Последна любов О, как на залез ние пак по-нежно любим, по-суеверно… Сияй, сияй, прощален зрак, на обич сетна заря вечерна. В небето мрак е възцарен, само на запад блести сияние – почакай, почакай, вечерен ден, поспри, поспри, очарование. Замира в жилите кръвта, но във сърцето блика нежност… О, сетна обич и мечта! ти си блаженство и безнадежност. Вечер Като че жерави прелитат, далечният камбанен звън повея тихо над горите и в звучни листи спря за сън… Като море през май разляно блести и не трепти денят, и сенки бързо и смълчано из тихите поля пълзят… Пролетна буря Обичам първите кънтежи, когато бурята през май се разиграе и замрежи сред громол синия безкрай. Кънти, ликува небосклонът, ей дъжд закапа, прах лети, дъждовни перли пак се ронят и слънце в нишките блести. Бурлив поток си път проправя в ехтящия от птици лес, и горски шум, и птича врява на бурята пригласят днес. Ще кажеш: Хеба повилняла пои на Зевсовия пир орела му – и е разляла гръмокипящия потир. Видение Във някой нощен час всемирно е мълчанието и в този час на странни чудеса препуска колесницата на мирозданието в светлището на открити небеса. По-гъст е сякаш хаосът без брегове; припадъци като Атлас земята угнетяват; със сънища пророчески смущават на музата душата богове! Есенна вечер Сред здрача просветлен на есента и мила, и потайна прелест има: зловещ отблясък, огнени листа със смътен шум, печал необяснима, мъгливи и притихнали лазури над тоя скръбен и сиротен свят, и – първото предчувствие за бури – внезапен вятър, пръснал странен хлад, умора, старост – и във всичко жал с усмивката на късно разкаяние, която разумът е назовал божествен свян от земното страдание. Male aria Ах, този божи гняв! Обичам туй незримо, изпълващо света, обвито в тайна Зло – в цветята, в извора по-бистър от стъкло, в лазурното небе над Рим, невъзмутимо. И пак висока е безоблачната твърд, и пак тъй сладостно сърцето ти копнее, и топъл вятър пак дърветата люлее, и розите дъхтят – и всичко туй е Смърт!… Кой знае, може би природата разлива благоухания и багри, звук и глас – предвестници са те на смъртния ни час и утешители на мъката горчива. С тях страшната Съдба забулва своя лик, когато тварите зове в небитието, и зад воала лек укрива си лицето, за да не разберем, че иде всеки миг! Silentium! Мълчи, пази се, скривай ти и чувства, както и мечти – вдън бездната на твойта гръд те нека да пламват и мрат подобно на звездни лъчи, – Любувай им се – и мълчи. Как себе си разкрил би тук? А теб разбрал ли би те друг? Ще разбере ли твойта страст? Лъжа е мисълта на глас. Чист извора си заключи – сам пий от него – и мълчи. Сам в себе си живей – вглъбен: душата ти е свят свещен на мисли, зрели в тайнствен ум; глуши ги всеки външен шум, те гаснат под чужди очи, гласа им слушай – и мълчи!… | Последняя любовь О, как на склоне наших лет Нежней мы любим и суеверней… Сияй, сияй, прощальный свет Любви последней, зари вечерней! Полнеба охватила тень, Лишь там, на западе, бродит сиянье, Помедли, помедли, вечерний день, Продлись, продлись, очарованье. Пускай скудеет в жилах кровь, Но в сердце не скудеет нежность.. О ты, последняя любовь! Ты и блаженство, и безнадеждность. Вечер Как тихо веет над долиной Далекий колокольный звон, Как шум от стаи журавлиной, – И в звучных листьях замер он. Как море вешнее в разливе, Светлея, не колыхнет день, – И торопливей, молчаливей Ложиться по долине тень. Весенняя гроза Люблю грозу в начале мая Когда весенний, первый гром, Как бы резвяся и играя, Грохочет в небе голубом. Гремят раскаты молодые, Вот дождик брызнул, пыль летит, Повисли перлы дождевые, И солнце нити золотит. С горы бежит поток проворный, В лесу не молкнет птичий гам, И гам лесной, и шум нагорный – Все вторит весело громам. Тьи скажешь: ветреная Геба, Кормя Зевесова орла, Громокипящий кубок с неба, Смеясь, на землю пролила. Видение Есть некий чась, в ночи, всемирного молчанья, И в оный чась явлений и чудес Живая колесница мирозданья Открыто катится в святилище небес. Тогда густеет ночь, как хаос на водах, Беспамятство, как Атлас, давит сушу… Лишь Музы девственую душу В пророческих тревожат боги снах! Осенний вечер Есть в светлости осенних вечеров Умильная таинственная прелесть!… Зловещий блеск и пестрота дерев, Багряных листьев томный, легкий шелест, Туманная и тихая лазурь Над грустно-сиротеющей землею И, как предчувствие сходящих бурь, Порывистый, холодный ветр порою, Ущерб, изнеможенье – и на всем Та кроткая улыбка увяданья, Что в существе разумном мы зовем Божественной стыдливостью страданья! Male Aria Люблю сей божий гнев! Люблю сие незримо Во всем разлитое таинственное Зло – В цветах, в источнике прозрачном, как стекло, И в радужных лучах, и в самом небе Рима! Все та ж высокая, безоблачная твердь, Все так же грудь твоя легко и сладко дышить. Все тот же теплый ветр верхи дерев колышет, Все тот же запах роз…и это все есть Смерть!… Как ведать, можеть быть, и есть в природе звуки. Благоухания, цветы и голоса – Предвестники для нас последнего часа И усладители последней наши муки, – И ими-то Судеб посланник роковой, Когда сынов Земли из жизни вызывает, Как тканью легкою, свой образ прикрывает… Да утаит от них приход ужасный свой!… Silentium! Молчи, скрывайся и таи И чувства и мечты свои – Пускай в душевной глубине Встают и заходят оне Безмолвно, как звезды в ночи, – Любуйся ими – и молчи. Как сердцу высказать себя? Другому как понять тебя? Поймет ли он, чем ты живешь? Мысль изреченная есть ложь. Взрывая, возмутишь ключи, – Питайся ими – и молчи. Лишь жить в себе самом умей – Есть целый мир в душе твоей Таинственно-волшебных дум; Их оглушит наружьный шум, Дневные разгонят лучи, – Внимай их пенью – и молчи!… |