася до физическо увреждане, той изпраща тези хора в специални домове, построени в отдалечени места. Аз се родих в такъв дом, в който първите същества, които срещнах, се движеха с помощта на устройства с четири колела. Наричаха ги колички. В тези домове хората нямат право да имат домашни любимци, затова моята майка живееше в стария трабант на една жена. Родих се в този трабант през пролетта и първото нещо, което помня, бе Светлината, ослепила очите ми с красотата си. Замаян, едва виждах очертанията на жената, седнала на нещото с четирите колела и допирът на ръцете й ме накара да предчувствам, че съм се родил в един красив свят, защото любовта носи красотата в себе си. Два месеца от моя живот преминаха в сивия, очукан трабант. Един ден пристигнаха мъж и жена, която беше нормална, като всички в този дом, защото седеше на устройството с четирите колела, а мъжът не беше съвсем нормален. Той се движеше без проблем на двата си крака и за мен беше странно двуного същество. Но по- късно разбрах, че между него и другите хора няма разлика. Мъжът и жената ме отведоха със себе си. Десет години бях постоянно с Ана. Сгушен зад гърба й, сложил лапички върху облегалката на количката, наблюдавах как преминава живота. Гледах с интерес всичко, което ни заобикаляше, а устройството с четирите колела ни пренасяше като звездолет в различни светове и състояния..Ана разговаряше с мен. За нея сърцето на пинчера беше по – чисто и разбиращо от това на човека. Аз знаех тази истина, защото вече бях стар пинчер, което не означаваше и мъдър, но сърцето ми подсказваше на какво да вярвам. Ана беше самотна. Често заставаше пред прозореца и гледаше притихнала дъжда. Скачах върху масата и нежно ближех лицето й, за да изтрия всяка сълза и болка. Ана ме гледаше дълго и знаех, че сме само двамата на този свят. Усмихвах й се. Тя протягаше ръка към мен и се сгушвах в топлата й длан. Една вечер тръгнахме на разходка – последната. Аз скочих от количката, силна болка преряза гърдите ми и паднах пред колелата. Ана спря изплашена, наведе се над мен и видях очите й. Топли капки падаха по лицето и тялото ми, а после остана само Светлината. Хората не вярват в безсмъртието на душата на пинчера. Те мислят, че само човекът е безсмъртен… Но аз често идвам при Ана и много искам тя да ме чуе, защото трябва да я предпазя от мъж, който срещна в чата. Видях как тя застана отново пред синьото око на монитора. Компютърът забръмча и в стаята нахлуха думи, които светеха хладно и изпълниха пространството около нея с пустота – думи на самотни, ранени хора, които търсеха любовта и се отдалечаваха завинаги от нея, защото я бяха предали. Някога…Мъжът пишеше на Ана стихове и „обичам те” на девет реда. Ана вярваше на тази илюзия. Почувствах, че тя се влюбва в този мъж. Но той не я обичаше, знаех това, защото виждах какви са делата му. Живееше в офиса си на „Алабин”. Беше уеб-дизайнер. Разказваше й за проблемите си, нямал работа и пари. Ана му помагаше. Беше щастлива, когато можеше да направи нещо за него. Една вечер проследих разговора им. Мониторът дразнеше очите ми, но аз, омагьосан от думите, не разбрах, че всъщност през цялото време плача. Той написа „Обичам те”. Ана отговори:
– Вятърът разроши думите ти и аз притихнах.
– Красиво е.
– Обичам те и искам да бъда до теб.
– Трябва да изчакаме. Какво мога да ти осигуря без пари?…
– Стига ми любовта ти.
– За мен е важно първо да уредя бизнеса си.
– И кога ще стане това?
– Не знам. Но когато обещая нещо, винаги го изпълнявам.
– Преди три месеца ти разказах за моя пинчер и колко ми липсва той. Обеща да ми подариш кафяво кученце, което да прилича на него. Дори го намери…
Той замълча неловко.Тя не знаеше , че това е началото на много обещания и лъжи, които единствено щеше да й подари. Усетих болката на Ана. Мониторът осветяваше лицето й. В стаята притъмня съвсем. А той написа на девет реда „Обичам те”. Ана не отговори. Загаси компютъра и остана замислена дълго. После излезе. До входа на блока, в който живееше, имаше малка върбичка. Там ме беше погребала. Дойде при мен, но освен самотната върба, не виждаше друго. Мълчеше. А после погледна в далечината. Един мъж идваше към нея. В ръцете си държеше кученце. Тя тръгна към тях, но те потънаха в мрака на вечерта.
Всеки ден виждам Ана как чака да се затичам отново към нея, да се скрия зад гърба й и заровил лице в косите й от нейния звездолет да продължим нашето пътуване към нас самите, където единствено намерихме любовта. Ана още чака да се завърна у дома…
