| Последна любов О, как на залез ние пак
по-нежно любим, по-суеверно…
Сияй, сияй, прощален зрак,
на обич сетна заря вечерна. В небето мрак е възцарен,
само на запад блести сияние –
почакай, почакай, вечерен ден,
поспри, поспри, очарование. Замира в жилите кръвта,
но във сърцето блика нежност…
О, сетна обич и мечта!
ти си блаженство и безнадежност. Вечер Като че жерави прелитат,
далечният камбанен звън
повея тихо над горите
и в звучни листи спря за сън… Като море през май разляно
блести и не трепти денят,
и сенки бързо и смълчано
из тихите поля пълзят… Пролетна буря Обичам първите кънтежи,
когато бурята през май
се разиграе и замрежи
сред громол синия безкрай. Кънти, ликува небосклонът,
ей дъжд закапа, прах лети,
дъждовни перли пак се ронят
и слънце в нишките блести. Бурлив поток си път проправя
в ехтящия от птици лес,
и горски шум, и птича врява
на бурята пригласят днес. Ще кажеш: Хеба повилняла
пои на Зевсовия пир
орела му – и е разляла
гръмокипящия потир. Видение Във някой нощен час всемирно е мълчанието
и в този час на странни чудеса
препуска колесницата на мирозданието
в светлището на открити небеса. По-гъст е сякаш хаосът без брегове;
припадъци като Атлас земята угнетяват;
със сънища пророчески смущават
на музата душата богове! Есенна вечер Сред здрача просветлен на есента
и мила, и потайна прелест има:
зловещ отблясък, огнени листа
със смътен шум, печал необяснима,
мъгливи и притихнали лазури
над тоя скръбен и сиротен свят,
и – първото предчувствие за бури –
внезапен вятър, пръснал странен хлад,
умора, старост – и във всичко жал
с усмивката на късно разкаяние,
която разумът е назовал
божествен свян от земното страдание. Male aria Ах, този божи гняв! Обичам туй незримо,
изпълващо света, обвито в тайна Зло –
в цветята, в извора по-бистър от стъкло,
в лазурното небе над Рим, невъзмутимо.
И пак висока е безоблачната твърд,
и пак тъй сладостно сърцето ти копнее,
и топъл вятър пак дърветата люлее,
и розите дъхтят – и всичко туй е Смърт!… Кой знае, може би природата разлива
благоухания и багри, звук и глас –
предвестници са те на смъртния ни час
и утешители на мъката горчива.
С тях страшната Съдба забулва своя лик,
когато тварите зове в небитието,
и зад воала лек укрива си лицето,
за да не разберем, че иде всеки миг! Silentium! Мълчи, пази се, скривай ти
и чувства, както и мечти –
вдън бездната на твойта гръд
те нека да пламват и мрат
подобно на звездни лъчи, –
Любувай им се – и мълчи. Как себе си разкрил би тук?
А теб разбрал ли би те друг?
Ще разбере ли твойта страст?
Лъжа е мисълта на глас.
Чист извора си заключи –
сам пий от него – и мълчи. Сам в себе си живей – вглъбен:
душата ти е свят свещен
на мисли, зрели в тайнствен ум;
глуши ги всеки външен шум,
те гаснат под чужди очи,
гласа им слушай – и мълчи!… | Последняя любовь О, как на склоне наших лет
Нежней мы любим и суеверней…
Сияй, сияй, прощальный свет
Любви последней, зари вечерней! Полнеба охватила тень,
Лишь там, на западе, бродит сиянье,
Помедли, помедли, вечерний день,
Продлись, продлись, очарованье. Пускай скудеет в жилах кровь,
Но в сердце не скудеет нежность..
О ты, последняя любовь!
Ты и блаженство, и безнадеждность. Вечер Как тихо веет над долиной
Далекий колокольный звон,
Как шум от стаи журавлиной, –
И в звучных листьях замер он. Как море вешнее в разливе,
Светлея, не колыхнет день, –
И торопливей, молчаливей
Ложиться по долине тень. Весенняя гроза Люблю грозу в начале мая
Когда весенний, первый гром,
Как бы резвяся и играя,
Грохочет в небе голубом. Гремят раскаты молодые,
Вот дождик брызнул, пыль летит,
Повисли перлы дождевые,
И солнце нити золотит. С горы бежит поток проворный,
В лесу не молкнет птичий гам,
И гам лесной, и шум нагорный –
Все вторит весело громам. Тьи скажешь: ветреная Геба,
Кормя Зевесова орла,
Громокипящий кубок с неба,
Смеясь, на землю пролила. Видение Есть некий чась, в ночи, всемирного молчанья,
И в оный чась явлений и чудес
Живая колесница мирозданья
Открыто катится в святилище небес. Тогда густеет ночь, как хаос на водах,
Беспамятство, как Атлас, давит сушу…
Лишь Музы девственую душу
В пророческих тревожат боги снах! Осенний вечер Есть в светлости осенних вечеров
Умильная таинственная прелесть!…
Зловещий блеск и пестрота дерев,
Багряных листьев томный, легкий шелест,
Туманная и тихая лазурь
Над грустно-сиротеющей землею
И, как предчувствие сходящих бурь,
Порывистый, холодный ветр порою,
Ущерб, изнеможенье – и на всем
Та кроткая улыбка увяданья,
Что в существе разумном мы зовем
Божественной стыдливостью страданья! Male Aria Люблю сей божий гнев! Люблю сие незримо
Во всем разлитое таинственное Зло –
В цветах, в источнике прозрачном, как стекло,
И в радужных лучах, и в самом небе Рима!
Все та ж высокая, безоблачная твердь,
Все так же грудь твоя легко и сладко дышить.
Все тот же теплый ветр верхи дерев колышет,
Все тот же запах роз…и это все есть Смерть!… Как ведать, можеть быть, и есть в природе звуки.
Благоухания, цветы и голоса –
Предвестники для нас последнего часа
И усладители последней наши муки, –
И ими-то Судеб посланник роковой,
Когда сынов Земли из жизни вызывает,
Как тканью легкою, свой образ прикрывает…
Да утаит от них приход ужасный свой!… Silentium! Молчи, скрывайся и таи
И чувства и мечты свои –
Пускай в душевной глубине
Встают и заходят оне
Безмолвно, как звезды в ночи, –
Любуйся ими – и молчи. Как сердцу высказать себя?
Другому как понять тебя?
Поймет ли он, чем ты живешь?
Мысль изреченная есть ложь.
Взрывая, возмутишь ключи, –
Питайся ими – и молчи. Лишь жить в себе самом умей –
Есть целый мир в душе твоей
Таинственно-волшебных дум;
Их оглушит наружьный шум,
Дневные разгонят лучи, –
Внимай их пенью – и молчи!… |
Фьодор Тютчев (1803-1873) 
