Фьодор Тютчев ((1803 - 1873) Фьодор Тютчев (1803-1873)
„Големите поети обикновено ги откриват късно.
Тия, на които съдбата е отредила забвение, тя ги дарява с благосклонноста на съвременниците и с благата на днешния ден. Поетите на бъдещето, които не ги разбират, ги осъждат на снизхождение; ако ги разберат – и това се случва често, – присъдата е много по-жестока. Винаги ще се намери кандидат за безсмъртие, готов да стреля в сърцето на поета.
Фьодор Тютчев – един от великите поети на Русия, никога не вкусва от славата, която му е отредена. Признанието му идва бавно, с колебания, с каквито е изпълнен целият му живот. Заедно с това той е и яростно отричан. Отрицания, които сега може да ни се струват смешни, но тогава – достатъчни, за да налеят още няколко капки горчилка в чашата на един човек, разкъсван и без друго от своите съмнения, от противоречията на душата с нейния съкровен свят и действителността: тази край нас, самата неустановена и драматична, и другата – непостижима и оттук трагична.“
Кирил Кадийски

Последна любов

О, как на залез ние пак
по-нежно любим, по-суеверно…
Сияй, сияй, прощален зрак,
на обич сетна заря вечерна.

В небето мрак е възцарен,
само на запад блести сияние –
почакай, почакай, вечерен ден,
поспри, поспри, очарование.

Замира в жилите кръвта,
но във сърцето блика нежност…
О, сетна обич и мечта!
ти си блаженство и безнадежност.

Вечер

Като че жерави прелитат,
далечният камбанен звън
повея тихо над горите
и в звучни листи спря за сън…

Като море през май разляно
блести и не трепти денят,
и сенки бързо и смълчано
из тихите поля пълзят…

Пролетна буря

Обичам първите кънтежи,
когато бурята през май
се разиграе и замрежи
сред громол синия безкрай.

Кънти, ликува небосклонът,
ей дъжд закапа, прах лети,
дъждовни перли пак се ронят
и слънце в нишките блести.

Бурлив поток си път проправя
в ехтящия от птици лес,
и горски шум, и птича врява
на бурята пригласят днес.

Ще кажеш: Хеба повилняла
пои на Зевсовия пир
орела му – и е разляла
гръмокипящия потир.

Видение

Във някой нощен час всемирно е мълчанието
и в този час на странни чудеса
препуска колесницата на мирозданието
в светлището на открити небеса.

По-гъст е сякаш хаосът без брегове;
припадъци като Атлас земята угнетяват;
със сънища пророчески смущават
на музата душата богове!

Есенна вечер

Сред здрача просветлен на есента
и мила, и потайна прелест има:
зловещ отблясък, огнени листа
със смътен шум, печал необяснима,
мъгливи и притихнали лазури
над тоя скръбен и сиротен свят,
и – първото предчувствие за бури –
внезапен вятър, пръснал странен хлад,
умора, старост – и във всичко жал
с усмивката на късно разкаяние,
която разумът е назовал
божествен свян от земното страдание.

Male aria

Ах, този божи гняв! Обичам туй незримо,
изпълващо света, обвито в тайна Зло –
в цветята, в извора по-бистър от стъкло,
в лазурното небе над Рим, невъзмутимо.
И пак висока е безоблачната твърд,
и пак тъй сладостно сърцето ти копнее,
и топъл вятър пак дърветата люлее,
и розите дъхтят – и всичко туй е Смърт!…

Кой знае, може би природата разлива
благоухания и багри, звук и глас –
предвестници са те на смъртния ни час
и утешители на мъката горчива.
С тях страшната Съдба забулва своя лик,
когато тварите зове в небитието,
и зад воала лек укрива си лицето,
за да не разберем, че иде всеки миг!

Silentium!

Мълчи, пази се, скривай ти
и чувства, както и мечти –
вдън бездната на твойта гръд
те нека да пламват и мрат
подобно на звездни лъчи, –
Любувай им се – и мълчи.

Как себе си разкрил би тук?
А теб разбрал ли би те друг?
Ще разбере ли твойта страст?
Лъжа е мисълта на глас.
Чист извора си заключи –
сам пий от него – и мълчи.

