Срещал съм и щастливи клошари
– Тате, в нашия квартал клошарите са много интелегентни – така ми каза една сутрин малката ми дъщеря. Трябва да я водя на училище, все пак времената са малко по-различни от времето, когато батко й бе в първи клас. Често виждахме край блока как един и същи брадат чичко рови в кофите за боклук. Явно и там има разпределение на територии. Не пропускаше достолепно да ни поздрави, навярно смяташе тази своя дейност като свое задължение, вид работа. Дори си мислех дали не плаща здравни и пенсионни осигуровки, толкова бе вглъбен
и педантичен в заниманието си. По друг начин не можех да си обясня как е толкова точен в графика си. Случваше се да ги видя двама, особенно когато имаше нещо по-обемисто и ценно за пренасяне. Как си съобщаваха, че имат нужда един от друг, беше ми чудно. Може би и те си имат GSM- и, а може дори и да са в група, за по-евтина връзка помежду им.
Веднъж имах затруднение кой да ми помогне да вдигна новата пералня до третия етаж. В нашия вход всички комшии са болни, кой има кръвно, кой ишиас и шипове още от млади години. Как да ги накараш за такава работа ?
Тогава казах на жена си, ето след половин час трябва да се яви нашия квартален клошар, той ще свърши тази работа.
Познах със закъснение от няколко минути. Наистина е интелегентен, сам се убедих в това. Не само ми помогна за новата, а и старата примъкнахме до боклуците. Даде ми ценни съвети как да включа меката връзка с водопровода. Че и за калгон знаеше, дали използват този модерен препарат в общността, където живеят. Винаги съм си мислел, че клошарите живеят заедно. Това не може да е другояче, щом не разговарят почти никак помежду си. Само когато са седнали на тротоара с бира в ръка се оживяват в разговори. Цигарите горят пожълтелите им пръсти, кашлицата напира в гърдите им, брадите са напоени с пенливожълтата течност, която забърсват с бозавите ръчно плетени пуловери. Подарих им веднъж по един чифт съвсем здрави обувки, бяха ми останали от силните години в бизнеса, когато продавах работно облекло. Обувки с усилено бомбе против всякакви строителни контузии, малко тежки, но пък френско производство. Чиста кожа.
Приеха ги без излишни благодарности, сякаш бях представител на техния синдикат и се грижех за безопастността на работното им място.
Случваше се покрай двамата брадати да се появява и клошарка. Видът й не бе особенно женствен. Бирата я подхващаше редом с мъжете, за цигарите да не говорим. Езикът й бе цветущ и безкомпромистен, сякаш й бе неудобно да говори със своите партньори по друг начин. Но пък никога не забелязах да има предпочитание към някой от другите двама. Може би й бе безразлично с кой ще споделя изкараното днес за бира и цигари, а навярно и нещо друго. Присъствието й се ограничаваше в няколко дни съвместно скитане из боклуците, после изчезваше за дълго време. Какви ли задължения може да има, дали някой друг разчита и не може без нея, някое малко и болно дете или стар човек, това си остава загадка за мен.
Виждал съм погледа на двамата понякога зареян в миналото. Единият е имал бизнес преди десетина години, подлъгал се е да изтегли голям кредит срещу ипотека на жилището си. После партньорите са го подвели и вместо да осигури на децата образование и добро бъдеще, той се е озовал на улицата. Забравен от семейството, далеч от своите надежди, вече доволен единствено от пълните кофи. Дали така е станало ? А другия може би прокуден от жена си, недоволна от неголямата заплата и вечните му болежки. Та какво значение има всичко това.
Мисля си, че напоследък трудът им се облекчи, разделното събиране на боклука им дава възможност по-бързо и точно да завършват работата си. Значи ще имат повече свободно време, защо не и на кино и театър да отидат, не само на кръчма. Надали ще стане така.
– Тате, клошарите дали са понякога щастливи? – попита ме веднъж моята малка първокласничка. Бяха ни поздравили, както винаги.
– Със сигурност, моето момиче, не се безпокой за това. – отговорих й аз. Та нали видях почти топлия къс баничка, който си разделяха в тази чудесна слънчева утрин.
Любомир Николов