Сам в себе си живей – вглъбен:
душата ти е свят свещен
на мисли, зрели в тайнствен ум;
глуши ги всеки външен шум,
те гаснат под чужди очи,
гласа им слушай – и мълчи!…

Последняя любовь

О, как на склоне наших лет
Нежней мы любим и суеверней…
Сияй, сияй, прощальный свет
Любви последней, зари вечерней!

Полнеба охватила тень,
Лишь там, на западе, бродит сиянье,
Помедли, помедли, вечерний день,
Продлись, продлись, очарованье.

Пускай скудеет в жилах кровь,
Но в сердце не скудеет нежность..
О ты, последняя любовь!
Ты и блаженство, и безнадеждность.

Вечер

Как тихо веет над долиной
Далекий колокольный звон,
Как шум от стаи журавлиной, –
И в звучных листьях замер он.

Как море вешнее в разливе,
Светлея, не колыхнет день, –
И торопливей, молчаливей
Ложиться по долине тень.

Весенняя гроза

Люблю грозу в начале мая
Когда весенний, первый гром,
Как бы резвяся и играя,
Грохочет в небе голубом.

Гремят раскаты молодые,
Вот дождик брызнул, пыль летит,
Повисли перлы дождевые,
И солнце нити золотит.

С горы бежит поток проворный,
В лесу не молкнет птичий гам,
И гам лесной, и шум нагорный –
Все вторит весело громам.

Тьи скажешь: ветреная Геба,
Кормя Зевесова орла,
Громокипящий кубок с неба,
Смеясь, на землю пролила.

Видение

Есть некий чась, в ночи, всемирного молчанья,
И в оный чась явлений и чудес
Живая колесница мирозданья
Открыто катится в святилище небес.

Тогда густеет ночь, как хаос на водах,
Беспамятство, как Атлас, давит сушу…
Лишь Музы девственую душу
В пророческих тревожат боги снах!

Осенний вечер

Есть в светлости осенних вечеров
Умильная таинственная прелесть!…
Зловещий блеск и пестрота дерев,
Багряных листьев томный, легкий шелест,
Туманная и тихая лазурь
Над грустно-сиротеющей землею
И, как предчувствие сходящих бурь,
Порывистый, холодный ветр порою,
Ущерб, изнеможенье – и на всем
Та кроткая улыбка увяданья,
Что в существе разумном мы зовем
Божественной стыдливостью страданья!

Male Aria

Люблю сей божий гнев! Люблю сие незримо
Во всем разлитое таинственное Зло –
В цветах, в источнике прозрачном, как стекло,
И в радужных лучах, и в самом небе Рима!
Все та ж высокая, безоблачная твердь,
Все так же грудь твоя легко и сладко дышить.
Все тот же теплый ветр верхи дерев колышет,
Все тот же запах роз…и это все есть Смерть!…

Как ведать, можеть быть, и есть в природе звуки.
Благоухания, цветы и голоса –
Предвестники для нас последнего часа
И усладители последней наши муки, –
И ими-то Судеб посланник роковой,
Когда сынов Земли из жизни вызывает,
Как тканью легкою, свой образ прикрывает…
Да утаит от них приход ужасный свой!…

Silentium!

Молчи, скрывайся и таи
И чувства и мечты свои –
Пускай в душевной глубине
Встают и заходят оне
Безмолвно, как звезды в ночи, –
Любуйся ими – и молчи.

Как сердцу высказать себя?
Другому как понять тебя?
Поймет ли он, чем ты живешь?
Мысль изреченная есть ложь.
Взрывая, возмутишь ключи, –
Питайся ими – и молчи.

Лишь жить в себе самом умей –
Есть целый мир в душе твоей
Таинственно-волшебных дум;
Их оглушит наружьный шум,
Дневные разгонят лучи, –
Внимай их пенью – и молчи!…



Преводи: Йордан Ковачев, Кирил Кадийски, Александър Миланов, Григор Ленков, Петър Велчев

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
най-стари
най-нови най-гласувани
Мнения в полето
Виж всички коментари